Fenia in full leaf....

Хубав ден - Антоновден;)

2011-01-17T10:57:00.001+02:00

Честит ми имен ден! Нека ми е живо и здраво името и да ми го множите!;)
и... бях позабравила какво означава то, името ми:
"Антония - старо римско родово име,означаващо "безценен,неоценим,който няма цена""
малко нескромно, но... те такава съм си!;)

"едно ново начало, след поредния край";)

2011-01-03T10:34:00.004+02:00

Моята 2010 в няколко думи:

N 1 в класацията - смених си местоработата.
След 15,5 г най-после всички „звезди бяха в подходящата конфигурация“ (да се разбира, че най-после имаше „прозорец“, даващ ми възможност за измъкване без притеснения) за да го осъществя!... и не просто я смених, а и отидох там, където от 5 г ми се е искало да бъда! А дали последното е за добро... рано е да се каже!

N 2 – пак се дипломирах (нищо, че все още не съм получила самата диплома!) и всичко би било наред, ако вече не се оглеждах с какво ново да се захвана. Аман от мен си!:(

N 3 – смених си школата по танци! Хъммм, доста промени!
Не точно смених, а Памбос ме изгони, с което ми направи най-голямата услуга, на която е способен – принуди ме да отида в школата на Мигел, което пък се оказа точното място за мен, но за това май е вече време да напиша самостоятелен пост/ове.

N 4 - спечелих 5-ца от тотото!
Датата е паметна - 16.08.2010, сумата е символична, но и събитието, като цяло, си е повече от показателно за мен... :)

N 5 – СПОТ се сдоби с още попълнения
Радки ни „надари“ с бебе Мая, а „детето – идиотче“ (да се разбира Красето) – с младеж, чието име отново не знам (малкия, ша та убивам, да знаиш!):(
В очакване сме на още едно попълнение, но то ще влезе в „туду-листата“ на 2011 година;)

N 6 - отидох до Рим, папа не видях, но причастие в базиликата Свети Петър получих.

N 7 - номерацията отдавна не важи, а и за това събитие няма как да важи!;) - татко навърши 70г – да ми е жив и здрав, да спре да ме ядосва и да започне само да ме радва!;)

N 8 - всяка година си има и по нещо негативно – моето за 2010 е, че N 3 по един или друг начин доведе до „отдалечаването“ ми със Златева. Не ми харесва, но е факт:(

N 9 – от друга страна, N 2 ми „донесе“ сближаване с Гъсока ((( )))

N 10 – занемарих испанския – отказах се (уж временно) от курса, започнах частни уроци, та....да видим докъде ще го докараме;)

Мдам, странна година бе, а каква ли ще да бъде настоящата?
Очаквам да е страхотна и такава смятам да я направя!!!

Моите късмети за 2011:
11.12.2010 – от баницата на новогодишното парти в новата ми работа – „пътуване в чужбина“
24.12.2010 - от коледната питка – мързел;)
01.01.2011 – от баницата в хотел Sana Space (Хисар) - „пътешествия различни в топли държави екзотични“

И понеже племенника ми не бе особено активен в поканата си да му гостувам в Ню Йорк по повод дипломирането, и понеже през 2010 година за 2-ри път ми се размина екскурзията в Куба... тръпна от очакване да видя, къде ли, все пак, ще ме „метне“ 2011? :)

И... нека да ни е честита, новата година! :)

кеф, кеф, голям кеф

2010-12-15T10:36:00.002+02:00

Кеф майка, ВАЦ Холдинг напуска българския пазар. "Гордеем се, че можахме да изиграем ключова роля в прехода на България към свободна и професионална преса.“

Честно, не знам с какво точно се гордеете, но именно заради „борбата“ ви срещу свободата, изключителната ви алчност и наглост, аз не ви уважавах и всячески игнорирах вашите издания!

Лек ви път и... горко й на страната, в която ще решите да „играете ключова роля“!

P.S. Сега стискам палци и Тошо Тошев да „даде фира“, та удоволствието ми да е пълно!

Петъчно изпростяване

2010-08-27T15:52:00.002+03:00

Звъни колежката от съседната стая: "Бейби, моля те, провери дали ми е зелено кръгчето на скайпа?!"

и ... това не е виц :)

От молба за напускане до 5-ца от тотото

2010-08-16T23:38:00.003+03:00

Един невероятен, страхотен, вълшебен, тъжен, емоционален...неописуем ден!

16.8.2010 - би следвало да запомня тази дата, но познавайки се.... едва ли. Затова го и записвам.

Това е денят, за който бе ясно, че ще е изпълнен с емоции дори и без да е започнал, но Бога ми, не знаех с какви точни! Днес, след 15 г работа на едно и също място обявих, че напускам. И да, не бе лесно. След 15 се осмелих да помисля и за себе си, а и да отида на място, с което съм емоционално свързана и към което винаги ми е било тъпо, че не принадлежа. Като решение не бе лесно, но то бе взето преди време и днес просто прие реални измерения – срокове (и все пак се оказаха се по-дълги, отколкото се надявах), план-график...конкретни задължения..... преразпределения.... заместници...

15г в шест точки...

Хипер трудно за участниците в процеса, а ние бяхме двама. Трудно - за да не си наговорим неща, от които ще ни заболи и които ще обезличат тези 15г. Не знам, поне за мен не бе лесно. Треперех като лист, но бях сигурна в себе си, а отсрещната страна ме познава достатъчно добре, за да го разчете в поведението ми и да разбере, че няма смисъл от пазарлъци. Благодаря!

Протече сравнително леко (за мое облекчение) и все пак денят бе изнервен – виждания през 5 минути, телефонни разговори... Деси и Цвети, с които нямаше как да не споделя и които знаех, че по един или друг начин ще нараня....

...и .... 15 мин преди края на работия ден, какво установявам? – че съм спечелила 5-ца от тотото. Да, скромните 1 052 лв, които “сложиха капака” на този ден. Цялата нервност и напрежение се “преобърна” в радостна възбуда и не заради стойността на самата награда, а заради суеверното АЗ, че това е знак, че всичко е за добро и че това е правилната посока. Но за това... по-натам....;)

И да, не съм забравила, че това е денят, в който Плине се завръща в добрата стара Европа! Добре дошло, Лудече ((( )))

Чиста проба мнителност

2010-07-22T12:26:00.000+03:00

Интересно предложение на Иван Костов – да се откупи ЦУМ от Гергов.

Да, историческия музей е забит в покрайнините на София и на практика няма кой да заведе чуждестранните туристи там, та да го разгледат, но дали това е причината за направеното предложение?

Колко ли губи на ден ЦУМ и колко ли благодарен би бил Гергов, ако някой го спаси от инвестицията, която така и не успя да превърне в печаливша и то... в момент на криза?!

Пореден край!

2010-07-15T10:24:00.003+03:00

Ей го на, Сис намери начин да ме сръчка, че видиш ли не съм отбелязала намалялото количество “дини под мишците ми”. Да, редно е да отбележа, че поредният ми експеримент със самата себе си и с българското ни образование завърши и то успешно на 12.7.2010. За отбелязване е не самото приключване, щот’ то само нещата, които не са започнали не приключват, а че аз не го изоставих недовършено, както повечето неща в живота ми;)

За жалост, резултата от теста, дали качеството на самото ни образование се е повишило показа, че отговорът на въпроса е – не! Именно поради това се заричам (уж!), че повече към него няма да се обръщам и ще си запълвам липсващото свободно време с други начини за получаване на нужни и ненужни познания!

А самото приключване – мина като по вода. По-леко от това, здраве му кажи! Не, че не е имало нерви и притеснения, ама ги бях локализирала в рамките на съботата и неделята преди защитата, та... някак не ги усетих много.

А, сега какво? – въпросът, който всички ми задават... Ми, сега се отдавам САМО на танци (поне до есента, когато пак подхващам испанския!). За тях и събитията около тях има какво да разкажа, ам да видим кога;)

Та, честито ми!

Честито на печелившите!

2010-06-29T14:39:00.002+03:00

Абстрахирайки се от факта, че ще сме следени и на още едно място от “държавата”, както ни казват тези две статии?

1.Бизнесът ще вади още пари – около 300 – 400 лв за смяна на използваните към момента касови апарати, плюс по още 5 лв на месец за всеки апарат – плащани на операторите. Ок, не изглеждат да са много пари, ама за кого? За човечеца от кварталното магазинче, дето си работи самичък, та да си докара едната заплатка или за големият търговец, с 50 – 100 касови апарата?

2.Още пари ще текат към 3-те ми любими мобилни оператора. Всяка крачка към намаляване на цените им е предхождано от решения на Европейската и Българската комисия за регулиране на съобщенията, от санкции, дела, обжалвания... абе, изнасилване някакво...

И така, ако се абстрахираме от първоначалната инвестиция за касов апарат (която никак не е малка - активните КА били около 300 000 * 300 лв = 90 000 000 лв – още едни “спечелили от лотарията”!), какво излиза, че на годишна база, бизнесът ще се лишава от едни 18-20 000 000 лв (300 000 КА х 5лв/м х 12м) и то поне да влизаха в бюджета, а той да се харчеше почтено, ама не – влизат в джобовете на 3-ката мобилни оператори.

Ми... честито на печелившите, така да се каже и... да почерпят!

И в крайна сметка – хубаво, че някой, някъде си ще си трупа база данни ( кой, какво и как продава – колко ли струва една такава база?!), ама... за какво им е на НАП тази информация и то в реално време?! Нима ще се разкрият нови работни места и някой ще следи ежеминутно къде, какво се случва?!

Татко обича да казва, че едно нещо, което не се използва - няма стойност. Е, да видим кой, как и за какво ще използва цялото това безумие?!

Е ли е размерът от значение?

2010-04-29T10:48:00.002+03:00

Е, писна ми да гледам институциите / партиите / отделните (уж пораснали) личности да си мерят п*****е! Колко още трябва да ги слушаме, гледаме, да им се възмущаваме или да ги подкрепяме? Какво значи: “всички на избори”?! За какви избори говорим – и за парламентарни, и за президентски ли? Кой ще плаща този двоен разход?! И заради какво? Заради единия спор кой е по-голям мъж, ли?

Неотдавна пак имаше заплахи.

Е, това ли е единствения начин да комуникираме, работим, живеем в България – чрез заплахи?! И ако това е единствения начин, доволни ли сме от резултатите му? Дали пък не е време да потърсим друг? 20 години преход... кога ще ги преодолеем онези 45 години? След нови 45 ли?

И... чисто по женски да попитам: все пак, чий е по-голям?

"от мойто по-високо, ако има, е.... веке .... нема да има”!

2010-03-26T10:30:00.002+02:00

Кефи ме шопския манталитет на премиера ни: "от мойто по-високо, ако има, е.... веке .... нема да има”! Някак си, колкото и да взирам в него, Крал - Слънце не виждам и “държавата, това съм аз” не му подхожда!

Как пък само той работи в тази държава? Как пък само той мисли за нея? Как пък от него по-голям специалист няма?

Хъм, а може би иска да ни каже точно това, че нийде из държавните учреждения и фирми, няма хора, по-образовани, кадърни и отговорни от него?!

Ами ако е истина?! Страх ме хваща, ей!

Понякога си мисля, че критикувам всичко “излязло” от него някак машинално и се опитвам сама за себе си да изясня дали не съм несправедлива?

Не знам. Струва ми се доста по-правилно да има нива на заплащане. Да се постави горен праг (който да предотврати всякакви личностни “извращения), а той, бачо ни Бойко, като му е висока заплатата, би могъл да я “дарява на бюджета”!

bezpanika.com

2009-07-21T12:05:00.004+03:00

Вчера попаднах на този магазин пълен с всякакви занимателни, забавни, идиотски нещица. Адски му се зарадвах! Жалко, че преди седмица най-после оборудвах дома си с 2 бр. пепелници (за гостите ми, изпадащи в никотинов делириум). Ако не бях направила тази грешка, със сигурност щях да взема един кашлящо - пищящ пепелник:)

Чуденка

2009-07-14T17:46:00.003+03:00

Пиша, за да не забравя:

Изгледах този репортаж на BTV новините и впечатление ми направи изказването на Димитър Чобанов в края му: “И тук идва ролята на новото правителство, което би трябвало да защитава тези дясноцентристки идеи които налагаше по време на кампаниите”. За мен смисълът на изречението е: “най-правилната политика в момента е тази, от предизборната кампания на ГЕРБ” или греша?

Едва ли би ми направило такова голямо впечатление, ако Димитър Чобанов не е асистент в УНСС на Николай Неновски, който бе избран за подуправител на БНБ, по предложение на Иван Искров – преизбраният 6 месеца преди изтичане на мандата му Управител на БНБ.

Та, специално срещу последното назначение - това, на Иван Искров, Бойко Борисов доста подскачаше и излизаше с изказвания, че за него те не са в сила, че новото правителство щяло да си избере свои хора и т.н.

Е, та чуденката ми е:

Дали това (а може би има и доста други ) мило изказване по телевизията няма да “размекне желязното сърчице” на бате Бойко и той все пак да престъпи думата си и да не се занимава с назначенията на Иван Искров и сие?

Какъв съм аз?

2009-04-29T12:44:00.003+03:00

Не мога да се въздържа и да не споделя последното, на което се смях:

Вървя си по улицата, а срещу мен – две деца (видима възраст - не повече от 8 години), помъкнали огромните (за тях) училищни раници на гърба и бързащи (най-вероятно) към дома си.

Та, вървя си замислена и малко смръщена, че денят ми никак не бе усмихнат и хоооп, долавям репликата на момиченцето:

-Виж какво, аз не съм човекът, който бях!

А момченцето със загрижен вид:

-Да, разбирам те напълно, но не е ли възможно все пак...

Продължението се стопи нейде в неистовия смях, в който избухнах. Ако не бях видяла кой е насреща ми и ако тембърът не бе така невинно детски, щях да се закълна, че чувам обясненията на двойка пред раздяла.

Та... дали има човек, който да не се е променил?:)

Пет по пет.... 105

2009-02-18T23:24:00.005+02:00

[21:43:50] Х каза: не, аз сериозно
[21:43:58] Х каза: вече нишо не чета и за никого нищо не знам
[21:44:09] Х каза: всъщност, лъжа, това е от много време насам
[21:44:23] Х каза: просто ми се чете нещо, дето ти го казваш и по начина по който ти го казваш

Странно, аз си мислех, че никой не ме чете, а видиш ли, имало някой, за когото съм имала значение и който не се е отказал, след тези почти 2 години мълчание, да ме чете!

Гъделичка, да;) Истината е, че има хора, които въпреки разстоянията, въпреки обратите в живота си, си остават същите ...или може би ти си оставаш същия за тях...

[21:41:36] Х каза: направи ми един сбит преразказ на последния месец :)))) да почета малко, защото нито ти (нито и аз) пишем в блоговете вече

Ех, какво разкажа?! Някак си времето (не мога да го нарека живота) минава покрай мен. Посрещнах Новата година в Швейцария със Златева. Да, бе приятно, като всяко едно прекарване с приятел, но нищо повече. Не карам ски и близостта ни до известен швейцарски курорт (Андермат) не ми донесе някакво особено чувство. Опитвах се да бъда весела и щастлива, но истината е, че това ми костваше доста усилия. Имах / имам доста терзания, които не ми дават мира. На практика, от Коледа до момента, всяка заран се събуждам към 5:00 ч и не мога да заспя Знам, че е някакъв “кофти” период, че ще го преодолея, но се тормозя:(

Не знам дали споделих, но пак съм студентка – този път Финанси. Да, все още не съм се дипломирала от Управлението на туризма, но това не ми попречи да потърся нещо ново!

И така, приключи ми сесията и резултата е 5:0 за мен. Съвсем “случайно” се оказа, че новият семестър е започнал преди два дена и... аз изтървам тези 2 дена:(

Освен финансите, другото ново при мен е курса по готварство. Случайно, от Сервантес ме информираха, че започват готварски курсове. Истината е, че аз отдавна търся такива курсове. Не знам дали от дядо и баба (лека им пръст, и двамата бяха майстор - готвачи!) ми е останало, но у мен има някакво неистово желание за готвене, което към момента се изразява (поради липсата на някого, за когото да се готви) в закупуване и мъкнене на всевъзможни готварски книги от различни краища на света, както и на всякакви посуда, тави, форми и т.н. Та, предложението на Сервантес да ме запознае с испанската кухня ми дойде добре дошло. Грабна ме и фактът, че бе само 5 пъти (5 седмици) и съвпадна със свободното ми време от лекции (ваканцията между двата семестъра). Оказа се доста забавно – разбрах какво е Тортиля, Гаспачо, а утре се надявам да разбера какво е и Паеля-та;) Истински съжалявам, че няма да мога да го продължа (започвам втори семестър)! Хосе е пич и макар, че малко се разбираме с него, ще ми липсва:(

Решила съм да започна да водя “готварски” блог – zlobarka.blogspot.com - проба - грешка, но не съм убедена, че и там ще има кой знае какво да напиша, но... ще видим:)

Разбира се, освен готварския курс, посещавам и поредното ниво по испански и... не съм доволна от несериозността си, но твърдата убеденост, че ще се променя в близко бъдеще ме крепи!

Нещо позитивно от последните дни е посещението ми на х. Седемте рилски езера с Адвенчърите. Да, за втора година “влача” офиса с тях (е само тез, дет’ са пожелали де) и не съжалявам. Да, изпуснах 1 път испански, но пък още 2 дни се учих да карам ски и обогатих познанието за самата себе си, изпитвайки волята и издръжливостта си (уви, нямам кой знае с какво да се похваля!). Ще ми се да имах възможност да прекарвам с тях всеки уикенд, но уви... невъзможно е – няма време:(

креда, майко, креда...

2009-02-02T21:04:00.002+02:00

Ще ми се да знам кога Държавата абдикира от задължението си да се грижи за здравето на своите граждани? Кога реши, че да съблюдава качеството на храните, не е нейно задължение? Какво означава „Националната ветеринарномедицинска служба ще върне българския държавен стандарт за млечните продукти, за да спаси българското родно производство”?! Заради производството ли САМО иска да го върне? Кога, кой и защо е решил, че не трябва да съществува БДС? И... като го върне за млечните продукти, за кои още продукти този стандарт е спрял да съществува? Аз се чудя какво се е променило толкова, та всичките ми приятелки се оплакват, че децата им са алергични към млякото, а то... какво? Оказва се, че не към млякото, а към кредата са били алергични? И да де, ама пак остава въпросът: Що ли все пак не могат да я разграждат, пустата му креда?! Бииип...

Вчера гледах някакъв репортаж за меките контактни лещи и за „удължения” им срок, „специално” за българските потребители? Държеливи сме, хей! На англичаните, въпросните лещи „понасят” за месец, а на нас, българите – за три! Браво! Браво! Все така яки, държеливи и търпеливи да сме!

Нова година - ново начало

2009-01-26T21:54:00.003+02:00

Честита ни Нова, та макар и Китайска Година;)

Добре ми дойде, имам нужда от нещо ново! И... какво по-хубаво от една чисто нова година?! Всеки се надява в такъв момент да започне на чисто, да си подреди дома и мислите, да си набележи целите, да си подгони задачките... Мобилизация!;) Ха, малко на пролет ми мирише;) Няма лошо. Обичам пролетта. Тогава всичко започва из самото си начало.... макар и да е неясно къде ли ще свърши:Р По-добре да се пътува, отколкото да се стой на едно място, та ако ще пътят и към пропастта да води! И какво ако води там? Кой е казал, че там трябва да свършва? Просто междинна спирка;)

Като си припомня, че миналата година посрещах Китайската Нова Година нейде надалеч, на топло и едновременно странно чуждо и странно близко до самата мен място и...наляга ме носталгия... Но, няма да я оставям да ме завладява, тамън искрецът за промяна „пропука” вътре в мен;) „Изпука" ли и в теб?

