<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/platform.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttps://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d4859600396850592937', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

За пазарите и чушките

Това Пейово писание ме върна към една често разказвана от мен случка. Малцината, които редовно надзъртвате тук я знаете до болка, а някои даже сте и участници в нея и все пак си струва да я увековеча:Р

Действието се развива нейде надалеч в миналото, когато с ей тез двама младежи се готвихме да гостуваме на Magla-та из Габровския вилает;)

Всичко хубаво, но аз, правейки се както обикновено на гостоприемна, бях решила, че трябва да нагостя по-ранно пристигащите. И така, реших, че нещото, което ще готвя, са чушки пълнени. Добре, но за да го направя ми трябваха чушки, а поради натоварения си график, единственото ми възможно време да ги закупя бе работното. За капак, точно този ден ми бе много зле. Нещо ми бе паднало – кръвно ли, кръвна захар ли... нямам си и понятие, но ми бе толкова лошо, че колегите буквално ме отнесоха на ръце до китайския в Славянска беседа за да хапна нещо, та видиш ли, дано се поосвестя (последното не се получи).

И така, приключили с обеда имах избор – или да ме отнесат към офиса и да не готвя, или да ме отнесат до пазарчето на Графа за въпросните чушки.
Реших естествено, че "детето" не може да стои гладно и колегите ме помъкнаха по малките улички към пазарчето. Естествено на първата сергия се спрях и казах, че искам да взема няколко чушки.
Трябва да отбележа, че към тогавашния момент
Zlatkata не ми бе подарила 10-те тенджери, които сега притежавам и се чудя как да преподреждам из шкафовете (:Р), а разполагах с една единствена, сравнително малка по размер, тенджера. Та, на въпроса на продавача “колко чушки желаете”, аз се затрудних да отговоря. На мен количеството килограм, половин и т.н. нищо не ми говореше, що се отнася до това ще ли да ми стигнат или не...
Изгледах го странно, протегнах ръце, гребнах толкова чушки, колкото мислех, че ще ми свършат работа и казах “ами... ето толкова ми трябват” и му се усмихнах (сигурно усмивката ми е била доста крива, вземайки предвид факта, че едвам се държах на краката си). Въпреки това, за познаващите ме, няма смисъл да казвам, че съм била безкрайно учтива и внимателна...
Човекът премери количеството, което му подадох и каза нещо от рода на "мммм..... 600 г – 1 лв.".
Трябва да отбележа също така, че не съм от хората, които си правят сметката по пазарите. Аз съм идеалният балък – манна небесна за всеки тарикат. Идвайки да живея в София, винаги се оказвах в близост до някой пазар. Много бързо си изградих навика в единия от почивните си дни да пазарувам плодовете и зеленчуците, необходими ми за седмицата. Из доста пазари съм се шляла. Първо живях в центъра и най-близкия ми бе Женския. После – до Южен парк и редувах Красно село с Иван Вазов. Сега пък обикалям Димитър Петков. Обичам да оглеждам стоката по всички сергии, но обикновено пазарувам от някоя конкретна – там, където съм доволна и от стоката и от продавача.

Забелязала съм, че на всеки пазар си има по някоя сергия, където всичко е подбрано. Е, може да не е с най-добрата цена, но .... Отплеснах се...

