Днес успяха да ми се случат две неща, в резултат на което ми се иска да похваля един и порицая друг човек.

Започвам с похвалата, защото:
1. Като, че ли предпочитам повече да търся кусури на хората, отколкото доброто. Бе, уж се стремя да не е така, но резултата е друг,

и...

2. Човека, който искам да похваля е моят личен лекар, а тях май няма кой да ги похвали...

Това, че съм си имала вземане – даване с личен лекар си е направо новина. Аз не съм от хората, които висят пред лекарските кабинети, правят си всевъзможни прегледи и изпадат в истерия като кихнат. Е, от друга страна пък съм си нормален човек и всяка година изкарвам на крак по някоя и друга настинка, съпроводена с температура...

И така, от началото на здравната реформа до момента, макар и на книга да имам личен лекар (да се разбира, че не му знам ни името, ни адреса на кабинета) никога не съм прибягвала до услугите му. Нямам си и понятие, що е туй направление, периодични (инициирани от някой друг, а не от мен) прегледи и т.н. Причината за това ми неведение е сравнително голямата ми ангажираност, поради което лекар на разстояние по-голямо от 20 минути пеша от Съдебната палата не ми върши работа. Това бе и причината досега никога да не потърся личния си лекар и да предпочитам да си ходя на частни прегледи.

Да живеят колегите!

Една колежка, изпаднала в ужас от мен, реши към м. Юни да ми смени личния лекар. Сама се зае с това – взе ми здравната книжка, намери (по препоръка) личен лекар (и то в необходимата близост!) и ме записа при него.

И така, пипнала първия грип за този есенно – зимен период, а и притеснила се от появата на симптоми, с които използвания от мен лекар на частна практика не мога да занимавам, се престраших и звъннах на въпросния нов мой личен лекар.

Д-р Ирена Дякова, практикуваща във 2-ра поликлиника, е била така добра, че ми е дала визитка с адреси, телефони и часове за прием. Малко притеснено звъннах и останах изненадана. Вместо троснато – раздразнителен глас, отсреща един много мил и подчертано внимателен глас ми обясни, че е хубаво да си запазя час за да не ми се наложи да чакам, като ме разпита подробно какво ми има, та ако е спешно да отида веднага. Часът, който ми бе даден не бе за някой друг ден, а за след 2 часа. Да, отивайки там ми се наложи да изчакам 15-ина минутки за да приключи с пациента преди мен, но мен това не ме раздразни по никакъв начин. Все пак отивам на лекар, а не в бакалница! Влизайки вътре, се оказа, че дамата не само звучи като внимателен човек, а си е такъв и в отношението си към хората. Първото нещо, което ме попита (и ми направи страхотно впечатление – добро) бе, дали боледувам често, защото отдавна не съм идвала и тя (извини ми се за това) не помнела. С усмивка й обясних, че аз никога не съм идвала и тя няма откъде да знае. След това ме разпита за болести, оплаквания (странични, а не моментните), алергии и т.н. Последва преглед, изписване на малко лекарства, съобразявайки се с факта, че предпочитам да не потребявам антибиотици и привикване на контролен преглед в края на седмицата. Изрично ме предупреди, че ако ми стане по-зле трябва да й се обадя и да не се притеснявам да го направя на мобилния телефон (даден също на визитката), ако ми е лошо тези дни и не мога да отида на работа – пак да се обадя – за да ми издаде болничен.

Какво мога да кажа? Останах изумена от доброто отношение на жената, от загрижеността й, желанието й да ми е в услуга, да ме улесни и т.н. Никога не съм преставала да вярвам в доброто и хората, а лекарите съм уважавала безкрайно (все пак нявга имах мераци и аз да ставам такава). Радвам се, че днес имах повод, ако не да затвърдя тази си вяра, то поне да видя, че не вярвам в “този, дето духа”!

******************************************

Виж порицанието ми идва малко по-сложно. Може би причината е, че трябва да порицая самата себе си, а нали съм си най-безгрешното, най-доброто, най-най-... бе трудно ми е да го направя... Но, уча се да си признавам грешките и затова “прехапвам езика” и си “посипвам главата с пепел”:

Днес постъпих грозно и много лошо. Обърнах гръб на човек, който вярва безрезервно в мен и в чиято глава нявга набивах, че доброто съществува, че е навсякъде около нас, че трябва да се учим да го виждаме... Накарах го да повярва в мен, приучих го да разчита на мен и понеже взе да го прави прекомерно.... изоставих го.

Е, разбира се, подбрах момент в който да няма нужда от помощ или нещо от рода. Опитах се да обясня, че не мога да бъда на разположение във всеки миг, в който пожелае... И понеже това обяснение е 100-то поред и понеже бе прието с присъщото неразбиране, просто заобиколко казах, че е по-добре повече да не бъда търсена!

Ставайки от пейката и тръгвайки с твърда крачка, всичко вътре в мен се огъна...

Как не ме е срам?! Кой ми дава правото да лъжа по този начин хората? Как този човек ще вярва на хората, като един от малкото, отнесли се добре с него му обръща гръб? Постъпих лошо, много лошо..... и макар егоизмът вътре в мен да нашепва, че така е по-добре и че най-после ще бъда освободена от психическия и физическия тормоз да правя невъзможното за да бъда на разположение, аз все пак не съм щастлива... От дете свикнах да виждам, че човешкото щастие винаги е основано на нечие чуждо нещастие и съм свикнала с този факт и все пак... не съм щастлива.... даже напротив... Нямах сили да постъпвам повече по различен начин, а постъпвайки така, се почувствах още по-зле... мрънн....

This entry was posted by Fenia, on Monday, September 25, 2006. You can leave your response.