ДО СПОТ:

2008-10-20T23:26:00.006+03:00

публикувам писмото си до един от нас... дано всички, които ни вълнува, "намерим пътя си към него!"

Здравей Детенце,

Ето ме и мен!

Може би си мислиш, че съм те забравила, но... уви, грешиш Почти 10 дена не си бях у дома. Малко странно е да наричам София дом, но... факт.... Странно, как се променят хората.... Ти ме познаваш - обичам Бургас, в цялата му същност ... и все пак, София някак си стана моят дом Не знам дали да съжалявам или да се радвам, но Вие я направихте такава... Да, Тя Взе много от самата мен – изчезна старата, добра Антония и се появи това мое сегашно АЗ. Това АЗ, което се оглежда на всяка крачка, което се улавя, че мрази определени хора, което забрави да се усмихва и което се връща назад единствено, когато се среща с Вас- тези, които някои наричаха секта, а аз – СПОТ – моята единствена и непрежалима рожба. Да, тъгувам за Вас! Обичам Ви и живея чрез Вас!

Ето, че ме нямаше почти 10 дена. Бях 3 дена във Виена. После 4 в Троян и.... ми домъчня за Вас. Не, че бих Ви потърсила! Не, че бих имала време да се обадя и да попитам как сте, но... Вие сте с мен! Обичам Ви!!!!

И така, бях във Виена – град приятен, топъл, дружелюбен. Град, в който „съм посяла част от нас”. Да, там расте и се бори с живота едно малко спотаджийче. Не съм ти разказвала, нямаше и кога, но и... там растем. И....а тамън се „престраши” да ми сподели, че е бременна и .. роди се бебе Мàртин. Да, детенцето се роди в навечерието на 7-мия месец. Получих sms със следното съдържание: „ на 23.09.2008 ( вместо на 23.12.2008, след 23 дневен престой в болницата) в 13:06 се появи на бял свят Мàртин. Със своите 999 гр и 36 см е едно много много малко бебче, но засега е голям борец и се чувства добре в болницата. Поздрави от майката и бащата...” Този sms получих на 05.10.2008 в 09:56ч....

На няколко пъти го четох и препрочитах... Все не можех да повярвам... Бяха минали почти 2 седмици от раждането на детето... Не можех да разбера, защо не съм била част от радостта и тевогата, та аз толкова ги/Ви обичам! И все пак, разбирам ги - тревогите са били и са големи. Там една майка и един баща живеят за „няколкото грама на ден”, които тяхната рожба наддава... Но, това е животът – създава се и съществува независимо от нашата воля....

Имам и друга хубава новина: Двама от нас чакат детенце!;) Както казах и на бъдещата майка – от много отдавна нямам нещо, което да очаквам с нетърпение и... ето, че ми го дариха – едно ново спотаджийче и... има голяма вероятност да са две наведнъж! Живот и здраве – ще видим;)

Друга страхотна вест е, че М. – в Канада ни е дарила с близнаци. Да, тя загуби пътя към нас, а и ние я оставихме да го направи, но... нищо не ни пречи да се порадваме на щастието й, още повече, че знаем, колко много го желаеше тя!Да са ни живи и здрави!

Хъм, малко се поувлякох тази вечер, но виновна е може би бутилката бяло вино до мен... утре може би ще продължа с ред други новини и писания!

С обич,
Антония ВС

Районният съд със свой dress code

2008-08-19T17:08:00.003+03:00

Районният съд изненадва посещаващите го със заповед, закачена на портала си. Строгият надпис гласи, че в сградата не се допускат лица “в неподходящ вид - без дрехи (????????), с потници, къси панталони....” (цитата е по памет и не е съвсем точен).

Интересно ми е дали някой наистина се е опитвал да влезе в сградата без дрехи? Също така се чудя и защо трябва за да си получиш свидетелството за съдимост, например, да се съобразяваш с какво си облечен? А ако си от провинцията и си дошъл по къси панталони за да си свършиш нещо набързо? Трябва да си купиш костюм или да си върнеш у дома, та да се преоблечеш?

Май ми е познато от нейде... “Господин за един ден” ?:) Не казвам, че по институциите не трябва да се ходи в приличен външен вид и все пак ми е някак прекалено? .

ABSOLUT-но мой

2008-06-30T22:45:00.003+03:00

Гери със своите Шарки ме направи част от поредната игра из българските блогове;)

Моят ABSOLUT-ен свят?

Естествено, че е независим. Той Е единственото (или всичко), което си имам. И така, както “моят дом си е моето заточение”, така и моят свят си е моята орисия /избор... Абсолютната му зависимост от мен на практика го отъждествява с настоящата ми действителност.

Да, и аз искам да съм по-добра, по-внимателна към околните, по-свободна за приятелите, по-открита за неприятелите, по-доверчива и жертвоготовна за непознатите, по-компетентна в работата, по-организирана в делника, по-весела и безотговорна в празника...

Да де, ама ако съм всичко това, то няма да съм милата и добра Антония (:Р) от настоящето. Ще бъда всичко друго, но не и себе си. Ще живея в свят, безкрайно чужд и непривичен....

А, в непознатото се губя...

Не, не искам да живея в собствения си свят с карта и компас в ръка! Не искам да загубя себе си! Колкото и несъвършен да е собственият ми абсолютизъм, той си е мой и като всичко мое, аз си го обичам И като всичко мое, аз си го търпя и пазя...

Аз съм там, където искам да бъда. Аз се променям тогава, когато АЗ поискам. Аз съм такава, каквато съм и светът ми е такъв, какъвто съм го изградила:

Той е слънчев, когато ми е време за тен, бурен – когато съм “яхнала метлата”, спокоен – ...(хъм, такъв май никога не е)...

Абсолютният ми свят е безкрайно забързан (днес установих, че ми е трудно да се ориентирам не само коя дата е, но и кой е месецът)!

Абсолютният ми свят е ангажиращ ( в момента, в който ми се освободи минутка време, вече е запълнена с нещо)!

В абсолютния ми свят няма време за приятели ( Грешка! ИСТИНСКИТЕ ми приятели намират пътя в моя абсолютен свят и начина да станат част от него)!

Моят абсолютен свят е щастлив ( защото не ми оставя време да бъда нещастна)!

Моят абсолютен свят е красив (защото го гледам със своите очи, а те въпреки кафявия си цвят са розови)!

Моят абсолютен свят е интересен (защото Вселената, в която се намира, се променя така шеметно, че винаги има какво да се учи и наблюдава;))...

Fobos, Zlatkata, Таня, а вашите абсолютно идеални светове какви са?

/ме си пее: Има ли пари, има, има ли пари...

2008-06-27T09:26:00.002+03:00

МОСВ да получава половината от глобите за екозамърсявания, а общините – другата половина... Досега, разпределението било 20 % за държавата : 80 % за общините. Да, но общините използвали средствата за други цели, а не за опазване на околната среда...

Ха, а каква е ролята на министерството в този случай? На абсолютно безразличен свидетел? Не е негова ролята да контролира за какво се харчат тези пари? Нима няма право да изисква ежемесечни отчети, съгласувания на проекти, предварителни годишни планове и т.н.

Ако МОСВ може да контролира изразходването на средства само в случаите, когато ТО САМОТО ги е похарчило, то тогава не се ли превръща в обикновен изпълнител?

И... нима са му малко на министерството парите, които взема за разрешителни и лицензи ( и за какво ли толкова ги харчи?!), та ламти за още?!

за усмихнат понеделник:

2008-05-26T10:14:00.002+03:00

Две забавни (за мен) случки от близките дни:

1. На пейката седят две жени и мъж на видима възраст около 70г.

Мъжът казва: Знаете ли, Европейското щели да го дават по някоя от тези цифровите.... кабелните телевизии...

Едната жена скача на крака и разярено казва: Аааааа, ама как така? Аз искам по ... нашите си телевизии да го дават (явно има предвид ефирните). Ми, то така... аз как ще го гледам?!

2. Пред магазина разговарят мъж и жена. Възраст 60-65.

Жената казва: Е, добре де, но трябва да се приберем навреме за Формулата.

Мъжът: - Тя къде беше?

Жената: - Монте Карло, а знаеш, пистата там е най-хубавата, най-бързата...

Мъжът: - Ми... добре, ще опитаме да се върнем....

Жената: - Няма да се опитваме, ще се върнем!

Чак ме досрамя от тези лелки, че ни за Европейското знам, ни за Формулата....

за книгите

2008-05-06T10:51:00.004+03:00

Четейки това писание на Dzverik си припомних за ученическите години. В някакъв вестник имаше запитване към десет човека на различна възраст - колко книги са прочели през последния месец. Най-добрият случай бе - 2. Тогава се замислих и за моите прочетени книги - бяха над 17 за същия този месец (сещате се - периода на активно “гълтане” на книги). Спомням си, че адски много се учудих, защо хората с възрастта престават да четат и ще се случи ли това и с мен?

Срам ме е да си призная, но се е случило!:(

И така, прочетох Весковия постинг, но или не съм стигнала до края или съвсем съм се отнесла, та не съм видяла, че ми е "прехвърлил топката". Добре, че Антония препраща пак към него, та да го прегледам пак и видиш ли да установя, че на някой му е интересно да разбере какво чета;)

И така, установих, че не чета:( Ще ми се да кажа, че съм се задълбала в някаква специализирана литература и т.н., но и това не е истина (с изключение на разни граматики и помагала по езици).

И все пак, последното което си купих и прочетох бе по препоръка на Таня Джекова – Финансовите измами на големия бизнес, Сесил У. Джаксън – наистина интересно и приятно книжле (Благодаря, Таня!). Зачела съм и една от книжките на Дневник и по-точно за amazon.com, но май само я подмотвам, а и те не се броят.

Трябва да се похваля, че наскоро прочетох първата си книжка на френски – Rebecca, Daphné Du Maurier. Закупила съм си и още 2 (Ma cousine Rachel, La crique du Français), но едва ли ще се похваля скоро, че съм ги отметнала.

За любими книги мога да посоча Роксолана, Пабло Загребелни както и Петър Първи, Толстой, но отдавна не съм ги препрочитала. За любим автор бих посочила Шекспир, но не с Хамлет или Ромео и Жулиета. Любим ми е заради хапливостта на езика му и невероятната игра с думите.

Моля, любимите ми заглавия и автор да не се приемат като снобизъм, а като влечение към по-класическите сюжети!

Преди 10-15 години в домовете ни имаше огромни библиотеки с класическа литература. Предполагам си спомняте, обикновено хората си събираха книгите от една или друга поредица (Световните класически романи май бе най-често срещаната). Е, установих, че тези книги са изчезнали. От Бургас книги не ми се влачат, няма и къде да ги държа, а който и софиянец да попитам ми отговаря – да, разбира се, че имам, ще ти подбера и... после установява, че книгите ги няма – не знае къде са или са изчезнали по / от таваните, мазетата...

Не си спомням дали при разказа си за Париж пуснах снимката на хората, чакащи на опашка за да им изкупят прочетените (ненужни) вече книги. Ако не съм, то тук му е мястото.

Не се вижда много добре, но хората бяха с кашони и големи торби.

Когато ме видя, че снимам, собственикът на тази касетка си метна отгоре сакото.

Видно е че, някъде по света хората все още имат / намират време за четене и докато ние се чудим как точно да си вземем всичката работа у дома, та да я отметнем в появилите се изневиделица почивни дни, те все по-активно обмислят варианти за réduction du temps de travail (намаляване на работното време)... и запълването му с .... (даже не ми хрумва с какво:( )....

Общината ни “отпусна” част от Алабин

2008-04-15T10:44:00.002+03:00

За хората като мен движещи се от години в карето около Съдебната палата и особено за шофиращите такива, бе малко неясна причината за това, ул. Алабин да е забранена за свободно движение в посока от пл. Македония към бул. Витоша. И ако към времето, когато бул. Витоша не бе пешеходна зона, това донякъде можеше да се приеме с трудността да се прави ляв завой от Алабин към Св.Неделя, то от около две години този довод не може да се използва.

От известно време у мен се прокрадна съмнението, че са я отворили (твърде много коли спокойно си се движат по нея и... някак си потокът е твърде постоянен за да са всички в нарушение) и даже карах Златева, ако мине оттам да обърне внимание на знаците.

Е, оказа се, че пак нещата (необяснимо защо!) са на половина: Улицата не е отворена от пл. Македония. Отворена за ляв завой е само частта от ул. Цар Асен към бул. Витоша и оттам единствената опция е пак ляв завой към Св. Неделя.

Предполагам, че след още 2-3-4 години на някой ще му хрумне, че може да отвори за движение и отсечката от пл. Македония до ул. Цар Асен и по този начин не само да улесни изнервените шофьори, но и да облекчи малко кръстовището бул. Ботев и бул. Стамболийски, например.

frog <-> loop

2008-04-11T10:14:00.003+03:00

Странно, но преносимостта на номерата стартира в абсолютна медийна тишина. Предполагам, че аз не търся където трябва, но и не можах да открия дори анонс по темата. Още по-странно ми е, че и на сайтовете на мобилните оператори не намерих информация за това.

И въпреки всичко днес услугата стартира...

Да, днес никой няма да успее да си смени оператора, но би могъл да “задвижи машината”.

Първата стъпка би следвало да е – подаване на молба (?!) за издаване на лицензия / разрешение до настоящия ти мобилен оператор за прехвърляне към друг.

Следващата – да си платиш всички дължими суми към него.

И най-накрая – да подадеш получената лицензия към новия оператор.

Интересно ми е:

1. Колко ще струва услугата, т.е. колко пари ще вземе старият оператор за да “пусне” клиента си.

2. Колко време ще го мотае, т.е. колко пъти клиентът ще ходи за да попълва молби и плаща "ей-сега" появилите се суми.

3. Операторите ще включат ли някакво съобщение, при набиране на даден номер, че се опитваш да се свържеш с мрежата на оператор “Х” (до този момент по номера можеше човек да се ориентира на кой оператор звъни и да си прецени дали му е изгодно, но сега....?!). Редно е да го направят!

Има и друг интересен (за мен) факт: Не се бях замисляла, че преносимостта касае и предплатените услуги на мобилните оператори. Оказва се обаче, че ако сте на предплатената услуга на даден оператор, можете да се прехвърлите на предплатената услуга на друг оператор.

Та, от тук и още няколко въпроса, интересни за мен:

1. При условие, че си на предплатена услуга, е ли е необходимо да вземаш лицензия / разрешение от оператора си? Все пак ти авансово си си предплатил дължимото към тях?

2. Ако има неизползвана част от предплатените ти пари (не си си изговорил ваучера), тя ще ти се трансферира ли при новия оператор и ако да – на каква стойност?

Моля, ако някой има някакви впечатления от техническото оказване на услуга– нека ги сподели!

И за финал:

1.Мълчанието на операторите, означава ли, че ги е страх от преносимостта? Е ли е възможно и тримата да ги е страх? За никой ли тя не е добре дошла?

2. Интересно ми е да видя и първата жаба, превърнала се в LOOP и... обратно;)

денят "Х" за преносимостта

2008-04-10T17:48:00.000+03:00

В навечерието сме на деня "Х" и кой с нетърпение, кой с любопитство, очаква стартирането на услугата “преносимост на номерата”. Бяха спрягани много пречки, бяха спрягани много дати и все пак, утре е 11 Април и всичко би следвало да е преодоляно. Технически предполагам няма да има проблеми, но административните такива ще бъдат големи, убедена съм;)

И така, кой ще е първи?:)

из стари теми разни

2008-04-10T17:09:00.003+03:00

Едно момиченце снощи ме развесели с разкази за това как обичало да си комуникира с таксиметровите шофьори, да ги предразполага към коментари и споделянки, и ред подобни;) Искрено се надявам скоро да прочета собствените й разкази по темата!

Това обаче ме провокира да съхраня “неделната си таксиметрова случка” тук. И така:

Неделна ранна утрин (е, добре де, не е много ранна – 10 ч е, но за неделя си е рано!), а аз съвсем естествено си закъснявам за урока по френски. Съвсем естествено и таксито ми пристига с подобаващо закъснение. Въпреки гореизброените изнервящи обстоятелства, аз запазвам хладнокръвие и не забравям, излизайки от къщи, да си взема торбичките с PVC и хартиени отпадъци, които чинно си събирам разделно и поради липсата на кофи за разделно събиране на отпадъците в квартала ми (както се оказа - 3 са за цяла София ощетените квартали и ... единият е моят!), се чудя кога, къде и как да изхвърлям.

Та, всяка неделя, задължително опаковам в няколко черни торбички събраното от мен и си го влача до центъра, та видиш ли, да го изхвърля в контейнерите до учителката ми;)

И така, един от големите ми кошмари се сбъдна тази неделя, а именно – таксиметровият шофьор прозря какво точно си нося в торбето:

- А, ама вие и боклучето си ли носите?!

В първия миг онемях, притесних се.... Е, съвзех се бързо – в края на краищата нито нищо нередно не правя.

Вирнах аз гордо брадичка и казах:

- Да, това са PVC и хартиените ми отпадъци. Събирам ги разделно и поради липсата на възможност да се освободя от тях близо до дома си, го правя по-далеч. Това обаче не бива да Ви притеснява – всички опаковки са предварително измити, така, че тези боклуци нито миришат, нито цапат!

– Ама вие сериозно ли?

– Разбира се - още "по-напундено" казах аз. Какво точно Ви учудва?

Лелеее, като се започнаха едни ми ти приказки за гражданската съвест, за добрите същества (?!), за малкото истински хора и т.н., и т.н.

Почувствах се нелепо;)

END: Още по-терсене ми стана, когато се установи, че така съм увлякла таксиметровия шофьор в приказка, та видиш ли, той е забравил да си включи апарата?!

И... съвсем се шокирах, когато той не пожела да ми вземе парите (!!!!), та трябваше да вкарвам целия си “чар” в убеждаването му;)

Сингапур - най-общи впечатления 1

2008-02-08T04:11:00.000+02:00

За климата:

Бях предупредена, че е много горещо, че е много влажно, че трудно се диша, че няма нужда да се взема нещо различно от потници и джапанки... Нищо от това не се оказа такова. С Вени решихме, че ние нещо не сме наред. Всички (и Красето и местни, с които сме се заговаряли) говорят колко много е горещо и как трудно се издържа, а на нас си ни е съвсем добре. Температурата на домашния термометър не мърда от 25 – 26 градуса. Непрекъснато подухва ветрец, но не както у нас – горещ (все едно ей сега ще ти опърли кожата), а прохладен – прави температурата съвсем поносима. До днес (ако се не лъжа 12-ти ден), не сме пускали климатик. Местните малко (някои даже много) преиграват: Навсякъде са набримчили климатиците (все едно си е стандарт - температурата, която поддържат да е нейде под 10-ия градус) и на всичкото отгоре си веят с вестници и тем подобни, все едно им е адски горещо.