Та човекът каза "1 лв.", аз му подадох банкнота от 2 лв. и ....погледът ми попадна на цената. Съвсем естествено за мен, аз не й бях обърнала внимание до този момент. Колкото и да ми беше зле, все пак ми направи впечатление, че цената е 1 лв. Първо реших, че съм попаднала на смешниците, обявяващи цена за 500 г. / 400г. / 300 г., а не за кг. По скоро на себе си, отколкото на него казах “лев ли, че колко е цената....?!”.
Съжалявам, че не мога да пресъздам ехидния тон на въпросния продавач и начина, по който той придърпа с два пръста бележката, с означената цена “1лв./кг.” и каза: “Тази цена не важи за теб!”.
Останах поразена! Ситуацията бе хипер абсурдна за блокиралия ми мозък. Аз мислех само как да се докопам до офиса и да се строполя на бюрото и всяка секунда забавяне ми бе болезнена, а някой ми говореше на език, който не разбирах!
Погледнах го учудено и попитах: “В какъв смисъл не важи за мен? Не Ви разбирам?!”. Отговорът (изречен със същият ехиден тон) бе: “Цената не важи за теб, защото ти си ги избираше!”.
Мисля, излишно е да споменавам, че не съм от лелките, ровещи из стоката на хората и съм на светлинни години далеч от момента да избирам чушка по чушка. Погледнах го и взех да мънкам нещо от рода на: “Ама аз не съм избирала, аз.. защото не знам колко точно ми трябват, аз всъщност само гребнах количество, достатъчно за обема на тенджерата ми...”. Идеше ми да се строполя на земята и да ревна с глас. В следващия момент осъзнах абсурдността на ситуацията – та аз се извинявах за нещо, което не съм направила. Чувствах се виновна за какво? За това, че съм клиент? За това, че съм избрала да купувам от него?
Прецених, че две минути обяснения са ми много по-скъпи / болезнени от двата лева, които бях подала и му казах: “Знаете ли, не желая нищо от вас. Задръжте си и чушките и двата лева, които съм ви дала и дано да сте доволен!”. Врътнах си се и със сълзи в очите тръгнах към другите сергии. Беше ми болно - една такава ... вътрешна болежка... Нямах желание и секунда повече да имам нещо общо с въпросния продавач. Разбира се, далеч съм от мисълта, че съм му “накривила шапката”. Беше ми толкова самосъжалително, че нищо и никой нямаше знаечение.
Е, нашенецът реши да се разкрещи из пазара: “Ела, ма! На к’ва ми се правиш! Вземай си парите!....”. Аз се не обърнах – вървях си напред и съответно цялата улица ме бе зяпанала. Е, настигна ме “търговецът” (не му бе трудно, аз едвам се влачех) и ми бутна парите в ръцете. Правейки го, може би за първи път ме и погледна. Може и да греша, но май разбра, че нещо не съм в ред (което си е истина и в прекия и в преносния смисъл) и малко гузно изрече “дръж!” (ма-то вече липсваше).

Е от този ден нататък аз по пазарите нищо не избирам. Ако самият продавач ми го предложи, учтиво отказвам, казвайки, че по-добър избор от него не мога да направя и така...

В заключение:

1. Аз пълнени чушки направих, а в последствие ги и изхвърлих, защото отказаха дори да ми ги опитат и съответно, дорде се върнем от Габрово, вкиснаха.

2. От този момент нататък, думата “чушка” е табу в мое присъствие!

Labels: ,

“За пазарите и чушките”

  1. Blogger Fobos Says:

    Е, да поясня - моя милост е виновния за невкусването на прословутите чушки! Даже, да си призная, доста кофти се чувствам от цялата ситуация, но по-кофти щеше да ми е, ако се бях нахранл и с тези пълнени (и изпълнени с гняв) чушки, тъй като преди това вече бяхме яли, и то доста обилно... Вярно, че тогава също имах 3-та точка (хората, които ме познават ще разберат), но и тя не бе в състояние да побере 1/3 от тенджерката :-)

    Изпитвам лекинка вина, наистина, но... няма ли вече изтекла давност това обвинение? ...

    :-)

  2. Blogger Fenia Says:

    Няма давност за зеленчуковите прегрешения :Ррр

  3. Blogger The_jo Says:

    Ех фени фени, толкова тичане за едни чушки и те накрая зян да станат, ама това щото тогава не се познавахме още де, иначе поне две щеше да ги сполети щастливата съдба да бъдат изядени :)
    Хайде стига ги мисли сега тия чушки, между другото мисля че и те като сармите могат да се правят марзеливо. демек само нарязваш всичко и объркваш, без да се занимаваш с пълнене и т.н.

  4. Blogger Fobos Says:

    Джо, ти наистина си голям мързел с твоите мързеливи идеи за мързеливи чушки...! Демек - голям си търтей станал :Рр

  5. Anonymous Anonymous Says:

    много интересно, благодаря