Най-шокиращия случай бе преди 2-3 дена. За първи път си хващане маршрутката в обратнаа посока - към кондото, а вътре – арктически студ! Без никакво преувеличение – стъклата така се бяха изпотили от температурната разлика (ама обратна разлика – вътре студ, а отвън – жега), та чак вода се стичаше от тях. Влизайки се сгърчихме от студа – кожицата ми настръхна (а на краката чак ме заболя), гърбът ми се схвана от свиването, пръстите ми посиняха. На всичкото отгоре, духалките над главите ни бълваха вледеняващ студ. На никой друг обаче не му правеше впечатление и затова не помолих да спрат кошмара. Все пак не се стърпях, скочих и затворих всички врътки за въздух около мен (включително и над съседните седалки) и взех да се завивам с торбичката, която носих. Щурава работа!

Подобно е и положението с метрото, но много по-поносимо.

За транспорта:

Изключително добре уреден. От „нашето” кондо има маршрутка с първа спирка - най-близката станция на метрото и 2-ра – голям шопинг център. На самото кондо си има и разписание, което се спазва стриктно. Бе, представете си, да имате маршрутка, която да тръгва от гърба на вашия блок (кондото е на 30 етажа), да обикаля още 2-3 такива блока и да ви стоварва до метрото. Дали няма да ви е удобно, а? А, дали няма да се замислите и да си оставите колата пред блока?

Цената на въпросното маршрутче е 1.50 (а може и 1.20 да е) SG$ - съвсем малко по-малко е (да се разбира – равно) в BGN. Маршрутките са три на брой и се въртят през целия ден до 20 ч, с малка почивка по обед. Метрото (SMRT) има три линии и опасва целия град. Бързо и удобно е пътуването. Навсякъде из метрото има карти, а и непрекъснато съобщават на коя спирка си и на коя можеш да се прикачиш към другите линии. Няма вариант да се объркаш!

В метрото, както и на метростанциите е забранено да се консумира храна и напитки. Непрекъснато го съобщават. Непрекъснато въртят и съобщение да се внимава за съмнителни лица и предмети. Автобуснит им транспорт е също изключително добър, макар, че ние почти не го използваме.

Изумяват ме няколко неща:

Изключителната точност на всички видове транспорт. Това е снимка на разписание на автобус. Моля, да се обърне внимание на минутите на пристигане на автобуса (и 22, и 11...). Нашият автобус по разписание бе за и 32. Дойде в и 32 мин и 23 сек!!!! Е, как го правят тези хора и защо ние да не можем? Не е до възможности, значи си е до желание:(

Happy New Lunar Year

2008-02-07T19:35:00.000+02:00

И така, снощи посрещнахме и Китайската Нова Година. Празненството, на което ние успяхме да присъстваме бе подобно на нашето „на площада”. Аз лично бях малко разочарована - очаквах да има парад и дракони, но единственото, което имаше бе пушек и накъсана червена и златна хартия. На практика, Chinatown Chinese New Year Eve бе посрещане на новата година с шумен гърмеж. Това бе и основното празненство.

От 21 ч до полунощ на нарочна сцена в Chinatown имаше и концерт, който е продължил и малко след полунощ, предполагам. Останах с впечатление, че приключването на празненствата по случай новата година е на 17 Февруари, когато ще има и street parade, но... ще видим;) За жалост сме туристи и никой местен не ни води за да можем да усетим истински нещата, които се случват на „една ръка” разстояние от нас:(

По случай новата година тук се почива три дена. С Вени се запитахме дали тези хора получават 13-та заплата по случая или 14-та.... ако празнуват и нашата си нова година;) Та, по случай празника, главните улици са украсени, особено в Китайския квартал. И понеже е годината на плъха, украсата е с фигурите на Мики и Мини Маус, както и на други дисни герои. Доста изненадана останах, когато ги съзрях за първи път. Някак гротескно ми бе – американски герои в ролята на герои на Китайската Нова Година?! Е, не че сега ми е по-красиво и обяснимо, но някак попривикнах.

ЧРД Сисок

2008-02-07T19:32:00.000+02:00

Честит рожден ден, гъсок! Да си много здрава и щастлива! Пожелавам ти и да си намериш занимание, което да те накара да забравиш ежедневието, от което така мрънкаш .... ((( )))

Сингапур - първи мигове

2008-02-06T11:29:00.000+02:00

И така, едно от първите неща, които съзрях на летището бе едно огромно табло с туристическа информация. Имаше над 30 вида брошури и карти. Трябва да призная на тукашния туристически борд, че върши страхотна работа.

Ненатрапчиво, из целия град е пълно с брошури и диплянки, информиращи те за местата, които трябва да посетиш, какво да очакваш, как точно да стигнеш до там и не на последно място, колко ще ти струва това удоволствие.

И така, награбили брошури и дипляни се затътрихме към изхода на летището и най-хубавата картинка от последните 36 часа, а именно - подскачащия с нахилена физиономия Красимир, който ми махаше да излизам по-бързо;) Оттам нататък, всичко се завъртя с шеметна бързина: Излизам, прегръщам малкия, насочваме се към таксито и звъни телефона – Станимир:
- Стане, в Сингапур съм.
- Да, знам, Мтел ми каза.
....мигам, нещо не разбирам...
- Какво има? Случило ли се е нещо?
- Не, нищо. Исках да те поздравя с добре дошла и да те попитам как дишаш...
Измърморих нещо, че не знам, че се настанявам в таксито (тамън си товарех багажа), че ще говорим по-късно.... но все пак една приятна топлинка се разля из мен – гот ти става, че на някой му пука какво ти се случва;)

И ... за нула време се оказахме у малкия, като с влизането си успяхме да събудим малкия на малкия:Р Странна работа, макар и от няколко месеца да „предъвквам” в главата си факта, че „детето” е станало баща, пак не мога да повярвам!;)

И така, зашеметени си спретнахме по душче, разходка до съседното кондо (condominium), пийване на кой каквото пие пред басейна, малко сладки приказки пред телевизора и... в леглото. Малко се бях попритеснила: По време на целия полет бях спала, кацнахме наше време 9-10ч (тукашно 15-16ч) и след 3-4 часа пак трябваше да си лягаме.... Мислех си, че няма да мога да мигна. Да, ама не!

Към 12ч на другия ден Красето „срита вратата” , щот’ сме щели да си пропилеем деня. И така, бърза разходка из града (не, че успях да видя или осъзная нещо, или пък да се ориентирам...), свършване на някаква моя (тестване в Nikon центъра, какво точно съм повредила на апарата / обектива си) и на Красето работа, вечеря в парка, изпращане на семейството и.... ей ни на, home alone;)

Да си жив и здрав:)

2008-02-06T08:28:00.000+02:00

Честит рожден ден, малкия! Все ми се иска да ти пожелая безгранично щастие и липса на каквито и да е проблеми, но това си е все пак невъзможно. Затова ти пожелавам всичко около теб да се подрежда от само себе си, без да е нужно силно подбутване от твоя страна!

Желая ти и да намериш варианта за по-близко до нас, твоите приятели, съществуване и подходящо позициониране на семейството ти. Ако все пак не успееш да намериш такова място и се устроиш нейде надалеч, не бой се! Както сам видя – няма разстояния за нас! :)

от виц до реалност

2008-02-01T15:23:00.000+02:00

Един от любимите ми вицове е за Иванчо и Марийка и гласи:

Марийка много искала да отиде на гости на Иванчо и къдет’ го срещнела все го питала:

- Иванчо, Иванчо, кога ще ме поканиш на гости?

Той обаче, все я отрязвал, но един ден не успял да отклони ентусизама й и я поканил:

- Ми.... Марийке, ела в неделя. Няма да има никой.
и.... верно нямало никой....

Е, същото се случи и на мен – поканиха ме на гости, а стопаните се изнесоха оставяйки ме да се разпореждам с дома им;)

Колко широко скроен трябва да си за да го направиш, има ли смисъл да питам?! А фактът, че въпросният дом не е в квартал Люлин, а на м****та си, нейде в другия край на света, само подправя картинката. (respect, малкия!)

И така, не трябваше много да ми се молят и да ме подканят... Решението се взе само. Нямаше обаче време за обратно броене, нямаше време и за даване на старт. Всичко се случваше в последната минута и макар и отдавна да си бяхме купили билети, аз пак на финала си стягах багажа и се наложи изпращата ме Златева да стой „гризяща ноктите си” от нерви и да ме чака около 30 минути в колата (съжалявам!). До последния миг (да се разбира около 22:30, а автобусът тръгваше в 23) говорех по телефоните по работа и... пак се оказа, че не съм я довършила:( Много мразя така!

Както и да е... нерви и пак нерви: изнасяйки багажа си се сещам да си взема банския, да полея цветята, да си взема паспорта... "имах даже време" да се пообъркам къде спира автобусът, да развъня телефоните и да пообикалоля из автогарите (остават 10 мин до тръгването на въпросния автобус), но... „добро е всичко, щом добър е краят”!

Качихме се в автобуса и вече си мислех, че всичко е ОК, когато от автобус със 7 човека (под бройка) се оказа, че точно нашите 2 места са дублирани;) Да де, ама аз вече бях в отпуск и нищо не можеше да ме „събори” макар, че опитващи се, продължаваше да има:

Един турчин реши да си сваля автобусната седалка върху краката на Вени. Започналото безобидно "надприказване", приключи с грандиозен скандал, в който се включих и аз. Бях намесена някак си много навътре, защото се оказах едва ли не много грешна, че си бях облегнала коленете на предната седалка и си бях събула обувките?! Е, те такова нещо стюардесата на автобуса не била виждала (дословно предавам думите й)?!

Как можело да си вдигам краката така ( да се отбележи, че седалката пред мен е празна и не преча на никого по никакъв начин) и как можело да си свалям обувките?! За неин ужас, аз навсякъде пътувам именно така: изхлузвам се на седалката (нали съм "много снажна”), облягам си коленете на предната и си спя непробудно. Е, този път бях 2х културна – свалих си и обувките не само за да ми е по-удобно, но и за да не изцапам случайно пластмасовия гръб на предната седалка!

Е, не би! Каката реши да ми покрещи, че това било фирма (?!) и било забранено да се събуват обувки (?!?!). Няма смисъл да обяснявам, че факта, че съм със събути обувки можеше само да се види, не и да се усети!

Да де, ама кака Кики (това бе първото име на въпросната дама), отиде да говори и с шофьора за моите свалени обувки и той й потвърди, че било забранено.... В един момент, осъзнала в каква точно трагико-комедия съм включена, нещо вътре в мен припламна и скочих, взех да си ровя из чантата, за да си извадя дублирания билет и да чекна правата и задълженията си като пътник и то особено в частта за свалените обувки. Кикито отиде пак при шофьора да му докладва какво точно правя ...

В този момент решихме да си сменим местата - ние да сме по-умните и да оставим турчина, който явно бе покровителстван от „фирмата METRO”, да си поспи на спокойствие, излегнат на свалената си седалка. Мацката обаче, продължи да ни обсъжда на висок глас пред колежката си и двамата шофьори, което ме накара да изляза извън кожата си и да й викна: „Хей, я млъкни, ако обичаш, че вече вземаш яко да ме дразниш!”.

Тъпо, много тъпо – знам това, но не се стърпях!:(

Безплатни съвети към „фирмата METRO”:

Подбирайте внимателно служителите си. По възможност, избягвайте да наемате ограничените кандидати.

Провеждайте им входящи обучения и наблягайте на „клиента винаги има право”, както и на „как да се справим с проблемните клиенти”.

Ако може и да им втълпите, че обсъждането на хората пред самите тях е меко казано невъзпитано и освен до проблем, няма до какво друго да доведе, ще сте вече #1.

Както и да е, преместихме се назад и всяка се излегна на една двойна седалка и заспахме като младенци.

Турската граница я минахме много бързо. Свалиха ни с куфарите долу и ни казаха да ги отворим за проверка. От всичките 6 човека (една кака не я пуснаха и я върнаха още на паспортната проверка) единствения багаж, който преровиха бе моят! Митничарят строго ми обясни, че това (луканките) било проблем, който обаче отбеляза само като факт. С особено настървение разгъна увитото в амбалажна хартия юсче (май така се казваха малките шишенца за ракия, които бях помъкнала в дар). Видял обаче, съдържанието се ядоса (че не е златно или ... знам ли какво?) и ни пусна всичките.

И така, минахме границата и.... в 7:30 се оказахме на истанбулската автогара.

Е, наистина ме впечатли! Разказаха ми, че е огромна, но не очаквах това, което видях – автобусите минават 3 нива, докато стигнат до стоянките си. Има около 200 (поне покрай толкова минахме) офиса на фирми, предлагащи автобусни билети....

Зарязахме си багажа в офиса на „фирмата METRO” и се щурнахме да се размотаваме. Гадното бе, че самолетът ни тръгваше в 23:55, а ние бяхме в 7:30 на автогарата. Можехме да вземем и сутрешния автобус, но все се притеснявах, че на път, човек трябва да си дава аванс... може би напразна предвидливост.

И така, 1 ден в Истанбул... Бидейки там през Септември, останах с добри впечатления и си бях набелязала места, на които бих искала отново да се озова.

Да, ама не! Беше невероятно ветровито и поради тази причина студено. Чудехме се къде да се денем! Само търсехме кафенета, та да посберем малко топлина. И така... до 10ч. Оказа се, че всичко е затворено и няма смисъл да бродим. Решихме да се мотаем из летището. Малко се ужасявах от факта да стоя повече от 12 часа там, но избор нямахме.

Стигнали до автогарата обаче, видяхме магазина на IKEA, намиращ се в непосредствена близост. Никога не бях стъпвала в магазин на IKEA, а имах огромно желание. Нямаше нужда да навивам Вени и... ето ни вътре. Е, убихме повече от 5 часа. Набелязахме дузина неща, които са ни „абсолютно необходими” (е, поне на мен, де;)) и решихме, че обратният ни път ще е пак от там ... ще видим;)

Последва път до летището (много е лесно и удобно – метрото свързва автогарата с летището) и мноооого чакане. Е, слава на Бога, доживяхме заветния миг да се качим в самолета на Turkish airlines (а познайте кого накараха да си свали обувките? Да, мен! Вени - не:Р).

Пътуването не го усетих. Проспах го.

Ужасяващо е огромното количество пластмасови боклуци, които генерира един такъв полет! И вечерята и закуската се състоеше от 4-5 малки чинийки и чашчици + прибори, + алкохолни и безалкохолни напитки и всичкото това не само поставено в пластмаса, но и увито в целофани... гггрррр

За разлика от „фирмата METRO”, в самолета даже ме предразположиха да се събуя, давайки ми в индивидуалния пакет, наред с разните му там слушалки, превръзка за очите и т.н., и чорапки с ленти против пързаляне отдолу! Кеф, майка! Не усетих 11-те часа полет. Наистина спах непробудно!

....и така, много сънена най-после кацнах на летището в Сингапур;)

За хората, които се чудят как да пътуват до Азия (и Австралия):

Билетите от Истанбул са доста по-евтини. Фактът, че трябва да се придвижват с автобус до Истанбул, а после и до летището, отказва много хора.

Не се плашете – лесно и удобно е! Въпреки всичко изписано по-горе за „фирмата METRO”, следва да кажа, че автобусът бе чист и удобен и ако кака Кики не ми бе обяснявала така „компетентно” кое е позволено и кое не, и кое е „опция на седалката, която трябва да се използва”, то аз щях да съм много доволна от тях.

Ако ви остава повече време за шляене из Истанбул, трябва да ви кажа, че на автогарата няма място, където да си оставите багажа (имам предвид, че няма гардероб срещу заплащане). Това можете да направите в офиса на METRO. Служителките учтиво ви обясняват, че не могат да поемат ангажимент за багажа ви, че там влизат и излизат хора, но ако все пак решите да го оставите на ваша си отговорност, те ви казват да го оставите пред очите им, а не в ъгъла, което поне за мен означаваше, че му хвърлят по едно оченце. Следва да кажа, че за това бях посъветвана от други хора, пътували и оставяли багажа си така.

На самата автогара има станция на метрото (в подлеза на средната сграда). Цената на жетона (вместо билет ти дават жетон) е 1.50 турски лири (при 1.17 курс към лева, това е под 1,80 лв.). Влакчетата са чисти, климатизирани (както и трамваите им). Обявяват името на всяка спирка, има скица на линията във всяко вагонче... няма как да се объркате! Бихте могли да си разпечатате и скицата предварително. Аз разпечатах тази.

Можете да отидете към центъра (за Капалъ чарши е спирката Emniyet – Fatih, като за забележителностите - двореца Топ Капъ, Синята джамия и т.н. ще питате на място) или към летището (Hava - Limani ).

На станцията на летището си има означения и не можете да се загубите.

Ако все пак ви е страх да си оставите багажа безстопанствен има и още една опция. Оказа се, че на летището на първия етаж (пристигащи полети) има платен гардероб. За 24 часа можете да оставите голям куфар за цената от 15 турски лири (около 18 лв) и след това да се върнете към центъра и да си зяпате спокойно.

Пак там (на пристигащи) има киоск на Avea . Наред с предплатени пакети и разни мобилни телефони има няколко компютъра с възможност да ползвате безплатно интернет – да си проверите пощата, едно – друго...

Ако пътувате с Turkish airlines – багажа ви трябва да е до 20 кг, но до 25 кг никой не прави проблем (изпитано!).

Ако идвате от наше студено време и кацате на жега, не бързайте да се разсъбличате! В самолета е прохладно, макар, че раздават одеялца;)

Е, толкова от мен. Лек път;)

Честит ни имен ден, мили ми адаши;)

2008-01-17T17:48:00.000+02:00

Антоновден - хубав ден!

Какво означавало името ми не знаех до днес. Оказа се, че означавало безценна;) Мдам, като се замисля... отива ми да е така;) Е, все пак ми се ще да го видя “черно на бяло” нейде, а дотогава ... ще да си вярвам в безценността.

Да, хубав ден, защото чух хора, които най-малко очаквах да се сетят за мен (не, че няма и такива дет’ си очаквах, ам... с очакването си останах...), получих странни смс-и с безкрайно ведри пожелания “гъделичкащи ме под брадичката” и дам... хубав ден:)

Благодаря на всички направили го такъв!;)

Книги и пак книги

2007-11-23T12:40:00.000+02:00

В последно време имах възможността да се израдвам на два мои лични успеха при набавянето на книжки, та ..да взема да ги споделя:

В детските ми спомени съществува една готварска книга, която виждах из библиотеките на всички семейни познати и съответно съм я приела за абсолютно задължителна, за всеки един дом. И понеже съм горе-долу поприключила с ремонтните дейности (да не чува дяволът!) явно съм във фаза първично натрупване на полезни и безполезни неща....

Та, отидох на Славейков и се оказа, че я имат, но цената от 30 – 35 лв. не ми се видя удачна. Ровенето из онлайн магазините за книги не доведе до нужния резултат. Книжката се казва Съвременна домашна кухня, с автор: Чолчева и Калайджиева (на майка ми тези имена говорят нещо, но на мен, уви, не). След ровичкане насам – натам попаднах на aknigi.hit.bg. Там въпросното заглавие бе налично и съответно доставено на адрес при цена от 10лв. Мнооого се зарадвах на този си успех!

Съвсем наскоро разбрах, че литература на френски език мога да си поръчам в книжарницата, намираща се във френския културен институт. Може и да е близко до акъла, но не се бях сещала. И така, въоръжена със заглавия и автор припнах натам. За жалост, върнаха ме. Трябвало да имам ISBN номер и издателство на книгата, а аз естествено ги нямах. Просто бях чувала за тези книги, на този автор. Продавачките съвсем учтиво ми обясниха, че трябва да си потърся заглавията в amazon.fr, да извадя нужните ми данни и така да отида.

Е, открих ги, принтнах информацията и пак се върнах в книжарницата. След няколко часа ми позвъниха на мобилния телефон, уведомявайки ме, че книгите са поръчани и ще ми бъдат доставени след около месец (това ми бе казано и предварително, но мен ме устройва) и то на каталожната цена.

Дано съм била полезна някому;)

Виновен – за какво? Виновен – докога?

2007-11-22T09:55:00.000+02:00

"Приятна" случка от вчерашната утрин:

На данъчния адрес на фирма се получава плик, носещ “отпечатъците” на данъчната администрация. Немедлено се отваря и ... ха, ТД на НАП кани доброволно да се изпълни задължението за плащане на дължим корпоративен данък (сиреч – данък печалба) и то не само данъкът, но и дължимата законна лихва! Съвсем мило данъчната администрация допълва и, че срокът е 7 дневен и ако не може да бъде заплатена крупната сума от почти 3 000 (три хиляди) лв., трябва да се обявят активите при публичен изпълнител Х и да се предложи удовлетворим държавата начин за заплащане на задължението....

Определено не е любимото четиво в ранната утрин и определено нещо ти “заиграва под лъжичката”.

Изчитам написаното и викам счетоводителката, забивайки й безумния въпрос: “Що е това?!”. Тя грабва писмото и хуква да проверява каква е тази сума, откъде идва, какво би следвало да означава, как така данъкът не е платен? След има – няма 5 минути “разтревожената ми душица” е успокоена – грешката е в “техния телевизор”. Сумата е надвнесения данък от предходна година, която е приспадната при изчисляване на дължимата сума от миналата година и разликата си е внесена.

Първи въпроси: “Бе, какво гледат тези служителки? За какъв дявол се редим по опашки (не, че не пускаме декларациите в пощата де, ама все са били въведени до м. Ноември) и какво въвеждат служителките в системата? Как е възможно от 2005-та в системата им да не се води никъде, че фирмата има надвнесен данък? Как е възможно в същата тази система, когато са въвели декларацията за 2006 -та да не им излезе надвнесената сума от 2005 – та и да не се приспадне от новата? “

Ок, “добро е всичко, щом добър е краят...."

Така де, ама това не е краят: Счетоводителката се обажда в данъчната служба (това, че няколко часа никой не отговаря на написания в уведомлението телефон, не го споменавам, щот' не е "болка за умиране". Нима чуждото време е ценно някому?!), обяснява се с данъчния служител, той проявява добрата воля да се поразрови из архивите и да установи, че декларацията не е въведена правилно. На въпроса от наша страна: “Е, значи това е всичко и няма проблем, няма да обявяваме активи и Бог знае какви щуротии....?” данъчният служител отговаря: “А, не, Ваше задължение е да се обадите на публичния изпълнител и да го уведомите, че всичко е наред!”.

А такаааа, не стига, че сме набедени, но ще издирваме и още някой си, за да се обясняваме да не ни тормози, че колегите му са допуснали грешка....

И всичко това нямаше да е абсурдно, ако същия този изпълнител не се оказа в крайна сметка, че се намира в съседната стая на същия данъчен служител, който го е уведомил за “нашето нарушение” и с който счетоводителката разговаря за изясняване на недоразумението.

Спомням си играта на “див петел” и това адски много ми заприлича на нея:(

Втори въпроси: "Това не е ли един вид тормоз над данъкоплатците? Не е ли нормално първо да се провери и тогава да се обвинява и не е ли нормално тоз, дет' е сгрешил да се оправя с последствията?!"

Е, все още се среща!

2007-11-20T23:24:00.000+02:00

Драго ми става или по-точно – обзема ме чувство за нещо нереално красиво и приятно, когато се “сблъскам” с хора, правещи неща ей така, без да очакват нищо, просто за да са ти в помощ, често дори и непоискана!

Поводът да напиша това е получен днешен мейл.

Предисторията: записах се на полудистанционен курс по немски в Гьоте институт. Да де, но успях да отида само на първото занятие. Второто го пропуснах, защото бях на салса конгрес в Боровец, а третото... то цяла драма стана с него:

Отидох си на занятието, но ми казаха, че нямало такова..... Много неприятно се почувствах. Валеше сняг, бе студено, а аз си бях отложила пътуването до Бургас с 1 ден заради курса. Както и да е, написах аз мейл на преподавателката, питайки какво съм сгрешила - времето или мястото?! Оказа се, че аз не съм получила мейл, информиращ за промяна на мястото. Неприятно, но поне със сигурност разбрах датата и мястото на 4-тото;)

И така, днес си отварям пощенската кутия и с изненада установявам, че ме чака ново писмо от преподавателката – Нора Кръстева. Тя отново ми се извинява за недоразумението и най-учтиво ми предлага да отида на самостоятелно занятие, на което да ми разясни всичко, което са взели. Та, не стига, че ми прави този реверанс, но и ми предлага избор на ден и време?!

Ми, не считам, че жената е длъжна да го прави и няма начин това да не ми направи впечатление и да не ме изпълни с благоговение... Няма начин и да не ме накара и да се замисля кога за последно самата аз съм направила нещо абсолютно безкористно за непознат човек (спомняте ли си за трите безкористни добрини, които Незнайко трябваше да направи, за да си заслужи вълшебната пръчица?!... лелеее, колко си мечтаех за нея...). Жалко, нямам спомен да е било скоро, но пък си спомням други такива хора, за които няма да пропусна да разкажа ;)

Разкрита съм

2007-11-20T00:09:00.001+02:00

Отдавна се канех "да запретна ръкави, да хвана парцала и да разчистя паяжините" от това местенце. Истината е, че ми липсва адски много и е въпрос на проста организация на времето за да бъда повече време с/в него и респективно със самата себе си .... и да, време е вече да се науча на това.

За един много кратък интервал от време установих, че някои хора са загубили вяра / интерес в / към мен, но “изплуваха” и мнозина, които се оказа, че са ме следели и чели подробно. Е, гъделичкащо е, определено;)

Най – приятно се почувствах миналата събота (макар, че в началото се стъписах), когато се бях прибрала в Бургас за рождения ден на племенничката ми:

Тя: Лельо, ти да си писала нещо като автобиография в интернет?

Аз: Аз? Автобиография? В интернет? Не!

Тя: Не, бе лельо, ти трябва да си! Приключила си с френския, почваш немски, била си в Париж, Истанбул.... бе fenia-in-full…. Бе, като skype – а ти, лельо...

Аз (кръвта нахлува в лицето ми, а нещо в мен крещи: Олелее, разкрита съм!): Имаш предвид блога ми, лелче. Да, аз съм го писала....

...след което в мен се разля сладка топлина. Изведнъж ми стана адски приятно, че собствената ми племенница, водена от незнайни подбуди е решила да потърси нещо за леля си и е попаднала тук, че е пораснала достатъчно голяма, за да се ровичка и намира из нет-а разни неща, че... има шанс с нея да си “говорим на един език”;)

Добре си ми дошла, Джидж! Радвам се, че откри местенцето на моето АЗ. Ще се радвам да ме навестяваш редовно. Ще се радвам да ме коментираш. Ще ми е интересно да разбера кое те вълнува, с кое си съгласна и с кое – не...

Добре дошла! ((( )))

за комиците - комично

2007-09-10T18:22:00.000+03:00

Че съм аполитична е факт, който безкрайно ме устройва, но и безкрайно ме дразни. От една страна нямам абсолютно никакво желание да гледам оядени физиономии на хора с едничка мисъл в главата си как да ме / ни прекарат, а от друга - осъзнавам ясно, че имам своята обществена отговорност да не давам власт в ръцете на същите тези хора.

Така де, ама как да направя второто, когато трябва да гласувам за партия, а тя си поставя същите тези, оядените (понастоящем или в бъдеще) хора, на изгодните (според бизнес / междупартийни договорки) позиции? Как да стане така, че да избирам хора – можещи, знаещи, милеещи (уж) за народ и родина (звучи познато, а?!), като те не могат да се докопат до властта?

И така, четейки за италианския комик и прекрасната му идея, всяла смут в сърцата политически, чак ми стана завидно, а и признавам - тъжно... не за нещо друго, а защото у нас няма да се намерят тези 300 000 гласа, които да застанат зад една добра и никак не комична идея. И именно, защото ги няма тези условни 300 000 души, ще четем за олигофренските предложения за "данък образование", които ще бъдат отхвърляни по не по-малко олигофренски начин – хладно и определени като “нелепа шега” от хората, които са дали в ръцете властта на първите и които вместо да дават квалификации на безумията, трябва да поискат сметка (да се разбира оставка)!

Е, именно заради това, ще си живеем в страна, управлявана / обитавана от олигофрени, незнаещи що е туй Дарвин и чудещи се за какво им е туй нещо - училището? За какво са им преподавателите (та те знаят повече от тях)? Какъв е смисълът на образованието?

Заслужаваме да е така, щом не можем да се сберем 300 000 души и щом позволяваме на олигофрените да се подиграват с българския учител – този, от когото очакваме да “издялка хубави свирки”, този, комуто властта обещава 10 % увеличение на заплатата (на 350 левовата заплата !; за съвременните ученици обяснявам: 10 % на 350лв са 35 лв!) от м. Юли, но същия този м. Юли ги пуска (тях, учителите) в полагаем годишен отпуск, а по закон, щом си в отпуск нямаш право на увеличение (?!?!?!?!?!?!?)....

Е, какво можем да очакваме от този учител? Да, точно така - да прави хубави свирки, ама с вашите деца няма да се получи... Същия този учител ще си потърси друго, по-привлекателно поприще, със заплатата от което ще може да си храни и отглежда собствените деца! А вашите (и моите, ако и когато ги имам) за тях не ми е ясно кой, как и на какво ще ги научи....

хоооп и излетя....

2007-08-20T09:05:00.000+03:00

Писна ми да изпращам (и по-рядко да посрещам) близки и познати на летището. Винаги ми става тъжно. Винаги има обещание “да се чуваме” и все по-рядко това наистина се случва. Факт е, разстоянията разделят хората и ги променят. За жалост аз нямам пример за “положителна промяна”.

Доста приятели “загубих” из чужбината, но дойде момента да се разделя и с племенника си...

Истината е, че съм невероятно горда с него: Детето само реши, че ще учи в САЩ, само се подготви, само си спечели две стипендии (и спортна и академична) и... ей го на, тази сутрин литна.

Да, това са нормални неща. Да, за негово добро е. Да, ще се чуваме. Да, разстоянията не са това, което бяха. Да, но дали? Надявам се да е така!

Попътен вятър, хлапе!;)

;)

2007-08-17T14:05:00.000+03:00

Приятелите са чудесно нещо! Не съм аз откривателя на този факт, но няма как и да не го спомена. Не се случва всеки ден да ти позвъни стар приятел от “другия край на света” (все пак Сингапур – София са достатъчно отдалечени и предполагат лесна забрава), да ти се накара, че не те е чувал отдавна и вместо да те помоли за услуга или да те ползва за “кошче”, той ти предлага да му отидеш на гости, като ти оставя на разположение цялата си къща. Нима се случва често това? Е, поне на мен не.

Благодаря, дете! За пореден път разтупкваш “моето момичешко, пъстро сърце”:)

**********************************

Отдавна не съм писала глупости тук, а обичам да разсмивам Fobos и uga;)

Та, да разкажа една случка с въпросното приятелче. Времето е нейде преди около 6-7 години. С него поделяхме офис в кооперация, в центъра на София. Ние бяхме на приземния етаж и в офиса се влизаше от вътрешния двор на кооперацията. Една утрин пред вратата на офиса ме чакаха 3-4 човека. Единият от тях бе съсед, който непрекъснато ме дебнеше да си говорим. Да де, но аз имам абсолютна непримиримост към любопитковци разни и си имам начини да ги отказвам, понякога даже доста грубо:(

Та, виждайки го, аз се направих на много заета, забързана, надута... Оказа се, че другите били от енергото, трябвало да подпиша договор с тях, нещо си там партидата... дрън... дрън...

Поканих ги в офиса, седнах си на бюрото и взех все така надуто и важно да чета договора. В началото останах с впечатлението, че “им взех страха”. По едно време обаче забелязах, че хората взеха да се посбутват едни такива, да се подсмихват и... някак си ... бе не ме гледаха със страхопочитание :Р

Не можах да си обясня факта до момента, в който не подписах и не ги изпратих до вратата. Връщайки се обратно към бюрото установих, че на радиатора зад него се сушат боксерките и чорапите на същия тоз мой приятел.... бил развален бойлерът в квартирата и му било по-удобно в офиса да се изкъпе... Да де, ама аз до ден днешен се изчервявам като си помисля какви ли картинки е обрисувало въображението на моите посетители, при вида на изпраното:Р

загубени във Венеция

2007-08-16T15:42:00.000+03:00

“Човекът е човек тогава, когато е на път.”

Съгласна съм! Изминатите от мен незнайно колко километра ми го доказват. А как? - Ами... просто – с приятната умора, с безбройните впечатления, с усмивката, изникваща при преминаващите спомени...

Започна се в края на Април с екскурзия до Дубровник.

За моя изненада не бе само Дубровник, но включваше и Котор, Будва, о-в Корчула (родното място на Марко Поло), Сплит ( безкрайно изненадана останах с доста добре запазения дворец на император Деоклециан ), о-в Св. Стефан (бе затворен за ремонт, уви).

На 6-ти Май в Боженци се състоя годишната “сектантска” сбирка.

В края на Май вече пътувах за Будапеща и Виена

В края на Юни – за Истамбул.

В края на Юли пък, обикалях със Злате из Париж, Цюрих и Венеция.

А седмица след завръщането ни отидох да си почина в Доспат.

Някой да ми завидя?;)

Признавам си, че самата аз си завиждам, а изпитвам и малко тъга - тъга че нищо ново не ми предстои (в смисъл - не планирам). Едва ли ще имам търпението да разкажа за всичко, а от друга страна е хубаво да го направя, за да не го забравя:)

Има много интересни неща за споделяне, но първото, което ми идва на ума е загубването ни във Венеция:

Доста изтъркано звучи, но от местата, които въобще някъде някога съм посетила (изключвам България), най-впечатляващия за мен и най-красив град е Венеция.

За първи път я посетих през 2000-та година и се влюбих в нея. Седем години по-късно, я намирам отново за възхитителна и си остава градът – мечта за мен.

Какво съм видяла там? Преди 7 години обиколих музеите, но не ми остана време за катедралата Сан Марко. Звучи смешно, но е факт. Още тогава знаех, че ще се върна отново за да я видя. Е, върнах се, но пак не я видях;) Да, знам, ще има и трети път, а най-вероятно и ще са повече от три;)

Този път стъпихме на венецианска земя доста късно – някъде към 17 ч. Бях обещала на щерките на Злате, че ще ги заведа на място, където гълъбите ще се хранят от ръцете им. Спазих обещанието, но за да го направя препускахме в галоп из венецианските улички, та да стигнем до площада Сан Марко. За огромно наше съжаление магазините затваряха и със Златката така и нищо не можахме да си купим, а из витрините извираха “безброй жадувани неща”.

Късната обиколка обаче ми достави удоволствието да се загубя в нощна Венеция. Самата Венеция я възприемам като нещо нереално. Прилича ми на огромен филмов декор – с малките си улички, канали, мостове, с миниатюрните си тротоари, с моторните лодки, пълни с каси безалкохолно (така си зареждат заведенията), с вратите, под които влиза вода, а в така образувалия се “вътрешен двор” има място да спре лодка... Приказка!;)

Та, нахранихме ние преялите гълъби, разходихме се подобаващо, похапнахме и тръгнахме да се прибираме.

Преди стъпването ни във Венеция, със Злат имахме спор, дали там живеят хора или си е само курортно селище. Както винаги се получава, аз бях правата;)

Да, живеят си хора и то доста трудно. Както си стояхме на една от външните маси на заведение и ... отнякъде се появи възрастен човек, който едва ли не се бутна в краката ни за да се добере до една много малка и незабелязана (поне от мен) врата, да я отключи и да си влезе (явно) в дома.

После, лутайки се из тъмните уличките (часът бе към 23:30) почти надзъртахме в прозорците, чиято приглушена светлина на 40 ватова (да речем) крушка и шумът от телевизор, излъчващ вечерните новини, в съчетанието с потракване на вилици и лъжици, създаваше илюзията за онзи уют и спокойствие, присъщи на живота на село.

Да, романтика, но... нас нямаше кой да ни упъти.

Беше странно да се срещаме с разни хора, с разперени карти в ръце, лутащи се безуспешно като нас, в търсене на вярната посока. Oще по странно бе обаче, да попадаме на улици без “грам” човек из тях...

....хоооп, нейде отсреща, през канала ( да се разбира на 5 м разстояние), проскърцват макарите на простор, на който лелка простира дрехи....

... в друга уличка пък, попадаме на три дечица, които ритат топка, а майка им стои със скръстени ръце и или ги наблюдава, или се опитва безуспешно да ги прибере у дома. Още по-странно бе, че жената не разбираше английски;) Е, вопълът “паркинг, паркинг...” все пак го разбра и уж ни упъти – знак за първата вляво, после през “понте”, знак за направо и пак “понте” и ... “паркинг”...

Зарадвани се втурваме към първата вляво и в края на уличката – изненада.... канал без понте... и така няколко пъти :Р

През странни места преминахме, някои даже страшни, което само затвърди личното ми мнение, че карнавалът във Венеция, нейде из вековете, трябва да е било страховито преживяване.;) Но това бяха само безлюдните места. Оживените такива не бяха загубили романтиката си – ресторантчета със свещи на всяка маса и тиха музика; хора, хванати за ръка и разхождащи се спокойно....

Интересно ми е, като какъв ли турист ще ме таксуват мен венецианците?;)

Злат като злато

2007-07-11T17:13:00.000+03:00

Когато някой спомене думата "жена", асоциациите у мен са много, но ако се добави "зла и ледена"... е те тогава изплува един единствен мил и скъп образ, който днес има празник;)

ЧРД Златен Образе! И аз като Пипи дългото чорапче съм с очаквания да съм получател на хубавини по случай твоя ден рожден:Р И понеже едва ли някой ще се сети да ми подари нещо, то остава ми единствено възможността да си пожелая да ме слушкаш и обичкаш, да ме радваш, изненадваш, веселиш и ми прощаваш (макар, че то няма за какво - аз грешки не правя:Р) и... обещавам ти, така светът ще се върти в правилната посока!

Честит Рожден Ден, Злате!

усмихната широко;)

2007-06-11T11:36:00.000+03:00

Не знам защо, но все по рядко се чувствам безпричинно щастлива (то не, че причинното е по-често, де). Улавям, че то, щастието е налице, когато си “надуя” музиката в офиса и пея по цял ден, с пълен глас.

Е, отдавна не се бе случвало, но ето, че днес е един от онези толкова странни, редки и бързо “изпаряващи” се в ежедневието дни. Чувствам се така леко - пея, танцувам из офиса, колегите ми се усмихват...

Истината е, че ми е така хубаво, та успявам да се “изтръгна” от хилядите задачки, следващи ме по петите и да напиша тези два реда... Просто, не ми се иска да оставя този така красив ден без никаква следа!;)

Е, добре де, може би хубавото ми настроение е наследство от не по-малко страхотната вечер. Не, спокойно, не, че нещо кой знае какво се е случило, не! Просто си потанцувах и полигавих на воля. Отдавна не ми се бе случвало. Да, ходя си редовно на танци, но снощи бе много отпускащо: Ицо направи една чудесна тренировка, за което му благодаря сърдечно (не, че ще го прочете някога, но когато някой нещо хубаво направи, мисля, че е редно да се отчете!)! После за кратко отидохме уж да пийнем по нещо и... ей ни на, озовахме се в Chillout café (Василев, щеше ми се да те видя там!). А там, там вече се размазах....

Спомням си приказката за принцесата със скъсаните пантофки (едно, мисля, руско филмче – царят се чудеше защо всяка сутрин пантофките на дъщерите му са скъсани, а те... те ходеха да танцуват по цяла вечер;) ) и се почувствах като тези принцески, но не защото си скъсах обувките, а защото установих, че от танци съм си протрила / скъсала кожицата на петалцата:) Разбира се, нищо от това не бях усетила;)

А, завръщайки се у дома, с чисто мокра тениска (все едно в някое увеселение тип “Мис мокра фланелка” бях участвала:Р), наболяващи крачета и много ухилена, ме очакваше една “усмивка от старите ленти”- майка ми (гостуваща ми в момента и изпълняваща ролята на “куче-пазач”, но за това друг път), изскачаща сънена от леглото и казваща ми: “Антония, какво правиш?! Колко е часът?! ДВА ЧАСЪТ!!!!! На какво прилича това?!”. Е, не можах да се сдържа и да не се захиля на глас, и да не я попитам със сълзи в очите: “Да не би да имам вечерен час?!”.

По този повод си припомних, че нявга в ученическите години ми се е случвало 1-2 пъти да се събувам на първия етаж във входа (в Бургас сме на 4-ия) и да се качвам по стълбите, за да не събудя родителите си с асансьора, но не би! При отключването на вратата (абсолютно безшумно, разбира се), майка ми вече включваше осветлението и ми задаваше същите въпроси;) Е, как да не ги обичаш майките!?:)

Желая весел и усмихнат ден!;)

Да живеят "златните охлювчета"!

2007-05-31T10:54:00.000+03:00

Нейде по света съществуват малко на брой, но много ценни същества. Аз ги наричам “златни охлювчета”. Те са ценни не с позлатата си, а с онази вътрешна, лесно уловима светлина, с онова невидимо, но осезателно ореолче, с онзи топъл и изпълнен с доброта и надежда поглед… От срещите си с такива “златни охлювчета” аз черпя с пълни шепи (да не кажа кофи) и доливам в собствения си акумулатор на вярата. Само това ме кара да вярвам, че доброто не само съществува, но и няма да умре!

Е, както винаги се получава в живота, тези “охлювчета” не са йерархично еднакви в моите очи и съвсем естествено, аз си имам фаворит сред тях. Днес, това мое най-любимо “златно охлювче” има рожден ден. Разбира се, че не мога да подмина този факт и бих желала и тук да му пожелая да ми е много здраво, да ми е все така добро, да се задържа по-често в майчината орбита, да пътува много, да се среща с много и много добри хора, да ни радва с постиженията си (не само учебни) и… това е. За друго не се сещам. А вие?;)

;)

2007-05-16T15:20:00.000+03:00

Настъпилите жеги не ми влияят добре. Все по-често да ми се случва да се събуждам в 5-6 ч, да заспивам отново към 7ч и... да закъснявам за работа (е, тоз път си имам оправдание:Р).

Това със закъсняването не е често, даже напротив. По-голям проблем ми се явява, че в невъзможността си да заспя, пускам телевизора, а по това време само по Hallmark дават нещо нормално (да се разбира - различно от сапунка или повторение на “Искрено и лично”). Така де, ама това “нещо нормално” е някакъв сърцераздирателен филм, а моето сърце е нежно, не издържа на дране:Р

Та, представете си ме: забързана за работа и цялата подпухнала, със зачервени очи... Картинка! Колегите ми ме гледат странно, чудейки се каква ли драма изживявам;) И таз заран са събудих раничко (в 04:05 вече не издържах и погледнах часовника). Да, пак пуснах телевизора и да, пак на драма попаднах, но (слава Богу!) към края й, та не успях да се разчувствам подобаващо!

По-ценното, обаче, което ми се случи е, че за първи път тази година чух птиците да пеят в ранната утрин. Прозорците ми гледат към мини паркче и в летните ранни часове е нормално те да се надпяват. Колкото и романтично да звучи това, има моменти (предполагам любовния им период), в които не се издържа – толкова силно пеят. Е, тази сутрин ми бе приятно и то много. Бях изненадана и въпреки, че по някое време съм заспала, в ушите ми продължава да звучи тази песен и да усмихва намусения ми ден;)

P.S. Сетих се да проверя за порното. Не знам как е във вечерните часове, но в ранните - никакво го няма. Може наистина да са го спрели, dzverik:P

да си имам проблемите....

2007-05-14T17:45:00.000+03:00

Сектата ни боледува - няма къде да се събира...

(Василев, така и не изпълни мечтата ни за достъпна кръчма за служители:Р)

Това, съвсем естествено, се отразява на честотата, а от там и на качеството на нашите сбирки. Искрено съм се притеснила, че ще се забравим. За тази промяна обвинявам заведенията. От известно време установявам, че на любимите ми такива нещо им става. Трудно ми е да разбера ЗАЩО в Дивака (да се чете – и идея си нямам)(който и да е от всичките) не запазват места. Това било фирмена политика. Да де, ама ЗАЩО? Каква е разумната причина? Какво пречи в най-новия, например, да оставят горната зала само за резервации?

Вчера ми се наложи да запазвам маса за 20-ина човека и то не в някой лъскав ресторант, а в едно квартално заведение... Да, то това заведение по принцип ми е странно – квартално, ама вечно пълно (като се замисля последните 3-4 пъти със Златева все не си намираме места).

Та, отивам аз да запазя места и мацката, към която се обръщам, веднага ме отрязва:

- А, не може! Как така от днес за утре?! Не!

Аз - усмихната учтиво:

- Ама ... колко дена по-рано са необходими за да си запазя места? Утре няма да работите ли? ЗАЩО да не може?!

Тя - леко разколебана от усмивката и спокойствието ми:

- Момент да видя дали имаме резервации за утре...”.

Аз, имаща едно на ум, зяпвам в тетрадката (да ме не излъже...) и да, нямат резервации за утре. Следва:

- Момент да се обадя на шефа.

Скрива се в кухнята. Е, чак толкоз’ нахална не съм. Не я последвах. Излиза:

- Шефът каза да направите меню”.

Аз: Ама какво меню?! Поводът е рожден ден... всеки ще си поръчва...”.

Тя: Уффф, трябва пак да звънна на шефа

Звъни...: Ми... поводът й (това "й" го подминавам...) бил рожден ден и не можели меню да кажат....

Затваря телефона и ми се усмихва ехидно: Шефът каза, че не може.

Сигурно очакваше да се скарам с нея, ама на мен вече ми бе докривяло и не исках повече да си развалям неделното настроение. Пожелах приятна вечер и се изнесох....

Запазих в съседното заведение, което е на по-хубаво място, с по-хубава гледка (онова в парка), но там ме дразнят в последно време. Откак сложиха тези дървени маси и пейки, целящи да ми покажат, че това е бирария / пицария, а не кафене и откак разни намусени каки се разхождат безцелно, а онзи сервитьор (постоянното присъствие) се тросна на Златката, че си е поръчала точно тази салата (което си бе факт, де, ма що трябва да държи тон? знае ли, че едвам я удържам:Р), а не другата.... ми нещо се скъса в мен! Както и да е... те също трудно се съгласиха да ми запазят места... и то вътре в заведението! Гадост!

Друго “побъркано” заведение е Мис Каприз на Гарибалди. Имам хубави спомени от него (“един сервитьор.... гонещ ме по площада и викащ ме по име”, ама това е друга тема;) ). От танците винаги засядаме там да пийнем по нещо, а който иска и да похапне. Е, ако е пълно заведението, бих разбрала желанието им да си подбират клиентелата, но в последно време не е така или поне не е така по времето, в което ние ходим.

Е, при празно заведение, когато влизат едни 15-ина човека и си поръчват минимум 15 бири, каква е причината да им се сърдиш?! Разбирам да сме някакви прошляци, неуправляеми типове... ?! Нямат основание да ни гонят, а един път точно така са постъпили с нас (аз не съм присъствала, но се чувствам засегната). Защо? Колко консумация на човек трябва да се направи, за да си добре дошъл в едно заведение? Фирмена политика или индивидуално сервитьорско решение е това?

Откак категорично отказах да ходя 1-2 часа по-рано за да пазя места в Дивака (пак към "сектата" се връщам), сменихме бивака. Ходим в заведение, собственост на наш познат. Хубаво, но и там “сектата” нещо не сме долюбвани. Последния път щях да бия сервитьорката. През цялото време се мусеше, хвърляше менюта (кат’ за Златева човек, нали jo-йка?:Р) по масата, почти не говореше, а за финал ни върна сметката, казвайки, че не е точна. Сметката бе (по спомен) 80,15 лв, а ние й бяхме оставили 90 лв. Ок, ясно, че не е изброила парите както трябва, но тя с такъв груб тон ми каза (аз й дадох парите, към мен се обърна), че не е точна, че аз чак се стреснах. Преброих ги, извиках я отново и я попитах колко е тази сметка, да му се не.... - 80,15. Ок – отговорих аз – а тук са 90 лв. И тя не каза и дума....

Ей това май най-много ме нервира! Как не намери дума да се извини или нещо от рода. Чак ме доядя, че забраних на “Кунчихуа” да се скара с нея. Успокоявах го през цялото време, а тя... ама ха!

Друго любимо заведение (за оплюване) – Лагуна. Ми за мен това заведение години наред си е #1. Да, но в последно време сервитьорките и там нещо се промениха / смениха ( заплатите им не са вече така атрактивни, ли, какво ли?!). Допреди няколко месеца лицата там си бях все едни и същи, а сега - все нови и нови физиономии. Оставят ме да чакам за меню (за да ми бъде донесено) по едно 10-15 минути, а аз дори не искам меню, знам си поръчката... Да, но когато им кажа, че искам да поръчвам, аз отново съм оставена да чакам, докато: се забърше съседната маса, докато се донесе нов пепелник ...

Бе, нормални ли са тези хора?

Другото, което изключително много ме дразни в Лагуната, а и в доста други заведения е, че си нямат комплектен прибор за всяка маса! Как е възможно това? Сядаш, поръчваш, носят ти поръчката, молиш за подправки и... те отиват до съседната маса и ги вземат от там. Не по-малко гадно (и смешно, де) е, да вземат твоите, за да ги сложат на масата на новопристигналите. Не разбирам какви претенции за категория може да има подобно заведение?

Друг новопридобит минус на Лагуната е, че не само сервитьорките са станали мърди, но и в кухнята им не са по-бързи. Оказва се съвсем нормално да чакаш около 40 минути за един омлет... Колкото и да ми е любимо заведение, вече съкращавам посещенията там (освен когато нямам време за убиване) и продължавам да се чудя ЗАЩО се случва всичко това? Толкова ли е голям недостигът на заведения, та да си позволяват лукса да гонят по един или друг начин клиентите си?!

#1: запознанство

2007-05-11T15:10:00.000+03:00

Предполагам всеки си има луди съседи. Всеки може да разкаже и купища весели истории, свързани с тях. Всеки си мисли и че неговите са най-уникални....

Е, аз не правя изключение. Днес си припомних тази моя любима тема и с удоволствие надълго (:Р) ще се потопя в нея:

“Сблъсках” се с тях преди около 5 години, когато се и нанесох в настоящото си жилище.

Аз - мила, добра учтива, изпълнена с добросъседски чувства...

Те – трудно ми е да преценя....

И така, едва що нанесла се и някой звъни на врата ми. Часът - около полунощ. Съсед. Събирал човека подписка да се демонтират радиаторите във входа. По-голямата част от съседите искали и се подписали вече. Защо да сме топлели въздуха и т.н.

На мен, разбира се, хич и не ми пука за радиаторите и въздуха, т.е. все ми е едно. Щом искат хората да се махат, ей на, подписвам, да ги махат. Да, прибирайки се една вечер, видях локвите между етажите и подпрените радиатори.

Някой би казал, че нещата са приключили в този миг, но не би!

Пак звънене на вратата. Часът – пак около 23ч (рядко съм си у дома по-рано най-вероятно са ме “дебнали”). Пак съсед. И... пак подписка. Този път да се монтират обратно радиаторите. Видиш ли, затопления вход пазел по-топло и в апартаментите. И пак мнозинството се е подписало....

На мен - пак не ми пука. Щом мнозинството е размислило, ок – да ги монтира отново. След време установявам, че пак са монтирани.

И сагата приключва до тук? - Тц!

До този момент аз, дори и по физиономия, не познавам абсолютно никой във входа. Да, ама майка ми идва на гости, а майките винаги объркват нещата....

И така, среща майка ми някаква комшийка, разговаря се и аз съм изклюкарена, че не съм присъствала на нито едно събрание и че не вземам участие, видиш ли, в общия живот....

Следва скандал (с майка ми) и.... моя милост чинно се появява на следващото събрание.

О, в какво се забърках! Попаднах нейде из "зоната на здрача"....

Естествено бях закъсняла и сварих входната площадка претъпкана с народ. Бяха вкарали две пейки, за да могат възрастните хора да приседнат. Домоуправителят бе застанал в центъра и с хитлероподобни телесни трептения държеше някаква реч. Аз се сврях в едно ъгълче, откъдето успях с искрена изненада да установя, че събранието си има протоколчик (сещаш се, нали? – Пеев от трети етаж предложи еди какво си. За – гласували 5, против - 8, въздържали се - 2... не се приема)!

Така де, ама освен да се записва в протокола, събранието се записваше и с диктофон!!!

Честно, на подобно мероприятие не бях попадала! Дойде момент да се избира нов домоуправител. С още по-голяма изненада установих, че ЯВНО старият не желае да се оттегли от длъжността (по мои спомени, в блока ни в Бургас, никой не желаеше да става домоуправител, а тук – хората не искат да се отказват?!).

И така – пак се гласува, броят се гласовете.... и ха! Старият домоуправител гласува за себе си;) Народа се развика. Не можело така и взе спор да се води.... Аз бях сред малцината въздържали се. Хубаво, но поради равенство трябваше някой от въздържалите се да промени гласа си. Е, излезе една лелка и кат’ ми дръпна една реч: “Какво е това въздържал се?! Млад човек! Трябва да има своя позиция...” – все от този род. Е, мълчах и траех, мълчах и траех... и ... не се стърпях. Попитах я: “Е, аз как да гласувам за или против, като не познавам хората? По благозвучие на фамилията, ли?!”. Бях окачествена като “невъзпитана” и спряха да се занимават с мен. Прегласуваха и преизбраха стария.

Следваща тема: “Годишна ревизия на касиера”.

Ха и такова нещо не сме имали в Бургас. Оказа се, че касата се ревизира от трима човека!!!! Пак някаква драма кои да бъдат и изведнъж една съседка посочва моя милост, мотивирайки се, че и новите попълнения трябвало да се включат! Веднага заобяснявах, че имам много работа и анагажименти, и се прибирам по нощите и няма как, и т.н., но... никой не ме чу и бях избрана за ревизор!

Поех дълбоко въздух и си казах: “Голяма работа. Ще я ревизирам тази каса. Имам си калкулатор – какво толкова?!”.

Събранието продължи с темата за.... свалянето (ЗА 2-РИ ПЪТ) на радиаторите във входа. Дискусията премина в почти ръкопашен бой – възрастният преизбран домоуправител хвана за реверите друг възрастен човек, онзи го нарече “мухльо” (примерно), сдърпаха се.... Това бе мига, в който намерих за уместно да се изнеса....

Следващата събота бях отделила за блажена леност (според собствените ми представи това е спане до късно, лежане, съчетано с четене на книжка, ядене... и така до понеделник – еххх, а имаше и такива времена...). Така де, но към 10ч бях събудена от неистови крясъци идещи от първия етаж. Чуваше се глъч като от много народ. За един миг дори се притесних, че може и пожар да е. Не разбрах какво бе и оттам уикенда ми мина по план.

В понеделник срещнах единствената ми позната съседка и я попитах какво се бе случило във въпросната събота.

Е, няма такова шоу:

Дошли хората от Топлофикация пак да свалят радиаторите и трябвало да източат системата. Да де, но противниците на свалянето на радиаторите били направили жива верига пред вратата за мазето и не допускали хората да припарят до абонатната станция.

В отговор - друга група, този път от поддръжници на идеята, се сбрали и се опитали да разкъсат живата верига. Единият от противниците викнал, че има оръжие и да се махат! А от другата страна 2-ма му отговорили, че също имат и да не се налага....

Следва продължение (ако ме не домързи, де)

***

2007-05-09T16:25:00.000+03:00

Днес очаквам камъни да падат от небето, а причината не е, че съм "препила" с чалга, а си е направо прозаична – облякла съм пола.

Имайки предвид какво ми се случи предния път, то... предупреждавам – да се очаква неочакваното:Р

********************

ЧРД и тук Миро! Да си ми жив, здрав, обичлив и обичан! ((( )))

Какъв е Кумчо Вълчо?!

2007-05-08T15:11:00.000+03:00

Ако някой ме бе попитал допреди броени дни, какъв е вълкът, в контекста на приказката за Червената шапчица, то аз най-вероятно бих отговорила: лош, голям, грозен, страшен, с големи зъби ..... Този мой отговор би се основавал единствено и само на остатъчните мои детски спомени.

Е, интересно ми е, какво биха отговорили вашите деца (а и моите, ако имам такива) на този въпрос, след 10-ина години?

Откъде този мой интерес?

Аз обичам да казвам, че имам услужлива памет и въпреки това, нямам други спомени за този приказен герой. Е, познанията ми за него се дообогатиха, разлиствайки случайно тази детската книжка, закупена от моя колежка, заради (признавам) красивите рисунки.

Не знам дали се чете добре, но текстът на тази страница гласи:

“Съвсем скоро вълкът вече потропал на вратата на бабината къща, преструвайки се на продавач.

- Ако купите тези чудесни четки, ще участвате в томболата с награда – казал вълкът, криейки се зад един рекламен плакат....”

Е, за мен вече е извън всякакво съмнение, че вълкът от приказката за Червената шапчица, освен всичко друго е и пътуващ търговец.

Ми, “благодаря” Ви, издателство Пан, че попълнихте пропуснатото от мен и не позволихте на малките дечица да пораснат с погрешни / непълни впечатления, като мен...

# 3: много думи, малко снимки

2007-04-25T17:25:00.000+03:00

От три седмици черновата на това писание отлежава и ако не го пусна сега, може и да не “види бял свят”, че идат дни, осеяни с пътувания и преживявания, за които ще ми се иска да разкажа;)

Та, уикендът по ТАЗИ Цветница бе “заплют” за посещение на Белоградчик и Видин. Противно на очакванията, измъкването ни от София ( петък 17:30ч.) и пътуването до Враца се оказа изключително лесно и бързо. “Забавата” започна в Монтана, където обърквацията бе пълна и някак си не я отдавам на падналия здрач;)

Няма да изпадам в така характерните за мен подробности, но ще отбележа, че една кола на жандармерията ни изведе от града ..... за да влезем отново в него (малко ми заприлича на началото на "Рамбо" 1 част ;Р);) - след напускането на града, указано с голяма табела, пътят прави един голям завой (нещо като детелина) и... ей на, пак табела - влизаме в Монтана?!?!?!

... наистина си влизаме – блокове, магазини... малко объркващо, нали?;) И въпреки всичко, това бе верния път ( чудя се дали и тировете от / за ферибота минават оттам?... поне имаше табели за това, де). Останахме с впечатлението, че бая път сме изминали и ето на, попадаме на отбивката за Берлоградчик. След указани 21 км. ( но изминати около 35 км.) ей ни уж в града (според табелата де), а покрай нас – гора, даже лисица ни пресече пътя (нещо, от което ние, “градските” хора се впечатлихме и екзалтирано заахкахме). Пътувахме с две коли, а лисицата бе пресякла пътя и на двете, та се зачудихме дали не е някаква механизирана атракция на града, включваща се пред влизащите коли с цел – привличане на туристи :Ррр

Въпреки трудностите (няколко човека избягаха преди още да ги помолим да ни упътят), стигнахме до хотел “Мадоната” , в който си бяхме и запазили места. Посрещнаха ни мили и усмихнати хора, леко притеснени от закъснението ни, настаниха ни, сгряха ни, нагостиха ни, а ний заседнахме, раздумахме се ... Факта, че само ние бяхме похапващите в механата не бе причина някой да ни помоли за последни поръчки (нищо че часът бе минал 2-3 сутринта) или нещо от рода, което ясно да ни покаже, че е време и за персонала да поспи. Напротив! Две женици до последно стояха с нас и задоволяваха всички наши прищевки!

Съботна утрин, навън ръмеше и беше ясно, че не можем да отидем до скалите. Почувствах се като на лагер и.... доигра ми се на карти (не, че умея, но обичам). Тръгнахме уж карти да търсим, а се получи импровизирана разходка, която ни показа, че дъждеца повече плаши, отколкото мокри.

Впечатлих се от белоградчишкото училище (сградата е великолепна, но не съм я снимала добре).....

.... от красивото му жълто автобусче....

... от тераси без врата към тях....

Преподредихме програмата си и се запътихме към Видин. Пътьом се отбихме до пещера Магурата. Имахме невероятния късмет една голяма група да стои и да чака нас (видели ни, че се задаваме по пътя), за да влезе в пещерата.

Оказа се, че в много далечното минало хората са рисували къде по-красиво от мен....

... а може би са имали по-качествени модели:Р

Ако не се броят двете спорадични виждания на р. Дунав ( първото отпреди 13г, а второто през прозорец на кола и няколко нощни преминавания по Дунав-мост - с кола, дееее), то може да се каже, че той (Дунава) е непознат за мен.

И ей го на, някои хора (простено да им е!) полудяха от вида на рекичката и звуците на незнаен (за нашата компания ) духов оркестър.

Гладът ни отведе до една механа – Банска къща (препоръчвам я горещо!), която ни приюти, стопли и нагости превкусно. В заведението единствените клиенти бяхме ние, а на всички маси (без изключение) бяха поставени табелки “запазена”. Попитахме все пак има ли свободна маса и ни бе казано, че е запазено за нас (?!). И до днес не мога да си обясня идеята!

Похапнахме, починахме и се втурнахме към набелязаните забележителности. Видинската забелезителност #1 е крепостта Баба Вида.

И ние започнахме с нея – помотахме се, посмяхме се (поне аз) на информационните табелки и се запътихме към следващата и много по-желаната за разглеждане от мен – джамията на Осман Пазвантоглу (а може и да е Пазвантооглу). Бях чувала доста за нея и категорично отказах да си тръгна, без да я видя.

Какво е интересното на тази джамия – на върха на минарето, вместо полумесец има обърнато сърце. Това е единствената такава джамия и това сърце е символ на волята на султанския наместник Осман Пазвантоглу за религиозна толерантност. Самият той е бил обичан и от българите в околията и от турците. Е, не е бил обичан от султана, но това май го прави още по-ценен (поне за мен). За жалост, четох какви ли не интерпретации на този факт (за наличието на това сърце / пика), но първата, която съм чула аз, бе тази, за любовта между религиите и си остава истинската за мен!

На следващия ден времето се оправи, пекна слънчице и успяхме все пак да видим Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали. Прибирайки се към София искахме да минем през някой манастир. Беше Цветница и искахме венче от върбови клонки за над вратите си.

Е, няма смисъл да разказвам как няколко табелки успяха да ни объркат и да ни загубят над час в напразно търсене на манастир, който се оказа, че не е “зад ъгъла”, а на един баир, около 2-3 часа пеша. Пропуснахме го, а върбови клонки си взехме от една църква в Монтана.

Решихме, че ще се прибираме през Искърското дефиле. Бяхме “умрели от глад”. Този път направихме невероятна грешка – седнахме да хапнем в най-ужасното заведение, в което нявгашка съм стъпвала – Черепишкото ханче (май така се казваше). Ей, такава мръсотия цареше там, че покрай заведението с по-малко от 200 км/час не бива да се преминава!

***

2007-04-24T15:06:00.000+03:00

Четох днес това писание на Григор Гачев и за пореден път се изкефих на прозорливостта си.

На няколко пъти съвсем сериозно се замислях за ADSL услугата на БТК и възможността да премина към нея. Едногодишния или двугодишния срок на абонамента не ме плашеха, защото знам, че без Net не мога, така, че все ще трябва да съм вързана за някой. Истината е, че дори в момента плащам на “кварталното ланче” малко повече, отколкото бих плащала за същия трафик на БТК. Естествено, не бях изкушена от цената, а от добрите отзиви на ползващите ADSL.

Е, с кого ли не съм разговаряла (за Драо и Fobos със сигурност си спомням), но все един въпрос оставаше да се върти из глвата ми – дали БТК може да следи “къде ходя” и какво разпращам из нет-а...

Ако някой непознаващ ме прочете това, ще се зачуди какви ли ги върша, а истината е, че няма нещо от което да се срамувам / страхувам и все пак, личната свобода е нещо, за което “воювам” от дете и не ми е безразлично дали някой няма да наруши границите й (независимо дали това ще бъде усетено по някакъв начин от мен или не).

Е, винаги си отговарях, че това “следене” може да бъде извършвано от абсолютно всеки доставчик, но на големия такъв, какъвто е БТК, много по-лесно може да му се въздейства и “нарежда” от страна на държавните институции. Е, те това винаги ме възпираше да се реша да премина към ADSL услугата на БТК.

Означава ли това, че и от мнителността може да има полза?:Р

2007-04-23T11:34:00.000+03:00

Не съм от хората, зазяпващи се по автомобили, но тези няколко красавици, при това паркирани плътно една до друга ме накараха да затая дъх. Много грозно съм резнала кадрите, но снимах и бягах, че ме достраша да не изскочи някой чичко пазач, заподозрял ме в какви ли не непочтени намерения:Р

миш-маш

2007-04-16T17:41:00.000+03:00

Едва понеделник е, а на мен вече ми е тъжно за отминалите почивни дни (събота и неделя). За разлика от предходните, които бяха наситени с пътувания (първо Велинград, после Белоградчик, после Бургас), тези бяха невероятно статични (невероятно, имайки предвид моята си природка). Красивата пролет, съпроводена с толкова много слънце, зеленина и вътрешен кеф, вместо да ме накара да се запилея нейде (както казва Злате, само чакам някой да ми свирне и съм хукнала), направи точно обратното – затвори ме у дома, а още по-странното е, че на мен адски ми хареса това;)

Осъзнах, че от известно време (има – няма 2 години и по-точно откак съм в ремонт) се чудя как да не се задържам в къщицата си.

Наскоро се сдобих с две нови покупки, които явно ще променят този факт – кухненски робот и втори телевизор (за мислите sи около необходимостта ми от лаптоп няма да говоря, защото дори милият и добър Fobos, дет’ е безкрайно внимателен и тактичен, не можа да се въздържи и да не се изхили почти просташки на доводите, които дадох:Р).

Наскоро прочетох доста мнения из блоговете за телевизията и боклука, с който тя ни залива. Да де, но на мен телевизорът си ми е другарче. Причината да си взема втори апарат е, че такъв имах само в спалнята и това затваряше живота ми единствено в тази стая. Всекидневната ми (имам си само тези две стаи) се бе превърнала в нещо като склад – преминавах само до хладилника или печката за да “метна” нещо върху табла и да се изнеса към спалнята. То това е и причината, когат’ някой ме мерне онлайн да му кажа две – три думи и да го отбича, защото аз се храня в момента, а да лежа, да се храня, да чатя, да се опитвам да чета по френски и да зяпам ТВ .... е, даже и за мен, някак непосилно ;Р

Вземането на втори телевизор си бе един вид експеримент с мен самата или по-скоро с преценката ми. Много исках, но не бях убедена, че ще се получи - вземайки го, да започна да се храня на маса и да направя използваема и другата стая.

Е, права бях (както винаги, де :Р). Ефектът се оказа даже по-голям – не само, че започнах да се храня на масата, но нямах (и продължавам да нямам) търпение да се прибера у дома, да започна да си чистя къщицата (?!) и да си готвя :) Луда работа, нали?:)

По-нагоре споменах кухненския робот. Той е причината у мен да се възроди желанието (през някакъв интервал от време то се възвръща с нарастваща сила, която съвсем скоро ще ме подчини) да започна да готвя. Май съм сред малкото жени, които обичат да го правят, но факта, че няма за кого, все ме възпира (сега съм се разбрала с народа от офиса, че направя ли нещо сладичко, няма да го оставят да се развали.)

Дотолкова се заплеснах по идеята, че този път (друг път съм къде по-скромна) си закупих ето това кулинарно речниче, струващо достатъчно, за да накара сърчицето на един осъзнат разсипник като мен лекичко да се свива при разпрата му със здравия разум.

Прокрадват се две идеи в главата ми и ни една от тях не ми харесва, щот’ знам – ще трябва да ги осъществя:

Първа: Да се запиша на готварски курс (желанието все пак не означава умение)

Втора: Да си пребоядисам хола.....

Рецепта на деня:

Вчерашният ден бе посветен на миш-маша.

Аз си го приготвих така - нарязах ситничко:

моркови (хъм, купих си и нов кухненски нож, за който е хубаво да разкажа някой път!);
пресен лук;
печени червени чушки ( на мен мама ми е дала консервирани такива, но и в магазина мернах, че има, а във фризера със замразените зеленчуци има и сурови);
гъби (пресни, не си падам по консервираните);
маслини (Гъсок, не преглъщай:Р)
Цялата кълцаница я запържих в малко зехтин. Добавих доматено пюре, малко черен пипер, малко лют червен пипер (пак го поизпуснах, ам на мен така си ми харесва) и няколко дафинови листа. Сол не съм добавила, защото в доматеното пюре има малко, а и сиренето е солено... Оставих сместа да се поизпари. След това добавих разбитите яйца със сирене и миш-машнах здраво.

Ми... какво да кажа, може би защото си е мое, но много си го харесах;)
Наздраве!;)

Чия е наистина България

2007-04-16T09:56:00.000+03:00

В блога на Григор Гачев видях тази препратка. Прочетох постинга няколко пъти и не мога да повярвам, че е истина! Прилича ми на някаква странна ретроспекция отпреди 10-15 г. Отказвам да проумея как така мутрите са живи и продължават да тормозят хората по същия начин в моята страна, че даже и в родния ми град?!

Дотолкова ли се застрои нашата клета България, та т.нар. строители се нахвърлят като настървени песове - на месо / на парцалчето останала незастоена земя? И какво, дотолкова ли станаха "силни", че да работят на принципа "минавам с колата, харесвам си парцел и той вече е мой"?! Кой ги направи толкова "силни"? Да, знам - парите им. А кой може да ги направи слаби? Държавата - едва ли! Оставаме ние - аз, ти, той...

Не ми хрумва нищо конкретно, с което бих могла да бъда полезна на човечеца:( А на теб? Хрумна ли ти нещо?

***

2007-04-13T13:27:00.000+03:00

Понеделник (16.04.2007) – краен срок за подаване на Годишна Данъчна Декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ. Предполагам всички родители, които имат деца ненавършили пълнолетие знаят, че имат право на данъчно облекчение за тях.

Та, помагам аз на няколко приятелки да си попълнят декларациите и ред 12 на таблицата за определяне на данъчното задължение ми “боцка очите” всеки път, щом го съзра:

“ Данъчно облекчение за деца ....... бр. деца”

Колегите ми се учудиха на какво се възмущавам.

Да де, ам на мен не ми е нормално да се говори за децата като за стока – с бройки. Да, разбирам, статистическа единица .... и все пак!

Питам се, само аз ли го намирам за странно - неприятно?

яйцемания

2007-04-10T09:58:00.000+03:00

Ех, свършиха се Великденските почивни дни и ей ни на, хвърчим из офисите с усмивки на уста и шарени яйца в ръка.

По този повод се присетих, че така и не успях да се похваля с моите си Великденски яйца:

Тази година бе “нестандартна” за мен – успях не само да си боядисам яйца в моята си къщичка (обикновено мама ми даваше боядисани), но даже си и поиграх да рисувам по някои от тях. Разбира се, “рисувам” е малко попресилено за жалките ми опити да докарам някоя и друга различима картинка по цветните черупки (от дете тези занимания не ми се отдават; по рисуване имах отличен само и единствено защото моята приятелка ми рисуваше картините ).

И все пак! За мен си е нестандартно да вися посред нощите (на Велики четвъртък, разбира се) пред една запалена свещ с пръчица и цветен восък в ръка и даже да се забавлявам! Дотолкова се бях “зарибила”, че само двукратното спиране на тока и мърморенето на племенника ми, че светлината му пречи да спи, ме накараха да се спра;)

Но.... ето ги и плодовете на моите “напъни” (ще давам пояснения кое какво е, че някои от нещата са трудно различими):

Първото ми яйце, бе червено и разбира се, не бе това!

Използвам случая да кажа, че ми писна от заместители! Вземам си първото яйце, правя му кръстче с една чаена свещ (само такава имах под ръка) и го потопих в червената боя. Всичко хубаво, но когато го извадих яйцето, то си бе чисто червено - нямаше и помен от кръст:(

Голямо цапане падна, шъ знаиш;)

Природна "въртележка":

1. Кръговрат

2. Зима (виждаш ли снежния човек под дървото, а?:Р)

3. Пролет (ужким е цъфнало дървото)

4. Зелено лято...ех....

5. Златна (е, жълта, де:Р) есен

Вечните загадки - космосът и жената (при това сбрани в едно:Р):

1. Сатурн (такъв е в представите ми). Исках с Аракис да се пробвам, но за мен той си е планета оживена и нямаше как да нарисувам всичките ви любими муцунки там ;)

2. Луна и звезди

3. Очебийно - НЛО:Р

4. Тук не се вижда, но от Сатурн започват косите на зловещата мома:Р

Толкоз от мен!
Надявам се да съм усмихнала денят ви;)

P.S. Blogger ще ме убие, честно! Побърках се да цвъкам снимчица след снимчица, побърках се и да ги намествам и... не мога да разбера, защо на preview изглежда по един начин, а постнато - съвсем по друг начин... щуротия:(

много за малко

2007-03-30T16:51:00.000+03:00

Ето на, обръщам се към календара и установявам, че поредната седмица е отминала, а аз дори не съм разбрала. Вчера се почувствах още по-тъпо, когато касиерката на танцовата школа се опитваше да ми обясни, че съм отишла в неправилния ден и час, а аз около 100 пъти се обръщах към графика и се опитвах да установя в кой ден и час съм отишла, та видиш ли, не са точните. Е, оказа се, че съм си отишла съвсем навреме, нищо, че не знаех кой ден от седмицата сме, нито кои са трите групи, в които щях да играя;)

Причината за тази ми неадекватност не е само по-забързаната ми седмица (да се разбира – прерупана съм с работа за отмятане), но и факта, че я слях (седмицата) с предходната. Бях на четиридневно обучение / семинар, което протече във Велинград. Знаех си, че ще е работно и все пак тайничко таях надежда за нещо различно - да си почина малко, да наваксам с домашните по френски(:Р), да поплувам и т.н.

Е, не се получи, разбира се! Работихме по цял ден, а после купонясвахме нейде и ... няма почивка;) Колежката, отговорна за организацията се бе справила много добре. Всичко бе планирано съвсем точно и забавяне никъде в нищо нямаше.

Хотелът, в който бяхме отседнали (СПА хотел Двореца) се оказа леко странен. Не казвам, че е бил лош. Не! Просто за пет звезди очаквам нищо да не ми “дразни очетата”, а в случая не бе така – някои от стаите ми се сториха маломерни, но най-голямо впечатление ми направиха баните – има някаква недомислица в канализацията и... не само;)

Например, ако банята е с вана ( в петзвездния хотел всички трябва да са такива: “За хотели с категория "пет звезди" се изграждат душ кабина и вана.” – из НАРЕДБА за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечения), канал за отичане на водата има само в самата вана. Да, има си и перденце на ваната, но аз съвсем естествено не го вкарах вътре, нищо, че влязох във ваната само за да си взема душ (както се досещаш, противно на наредбата, нямаше едновременно вана и душ кабина).

Така де, ам баща ми ще да е бил прав човечецът, когат’ навремето ми говореше, че съм се била къпела като гъска (това бе неговото обяснение за локвите вода, които трябваше да прескачам излизайки от банята и въпреки прага на вратата ).

Е, определението му е валидно и до днес. Перденцето, спуснато извън ваната не бе попречило на малко вода да се стече до пода. Хубаво, но в другата част на банята отводнителен канал липсваше?!

Интересно ми е как камериерките мият подовете на баните? Никога ли не се налага да се излее повечко вода? Ами ако се запуши каналът на мивката?! Ами ако водата спре и кранът на мивката остане отворен и водата изведнъж шурне... и стане наводнение?! И... май голяма фантазия имам, а?:)

Все едно, странно ми е...

Що се касае до стаите без вани ( наложи се едната вечер да спя в такава): душ кабината представляваше един душ и ... познатото ни перденце. Да не си помислиш, че е имало ваничка (мисля, че така се казва порцелановата част, върху която стъпваш в душ кабината)? Не, разбира се. Просто една маломерна баня (може би една идея по-широка, но не и по-дълга от тази, в моят апартамент) и ... единият ъгъл се затваря в “душ кабина” с перде. Това е! Отводнителният канал е един и абсолютно недостатъчен за да поеме водата. Налагаше се да спирам от време душа, та да дам възможност на водата да се отече.

Хей, да не си помислиш, че виновната съм само и единствено аз, вземайки предвид думите на баща ми? Нека да кажа – не е така! И колегите се оплакваха, че водата идвала малко в повече за баните им, та даже и преливала към стаите (прагове, разбира се, липсваха).

Е, те не са били предвидливи и зорки като мен, та да спират водата, виждайки я, че почти е стигнала външната врата:Р

Но... стига толкоз за баните. Нека никой да не си мисли, че хотелът е бил лош – не! Изключително чист и с невероятно добре организиран персонал – абсолютно незабележим, но наличен!

Толкова за хотела.

За разлика от лятото, когато почивах във Велинград, сега нямах никакво време да разглеждам града. По цял ден в хотела, а вечер – в най-близкото местенце за похапване (добре, че и тогава не оставахме в хотела!) и после в бара....

Е, най-близкото място бе таверната в хотел Рич – Омар. Лятото съвсем умишлено я отбягвахме заради чалгата, която се лееше оттам. Първата вечер, горе-долу се ядваше – имаше чалга, но не толкова натрапваща се. Втората обаче, бе повече от предостатъчна.... в един момент исках да ставам да си ходя, въпреки, че се водя (поне в собствените си очи съм такава) широкоскроен човек и не обичам да правя разни крайни изказвания или пък да се “цепя от колектива”. Не отричам, че с радост прегърнах предложението да се преместим в нощния бар. Каква бе изненадата ми обаче, когато установих, че той не е нещо по-различно от чалготека. Леко комичен ми се видя и факта, че върху подиумчето с кол за връткащи се полу/голи момиченца се качиха (по някое време) двамината мургави музиканта от таверната със своите си тупанчета (сещаш се, едни такива малки, а вдигат врява до небесата!).

Комично и все пак ушите ми се възпалиха от толкова много чалга:(

Много се зарадвах, когато на следващата вечер (програмата бе малко по-лабава и успяхме благополучно да приключим и към 16:30 да започнем да се засичаме с колегите из басейните, топилата, джакузито, парната баня, сауната и т.н.) сменихме заведението и отидохме “чаааак” до центъра в заведение, наречено Родопи.

Е, чалгата явно ме преследваше, но поне не бе така набиваща се. Тъкмо се бях примирила и взеха, че за завиха няколко хорца, на които с радост припнах, макар, че за мое учудване там играеха някакво странно право (уж) хоро, но бе забавно да се опитвам да го хвана:Р

Е, свърши хубавото време и хората приключиха и... решихме да си ходим. Само четирима се оказахме желаещите да проверим какво е положението в нощния бар на нашия хотел. Но, не си мисли, че другите си тръгнаха. Не! Те просто си отидоха в чалготеката на Рич, но трета вечер не можех да издържа на напъна;)

Та... четиримца се запътихме към нощния бар и.. аххх, изненада, отваряме вратата и АВВА ни засмуква към дансинга и подобно на мехлем се разтича в разранените ми ушни канали.

Разпяхме се, разтанцувахме се, ухилихме се... и така... до след втората песен. Тогава DJ-йчето обясни, че трябва да освободим дансинга (неголям подиум) за програмата на нощния бар. Освободихме го и се зачудихме къде да седнем – нямаше “грам място”. Застанахме до едни стълби, под които в последствие открихме една маса, издърпахме я и седнахме върху нея:) И така... загледахме програмата....

Честно да си кажа, по-смешно нещо не бях гледала! Програмата бе много добре направена, разнообразна, изпълнителите бяха сравнително добри, но... според мен времето й е отминало преди около 20-30г.

Първия номер го приех добре, втория – с лека усмивка, третия – разсмя ме от сърце, оттам нататък се превивах от смях, а от очите ми бликаха сълзи;) Интересно бе, че тази реакция я имаше само нашата групичка. Колегата ми се бе вкопчил в близката колона и също ревеше (в буквалния смисъл) от смях. Едната ми колежка (тя си пада малко сухарка) се смееше сравнително чистосърдечно, а това е рядкост за нея. Другата ми колежка, която се бе качила до стаята преди да започне програмата, се върна в момент, в който участниците правеха някаква почивка между номерата и ни завари хилещи се истерично. Тя съвсем естествено се зачуди какво ни става (цялата зала се току се обръщаше към нас, дотолкова неконтролирано се хилехме). Казах й да изчака и сама ще разбере. Естествено, само появата на следващият участник бе достатъчна за нов пристъп смях от наша страна, а тя пак попита: “Ама какво ви става, бе? Съвсем нормален си е човекът".

След около 2 минути и те се превиваше на масата.

Не знам как да обясня причината за нашия смях. Предполагам, че на това шоу му се вика “вариететна програма”. Да де, но подобни номера аз съм виждала само в старите черно – бели филми от зората на “Слънчев бряг”, да речем.

Само ще спомена, че участниците бяха един фокусник / жонгльор (някои от фокусите му така и не ги разбрахме), една кючекиня (ам не можа да ме убеди, че е много добра, въпреки, че някакви мъже и бутаха пари тук-таме) и танцов състав от три момета и младеж, които играха български, гръцки, латино и др. разни танци.... Бе, то не бяха разходки на мацките по подиума с нещо като пера, в стил щраусови опашки?! Имаше и танц с ветрила – разхождат се едни крака и едни ветрила и ти се чудиш голи ли са или не – явно туй бе номера ( е, не бяха, ам какво от туй?!). А върхът бе, когато в един миг младежът се заизви по пода, правейки онази брейкарска гъсеница, която аз помня от.... може би 8 клас.

Честно казано, накрая едвам я изтраях програмата, но се насилих да я изгледам, защото едва ли друг път ще имам шанса да наблюдавам нещо подобно;) На другата утрин, коремните мускули ме боляха от смях, така, че ... прекарах си страхотно!;)

Разказах всичко това, защото ми предстои ново сливане на седмиците... Този път потеглям за Белоградчик и то не по работа;) Това ще бъде третата спирка от личните ми културно – исторически маршрути. Така и не намерих време да опиша втората – Казанлък (Казанлъшката гробница, Голямата косматка, Арсеналка). За първата разказах;)

Е, дано има какво интересно да разкажа и в понеделник;)

Ние малоумните....

2007-03-28T17:42:00.000+03:00

Чак ми е безинтересна и блудкава сагата около Вальо Топлото. Не мога да разбера защо въобще ги прибират разните му там “големи данъкоплатци” (320 000 лв ДОД не са шега, ей! Та това означава 1 333 333 лв доходи... и то без вноски за ЗО, ДОО, ДЗПО....) из затворите?! Какво, искат да им спестят някой и друг лев откъм режийни разходи, ли? Прекрасно знаят, че ще ги пуснат... просто – въпрос на време е. И това време не е необходимо за да се спазят някакви там бюрократични срокове или процедури, а просто за да измисли затворникът “Х” своята си версийка...

Има няколко работещи варианта - “разклатено” здраве, психически отклонения и др., но те наистина вече се поизтъркаха. Е, сега идва ред на хората с добрите приятели (бе... като се замисля, то и версията с добрите приятели е поизтъркана – е, вярно, използвана е в малко по-различна светлина – за оправдания на разни яхтени купони из чуждоземските морета, ам какво, все пак - използвана е!).

И добре де, ако добрите приятели на Вальо съществуват, ще ми се да попитам:

“Къде са МОИТЕ добри приятели?"

Уж толкоз много хора ми се пишете такива, а никой от вас не ми е дал и стотинка на "управление". Нима си мислите, че няма да се отнеса към тях с грижата на добър стопанин?!

По въпроса за управлението мисля, че в публикацията малко са посгрешили термина – Валката не е управлявал въпросните средства, а ги е депозирал в банковите си сметки и то не само в своите, а и в тези на майка си, та и в някаква банкова касетка май нещо бе поскътал....

Хъммм, знае ли човек, ако той си дели лихвата с приятелите, то тогава е възможно да се погледне на операцията и като на управление, но пак туй с касетката мий малко необяснимо, ама нищо, от малоумие ще да е...

Та, мили ми мои приятели, вие какво? Доверие ли ми нямате?:Р

За пазарите и чушките

2007-03-07T16:25:00.000+02:00

Това Пейово писание ме върна към една често разказвана от мен случка. Малцината, които редовно надзъртвате тук я знаете до болка, а някои даже сте и участници в нея и все пак си струва да я увековеча:Р

Действието се развива нейде надалеч в миналото, когато с ей тез двама младежи се готвихме да гостуваме на Magla-та из Габровския вилает;)

Всичко хубаво, но аз, правейки се както обикновено на гостоприемна, бях решила, че трябва да нагостя по-ранно пристигащите. И така, реших, че нещото, което ще готвя, са чушки пълнени. Добре, но за да го направя ми трябваха чушки, а поради натоварения си график, единственото ми възможно време да ги закупя бе работното. За капак, точно този ден ми бе много зле. Нещо ми бе паднало – кръвно ли, кръвна захар ли... нямам си и понятие, но ми бе толкова лошо, че колегите буквално ме отнесоха на ръце до китайския в Славянска беседа за да хапна нещо, та видиш ли, дано се поосвестя (последното не се получи).

И така, приключили с обеда имах избор – или да ме отнесат към офиса и да не готвя, или да ме отнесат до пазарчето на Графа за въпросните чушки.

Реших естествено, че "детето" не може да стои гладно и колегите ме помъкнаха по малките улички към пазарчето. Естествено на първата сергия се спрях и казах, че искам да взема няколко чушки.

Трябва да отбележа, че към тогавашния момент Zlatkata не ми бе подарила 10-те тенджери, които сега притежавам и се чудя как да преподреждам из шкафовете (:Р), а разполагах с една единствена, сравнително малка по размер, тенджера. Та, на въпроса на продавача “колко чушки желаете”, аз се затрудних да отговоря. На мен количеството килограм, половин и т.н. нищо не ми говореше, що се отнася до това ще ли да ми стигнат или не...

Изгледах го странно, протегнах ръце, гребнах толкова чушки, колкото мислех, че ще ми свършат работа и казах “ами... ето толкова ми трябват” и му се усмихнах (сигурно усмивката ми е била доста крива, вземайки предвид факта, че едвам се държах на краката си). Въпреки това, за познаващите ме, няма смисъл да казвам, че съм била безкрайно учтива и внимателна...

Човекът премери количеството, което му подадох и каза нещо от рода на "мммм..... 600 г – 1 лв.".

Трябва да отбележа също така, че не съм от хората, които си правят сметката по пазарите. Аз съм идеалният балък – манна небесна за всеки тарикат. Идвайки да живея в София, винаги се оказвах в близост до някой пазар. Много бързо си изградих навика в единия от почивните си дни да пазарувам плодовете и зеленчуците, необходими ми за седмицата. Из доста пазари съм се шляла. Първо живях в центъра и най-близкия ми бе Женския. После – до Южен парк и редувах Красно село с Иван Вазов. Сега пък обикалям Димитър Петков. Обичам да оглеждам стоката по всички сергии, но обикновено пазарувам от някоя конкретна – там, където съм доволна и от стоката и от продавача.

Забелязала съм, че на всеки пазар си има по някоя сергия, където всичко е подбрано. Е, може да не е с най-добрата цена, но .... Отплеснах се...

Та човекът каза "1 лв.", аз му подадох банкнота от 2 лв. и ....погледът ми попадна на цената. Съвсем естествено за мен, аз не й бях обърнала внимание до този момент. Колкото и да ми беше зле, все пак ми направи впечатление, че цената е 1 лв. Първо реших, че съм попаднала на смешниците, обявяващи цена за 500 г. / 400г. / 300 г., а не за кг. По скоро на себе си, отколкото на него казах “лев ли, че колко е цената....?!”.

Съжалявам, че не мога да пресъздам ехидния тон на въпросния продавач и начина, по който той придърпа с два пръста бележката, с означената цена “1лв./кг.” и каза: “Тази цена не важи за теб!”.

Останах поразена! Ситуацията бе хипер абсурдна за блокиралия ми мозък. Аз мислех само как да се докопам до офиса и да се строполя на бюрото и всяка секунда забавяне ми бе болезнена, а някой ми говореше на език, който не разбирах!

Погледнах го учудено и попитах: “В какъв смисъл не важи за мен? Не Ви разбирам?!”. Отговорът (изречен със същият ехиден тон) бе: “Цената не важи за теб, защото ти си ги избираше!”.

Мисля, излишно е да споменавам, че не съм от лелките, ровещи из стоката на хората и съм на светлинни години далеч от момента да избирам чушка по чушка. Погледнах го и взех да мънкам нещо от рода на: “Ама аз не съм избирала, аз.. защото не знам колко точно ми трябват, аз всъщност само гребнах количество, достатъчно за обема на тенджерата ми...”. Идеше ми да се строполя на земята и да ревна с глас. В следващия момент осъзнах абсурдността на ситуацията – та аз се извинявах за нещо, което не съм направила. Чувствах се виновна за какво? За това, че съм клиент? За това, че съм избрала да купувам от него?

Прецених, че две минути обяснения са ми много по-скъпи / болезнени от двата лева, които бях подала и му казах: “Знаете ли, не желая нищо от вас. Задръжте си и чушките и двата лева, които съм ви дала и дано да сте доволен!”. Врътнах си се и със сълзи в очите тръгнах към другите сергии. Беше ми болно - една такава ... вътрешна болежка... Нямах желание и секунда повече да имам нещо общо с въпросния продавач. Разбира се, далеч съм от мисълта, че съм му “накривила шапката”. Беше ми толкова самосъжалително, че нищо и никой нямаше знаечение.

Е, нашенецът реши да се разкрещи из пазара: “Ела, ма! На к’ва ми се правиш! Вземай си парите!....”. Аз се не обърнах – вървях си напред и съответно цялата улица ме бе зяпанала. Е, настигна ме “търговецът” (не му бе трудно, аз едвам се влачех) и ми бутна парите в ръцете. Правейки го, може би за първи път ме и погледна. Може и да греша, но май разбра, че нещо не съм в ред (което си е истина и в прекия и в преносния смисъл) и малко гузно изрече “дръж!” (ма-то вече липсваше).

Е от този ден нататък аз по пазарите нищо не избирам. Ако самият продавач ми го предложи, учтиво отказвам, казвайки, че по-добър избор от него не мога да направя и така...

В заключение:

1. Аз пълнени чушки направих, а в последствие ги и изхвърлих, защото отказаха дори да ми ги опитат и съответно, дорде се върнем от Габрово, вкиснаха.

2. От този момент нататък, думата “чушка” е табу в мое присъствие!

Мечтата на идиота

2007-03-06T16:22:00.000+02:00

При последното пребиваване у дома, племенника ми направи изказването, че леля му (аз) се е превърнала във "видна столична клошарка". И ако за дома си мога да направя някои компромиси, то за офиса няма начин:(

Та, мечтая си за кошче за боклук с 3 деления – за хартия, PVC и органични отпадъци. Представям си го правоъгълно и като големина – до два пъти по-голямо от стандартното офисно кошче.

Защо ми е необходимо?

Ми... малко ми е неудобно в момента. За да осигуря въпросното разделяне в офиса (за ужас на системния си администратор) съм закачила някак си на компютърната розетка една малка торбичка, в която събирам разни малки хартийки, за другата розетка – пак торбичка, но за PVC-то. Самото кошче използвам за органични отпадъци, които така или иначе съм свела до 0 и все пак не ми се иска да се отказвам от лукса на притежанието му (на кошче именно за органични боклуци).

Та, с всички тези торбички, които ми се подмотват около краката, около колелцата на стола или пък висят по разни розетки ми е някак .... некомфортно. Ще ми се всичко да е прибрано на едно място и все пак да ми осигурява възможността за разделното събиране на отпадъци.

Е, дали някой е произвел нещо, което да ми върши работа и ако не... дали пък няма скоро да му хрумне подобна идея?

Странности човешки...

2007-03-05T23:14:00.000+02:00

Успях да хвана част от късните новини по BTV. За жалост, попаднах на новината за взрива в мина Ораново. За жалост, успях да видя следното – от линейката свалят единия от пострадалите миньори и вместо санитарят да хукне към входа на болницата, бутайки пред себе си носилката (все пак така сме виждали да се случва по филмите), той бе застанал до линейката, позирайки с легналия пострадал за снимки на пресата?!?!?!

Зяпнах от почуда! В репортажа казаха, че хората са с различна степен на изгаряне - от 30 – 80%. Не знам колко са 30 %, що се отнася до изгаряния на човешко тяло, но някак .... болезнено ми звучи? Е, не е ли нормално да бъдат вкарани максимално бързо в лечебното заведение, да се установи състоянието им, да им бъде оказана помощ....?!

Да, разбирам, че може би, това е било репортаж от пристигането на болните в Пирогов и че те, може би, вече са получили някаква помощ в Благоевград и може би вече се намират под упойка и т.н.... и т.н..... и все пак?!

Първоначално се ядосах на санитарите – къде им е акълът, та вместо да си вършат работата ( за която прекрасно знаят от каква важност е), са седнали да позират!

После обаче, озлобях срещу репортерите – това, че морал нямат си е ясно, но чак пък да загубят всякаква представа за човечност, е ли е възможно? Да, днес на количката е някакъв си чужд човек, а утре? Ако е техен родител или самите те?

Как ли биха се почувствали, ако някой се възползва по същия начин от състоянието им и абсолютно осъзнавайки какво върши, застраши живота / здравето им?

Е ли е необходимо нещо подобно да се случи, за да станат чувствителни към чуждата болка, за да си припомнят що е състрадание? Как са успели да ампутират тази си чувствителност? Как един репортаж може да ги подтикне към това? Предполагам, че сам по себе си, всеки един от тях е прекрасен човек и все пак, нещо ги кара да забравят в определени моменти човешкото у себе си?

Какво ли би могло да е това нещо?!

хоп

2007-02-26T23:12:00.000+02:00

Щеше ми се да се похваля с разни нещица, но докато намеря време и... поводите ми за хвалба се постопиха:(

Ето оцелелите:

- успях да си взема изпита за нивото по френски и даже ме записаха (напълно незаслужено!) в подготвително ниво за В2 (дали ще се явя на изпита е друг въпрос, де;) );

- успях да си взема и всички изпити от семестъра и... ако не броя 2 „странни” курсови работи, които са ми изостанали от миналата година, май дипломна работа ме чака;)

- успях да докажа на някои колеги, че работа, „която не можела да се свърши от трима човека за двадесет дена”, все пак може да се свърши и то само от един човек (мен) и при това за по-малко от 10 дена. За жалост, освен удовлетворението „да им натрия носовете”, за мен си останаха усилията, денонощната работа и раздразнениета на околните, че съм права и.... сега „бера плодовете” на същото това раздразнение – „режат ме по всички параграфи”. От последното пък, ту ме избива на смях, ту ми иде да закрещя на глас от собственото ми безсилие срещу човешката тъпота;

- отново тръгнах редовно на латино танци. Да не казвам голяма дума, но май се пооформихме хубава група и може да стана съвсем редовна.

- странно е, че тръгнах и на гръцки танци, а е странно, защото аз не мога да понасям гръцка музика. Тази ми непоносимост датира от най-ранна детска възраст, когато хората масово слушаха гръцка и сръбска музика, а чалгата не се бе родила.... Да де, но песните, на които танцуваме не са като „онази гръцка музика” и даже има една песничка (танцът се казва зейбекико или нещо подобно), която от две седмици ми бучи в главата, а си нямам и понятие как се казва и кой я изпълнява, та да си я потърся;)

За жалост и някои не толкова добри неща се случиха, но все се надявам на обрат!

носталгично

2007-01-25T10:27:00.000+02:00

О, минало незабравимо ...

Да де, ама не е минало. Хипер изненадана останах снощи, съзирайки този надпис на касата в кварталния магазин. Каква е обаче причината за него - все още гадая....

Предположения?

нищо ново под слънцето

2007-01-24T13:10:00.000+02:00

Поради тоталната липса на време, днес се опитах да понаваксам с непрочетените писания из блоговете и тази статийка на Вени ми припомни за една чернова, изостанала с месеци недовършена.

Случката е следната:

Месец Октомври 2005 г. във входа, в който живея идва инспектор от общината и ни глобява (да, не отделен живущ, а всички живущи във входа! не съм юрист, но ми стана странно това групово вменяване на отговорност) за грижите към две бездомни кучета.

Като казвам грижи, имам предвид следното: Кучетата са кастрирани, редовно обезпаразитявани, редовно водени на ветеринар за прегледи и ваксинация. 6-7 човека (само половината са от моя вход), живеещи в блока си правят седмичен график за да ясно кой от тях, в кой ден ще храни кучетата. На тези две кучета бе направена и колибка пред нашия вход, в която те живеят. Всичко това, хората са направили и правят със собствени средства!

Ясно е, че става въпрос за кучета с добър нрав – никого не са ухапали или нападнали. Да, може да те полаят от разстояние, но толкова, колкото да покажат, че съществуват...

За мен лично, тяхното присъствие е плюс, защото от момента, в който вляза в територията на блока си, аз знам, че няма от какво да се страхувам. “Нашите” две кучета си бранят територията и не допускат бездомно куче дори да премине през нея.

Странно е, че пиша именно тези думи “знам, че няма от какво да се страхувам”, защото в последно време се улавям, че много повече ме е страх от бездомните кучета, отколкото от хората.

Преди време едно куче ме нападна, но не мислех, че това ще ми отрази. Явно съм грешала! Ако преди ходех на работа и се прибирах вечер пеша и съвсем сама, независимо от часа (редовно в интервала 23 – 01ч.), сега това не го практикувам. Измислям си различни оправдания, но основната причина са си бездомните кучета (на две места по пътя си попадам на глутница от 4-5 кучета).

Та, за тези си грижи, входът ни бе глобен – 20 лв. За това, аз разбрах твърде късно – някъде около Юни 2006г. Бях касиерката на входа (не по мое желание, разбира се) и трябваше да преведа въпросната сума.

Меко казано “откачих” като разбрах! Не стига, че няколко човека съвсем на добрата воля помагат на същата тази община да се справи с непосилния за нея проблем (все пак две кучета по-малко обикалят гладни и болни по улиците ), но и ще ги наказва за това!

Категорично отказах на домоуправителката да направя превода и й зявих, че се наемам да жаля общинското наказание. Тя обаче ми обясни, че това вече е сторено и общината си е потвърдила “присъдата”, та да не се занимавам и да ги превеждам....

Още ми е гадно, че не се заядох и не опитах все пак. Факт е обаче, че към момента на потвърждаването на тази глоба и плащането й, тази статия бе излязла, кмета Борисов си бе кмет и идеите на общината за справяне с проблема вече са “плавали” в посока – прехвърлянето на отговорността към гражданите.... Е, това не попречи на същата тази община да глоби същите тези нас...

Именно всичко описано по-горе е причина да не слагам червена точка на кмета ни за изказването му на въпросното зооекспо. Може и причината да е, че (признавам си) никак, ама никак не го харесвам и просто да си търся повод да продължа да не го харесвам, но факт е – на експото нищо ново не е казал, а и това, което е казал е замислено много отдавна, но не само нищо не е предприето по въвеждането му, но се глобява и самоинициативното му провеждане от страна на гражданите!

Е, те това не е ли чист популизъм?!

Годишна данъчна декларация - напомнянка!

2007-01-22T10:50:00.000+02:00

Наближава 31 Януари. Това е срокът, в който всяко физическо лице, което трябва да подава декларация за доходите си по чл. 41 от ЗОДФЛ (в най-честия случай - когато е получило доходи по граждански договори, наем, има действащо ЕТ и др.), може да ползва отстъпка - 5% от данъка за довнасяне. Отстъпката се ползва само ако сте подали декларацията и сте внесли данъка до 31.01.2007г.

Родителите на деца, ненавършили пълнолетие (вкл. децата родени или навършили пълнолетие в 2006г.) също трябва да подадат такава декларация, за могат да ползват данъчно облекчение за деца. Ако обаче те нямат доходи различни от трудовите, няма смисъл да бързат и да я подават до 31-ви Януари. Техният срок (както и на тези, които не желаят да се възползват от 5% - то данъчно облекчение) за подаване на декларацията е до 15 Април 2007г., а ако имат данък за довнасяне, той трябва да се довнесе до 30 дни от датата на подаване на декларацията по сметката на съответната териториална дирекция на НАП.

Декларацията може да бъде изтеглена оттук. Подаването на декларацията може да стане по интернет, в пощата или... редейки се на опашка в данъчната служба:Р

късметлията Бойко

2007-01-19T14:28:00.000+02:00

Бате Бойко си е човек, носещ късмета със себе си. Наред с всичко, което може и не може, явно може да командва времето. А то... то го слуша... Вижте какви са температури, какво е слънчице, какви са усмихнати хората....

Вместо да се поти над зимните столични проблеми, като изненадващо заснежените улици; недоволни граждани с изпочупени крайници; безбройните леки и не чак толкова леки ПТП-та, в които винаги виновни са шофьорите (макар и тътрещи се с 20 км/ч, пак са карали с “несъобразена” скорост и не са могли да заобиколят подхлъзналия се срещу тях автомобил), а не общината с непочистените си улици.... Та, вместо да успокоява “бесни репортери”, лично изброили излизащите коли от паркингите на фирмите, наети от общината да почистят улиците и по този начин доказващи, че броят на същите тези коли е едва 20 % от бройката, за която общината плаща... та той, кметът, явно просто е отсякъл:

"Зимата да се прескочи!"

И... резултата го изпитваме всички ние – зима няма (факт, влачещ след себе си достатъчно сериозни последици), слънце грее, хората са усмихнати, птичките пеят....

Та.... голям ни е късметлия кметът :Р

начало - скромно, край - разюздан... човек да си не разпущи фантазията ...

2007-01-18T17:02:00.000+02:00

Поради "творческа изчерпаност", имам нужда от помощ. Моля, написаното по-долу да се счита за зов за такава! Тя (помощта) може да бъде оказана само и единствено с оставяне на коментар!

Та, задачата е следната:

За краткия срок от два дена (може и да го поразтегна малко, но не ми се ще), трябва да напиша две курсови работи на горе – долу еднаква тема, а именно:

“Как бих могла да популяризирам Етнографския музей в гр. София / археологическия комплекс Перперикон / Татул”?

Заглавието е приблизително. Трябва да напиша плюсовете и минусите на дестинациите (Перперикон, Татул) / обекта (Етнографски музей гр. София) и възможностите да привлека повече туристи там.

Всякакъв коментар би ми бил от полза и колкото е по-подробен, толкова повече би ме улеснил. Давам примери:

Коментар: “Не обичам да ходя по музеи” – даден само така, много малко ми помага....

К: “Не бих отишъл до Етнографския музей, защото съм го разглеждал преди 2 години” - би означавал, че не сте запознати с факта, че експозициите се променят, че често има тематични такива, като “Магическата маска", "Български народни носии" и "Павури" (към Октомври 2006г.).

К: “Не съм знаел, че има такъв музей. Не знам къде се намира” – слаба / неподходяща реклама.

К: ”Не се сещам за музея, защото в никое от печатните / онлайн издания на всекидневниците / ТВ / радио, от които се информирам, не го споменават по никакъв повод" - предложение къде да се рекламира и как (знаете, държавата пари за култура няма и за реклама на богатството си - също!).

Всеки един коментар ми е ценен и необходим. Целта не е да накарам някой да коментира в блога ми, което си е наистина изключителна рядкост, а да получа малко външна помощ.

Задавам насоките, които ме интересуват:

1. Какво знаете за музея / Перперикон / Татул? Откъде сте се информирали за тези места? Достатъчна ли ви е информацията, която имате? Как очаквате да получавате подобна информация? Ходили ли сте там?

* Ако отговорът ви е “да”:

Кое ви е накарало да отидете?
Какво ви е харесало и какво не ви е харесало?
Ако имате възможност – какво бихте променили?
Бихте ли завели там ваши познати чужденци и защо?

*Ако отговорът ви е “не”:

Кое би ви привлякло там?
Какво би ви улеснило за да отидете?
Какво очаквате да намерите?
Ако някой (приятел, туристическа агенция) ви предложи, бихте ли отишли? Защо? Какво трябва да ви осигури?
Ако нямате желание да отидете, каква е причината за това?

Това са на пръв поглед насоките, чиито отговори биха ми помогнали да си напиша курсовите работи;)

2. Мисля си и за това, какви събития биха могли да се предизвикат, за да популяризират обекта / дестинациите?

Ако всеки месец, по инициатива на Етнографския музей се затварят жълтите павета (моля, шофьорите да не ме оплюват! НЕ става въпрос за реално изпълнение, а развихряне на фантазията, с цел – освобождаване от изпит:Р) от 18 – 21 ч. в последния петък от месеца и се организират събития от рода на.....: “Месец на северняшкото хоро” или на “Тракийското хоро”, или на “Родопската песен”, в които да участват професионални танцьори / ансамбли, но не само за да покажат какво умеят, а да е възможно и зяпачите да се захванат на хорото и нещо като... обучение да се получи...

Та, нещо такова, би ли сбрало народ? Само баби и дядовци ли ще отидат и ако да, дали ще доведат и внучетата? Би ли било интересно за вас?

Край археологическия комплекс Перперикон, ако се организират, примерно - тракийски празници или празник на тракийския бог Дионис, бог на виното, лозарството и веселието, чието светилище е именно Перперикон; празници – изложения на винопроизводителите в България (нещо като Винария на открито / в шатри)?

Та, нещо подобно би ли ви накарало да се вдигнете от града, в който живеете и да отидете на палатка / хотел за 2-3 дни? Напомням, че комплекса е в близост до Кърджали и яз. Кърджали. Къде би било по-добре да отседнете? Какво още би трябвало да има, освен дегустация? – народна музика, похапване....

Знам, че вакханалиите, чиито основи са поставени от дионисовите последователи, биха предизвикали най-голям интерес, но малко се притеснявам да го предложа:Р ... макар, че като се замисля, ако се рекламира добре (в / извън България), бихме могли от цял свят “мераклии” да докараме за “любовни чествания”:Р
Та... в таквиз насоки разни мисля и всяка помощ би ми била в плюс! Благодаря!

Честит имен ден на всички Антонии и Антоновци!

2007-01-17T09:53:00.000+02:00

Нека ни е живо и здраво името, със радост и гордост да си го носим, на длъж и шир да си го славим и нека да ни се множи!;)

Бабината ви трънкина!

2007-01-16T12:09:00.000+02:00

Министърът на околната среда и водите Джевдет Чакъров за секунда ме зарадва с изказването си, че от Натура 2000 няма да се изключват територии и че никой, забележете – нито министърът, нито кметът, нито областният управител, няма да има думата кои територии да се включват или не. Само учените ще имат!

Честно, порази ме това изказване и малко даже ме попритесни – реших, че министърът нещо е болен....

Е, къмто края на статията се успокоих – добре си е човекът. Просто в терените, включени в Натура 2000 щяло да може да се строи и даже и друг вид дейност да се извършва (интересно каква – химическо производство?!). Разбира се, оценката върху околната среда и водите, която задължително се прави за всеки един проект щяла да е по-специфична …

Доядя ме, какво като е специфична? Нима министърът си признава, че до момента тази оценка е документ без съдържание? Не, че не е истина, де! Все пак по нашенските курорти няма хотел без такава оценка и какво? Резултата е видим и за неинтересуващия се! Нима ОВОС е показала резултат, който да не е позволил на инвеститора да осъществи намерението си?

Специфична оценка... и кой ще я прави (нима някой различен орган от досегашния?)? Как и къде ще я прави? Колко ще струва?:(

Интересна ми е реакцията на органа от страна на ЕС, отговарящ за Натура 2000. Как ли ще погледне на строителството и извършването на “друг вид дейност” в тези територии? Дали нещо ще го “жегне под лъжичката” или няма да му пука така, както и на родните ни политици?!

P.S. Моля обърнете внимание на началото на предпоследния абзац на статията, в който, Любен Тартарски има разни опасения, като едно от основните е, че местните хора няма да могат дори оградки да си сложат на земите!!!!!!!

Аууууу, милите хора! Интересно, но до ден днешен те огради не са искали да си слагат....Хъмм, нормално де, като знаят какви са апетитите на хората, може да се страхуват някой земицата им да не открадне или пък ценните видове, които я обитават, да отвлече! Благородно!

Знаете ли колко струва метър телена ограда, от тази, най-обикновената? Истината е, че и аз не знам, но един познат си подменяше оградата на вилата – за 4 дка дворно място – над 12 000 лв (спомените ми са за двойно по-голяма сума, ам може и да се бъркам)!!!!

P.S 2: По повод специфичната ОВОС, която щяла да се прави.

Нефтохим Бс са успели да изкарат документи, че редица от производствата им не са опасни (или поне не толкова опасни). В резултат, парите, плащани на работниците като “вредни”, са орязани и заплатите им са станали смешни, сравнени с нивата преди години (как мислите, Тато дали не е бил с "широки пръсти" и ей така пари на вятъра да е раздавал?). Другото жалко е, че не се е намерил ни вестник, ни телевизия, който да напише / излъчи това, въпреки стачките на хората и възмущението им....

....специфичен ОВОС – смях в залата!

Цената на българския класик е вече ясна: 200 – 300 лв!

2007-01-11T12:19:00.001+02:00

Доживяхме след 8 (ОСЕМ) месеца мълчание, някоя сериозна медия да се осмели да публикува НЕЩО по въпроса за bezmonitor.соm, някоя сериозна медия да запознае обществото с проблема.

Писна ми да обяснявам на хората за съществуването на този проблем, а те да ме гледат неразбиращо и да ми задават въпроси от рода на: Ама ти откъде знаеш? Ние защо не сме чули?

Ами да, има хора, които не използват интернет или пък не са попаднали в блогосферата, та да разберат за него (проблема).

И така, днес, 11 Януари 2007г, в-к Дневник публикува статия (да, на стр. 15, но е на цяла страница) в раздел “Общество”. Статията се казва “Четете ли онлайн”, но не виждам кой е авторът й.

Та, въпросната първа статия по проблема, макар и подробно запознаваща обществото с него, съдържа някои малки неточности.

Например, в най-дясната страна на страницата има колонка “Предистория”. Там пише, че след като КК ”Труд” изпраща писмо на Виктор Любенов, последния сваля спорните автори от сайта си. Доколкото помня, той ги свали след като бе привикан на среща в НСБОП, а за това, в преисторията и дума не се споменава. Все пак, към този незрящ човек се отнесоха като с организиран престъпник, а в статията за това нийде нищо се не казва!

Също така не видях и коментар върху Чл.24, ал.1, т. 10 от ЗАПСП, а именно:

“Чл.24, ал.(1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:
т. 10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба; “ .

Но, нормално, все пак това са спорни текстове, ИК “Труд” е “най-силната” "медия" (последните кавички не са случайни, това не е медия!), затова аз все пак аплодирам Икономедия за това, че се пристрашиха и за това, че продължават да затвърждават (поне у мен) впечатлението, че са най-сериозната медия у нас!

Други интересни (за мен) моменти в статията:

1. Най-после разбрах колко струват правото да издаваш българските класици. Струва между 200 – 300 лв!!!!

Да, бедна държава сме! Да, пари за изкуство нямаме.... и все пак! Толкова ли сме бедни (духовно и материално), та самата държава да не може да плати въпросните "колосални суми" на наследниците (или на самата себе си, в лицето на Министерство на културата и... интересно, но къде мога да видя как Министерство на Културата ги разходва?!) и да подари на народа си неговото собствено творчество?!

Колко са класиците (и защо само класиците? колко са творящите български автори), според вас? 100, 200, 1000, 3000...

3 000 * 300лв. = 900 000 лв.

Няма да питам колко струва един депутатски мерцедес. Да, няма пари и здравеопазване, и за какво ли не... и все пак!

Нима един милион е такава непостижима сума за една държава, та тя да не може да я отдели от една страна за запазване на творчеството на народа си (ако никой не откупи правата върху даден творец, то творчеството му с годините няма ли да "изчезне"?!), а от друга – да го дари на същия този народ?!

Нима ако авторските права отпаднат и всеки може да си издава българските класици, те няма да бъдат по-издавани? Нима щом нещо го има в нет-а, то това автоматично отрича желанието на читателите да си го имат и в книжен вариант?!

Аз съм с астигматизъм. Прекарвам доста часове пред РС-то (целия си смислен ден) и да чета книга онлайн е немислимо за мен. Предпочитаният вариант си е книжното издание. Та, аз купувам това, което мисля, че си заслужава...

В статията е посочено, че “младоците” – “ тийнейджърите” били тези, които скочили срещу КК ”Труд” и правата им върху класиците. Има и коментар, че това било напук на твърдението, че те не четели.

Ми... съжалявам, но аз, а и всички, които съм видяла да пишат по темата са минали тийн – възрастта. За жалост, считам, че твърдението, че тийнеджърите не четат, си остава факт!

2. Оказва се, също така, че КК “Труд” купуват преди една година правата за електронно разпространение на Йордан Йовков, Елин Пелин и Ангел Каралийчев и с това променят дотогавашната ситуация, т.е. никой не е имал тези права.

Цитирано е изказване на Румен Стефанов от КК “Труд”, че “Когато купихме правата, се оказа, че в интернет има цели библиотеки с творчеството на тези писатели”.

Хайде бе! Значи, купуваш нещо и след това проучваш пазара?!

Извинете ме, дами и господа от КК “Труд”, но вие не сте се доказали като нищо друго, освен като търговци! Никой не може да ме убеди, че вие не сте знаели, че тези автори се “въртят” из интернет пространството. Даже, смея да мисля, че именно факта, че са там, ви е навела на мисълта, че са актуални и че от там може да “капне още някоя стотинка в джебовете ви”!

Мартин Митов, създател на виртуална библиотека “Словото” и председател на сдружение “Словото” пък е възмутен, защото не е бил дори предупреден да свали спорните заглавия / автори, а направо НСБОП е почукал у дома му!

.....а човечеца е имал устната уговорка със сина на Елин Пелин за интернет публикация на творчеството на баща му....

3. Споменават се и правата върху чужди автори (Карл Май – починал 1912 г и Джонатан Суифт – починал 1745 г), а аз пак не разбрах как се доказва авторско право върху превод?

Имаше доста коментари, че КК “Труд” е взел книжлетата от татово време и е сменил само името на преводача?!

Въпреки неяснотите, които тази статия не разсея у мен, аз пак повтарям, благодарна съм на Икономедия за нея, за доблестта да представят пред обществеността един съществуващ проблем, оставен в сянка от всички други медии и за храбростта да се противопоставят на един монополист, какъвто е КК “Труд”.

От вестниците чета само Капитал и епизодично Дневник. Не виждам в обозримо бъдеще причина и възможност (в смисъл да се появи нещо независимо и професионално списвано) да променя това! Тази статия възвърна надеждата у мен, че нещата тръгват надобре!

Благодаря Ви, Икономедия!

P.S. Някой има ли информация защо все пак тази статия излиза след осем месеца мълчание?

5 неща, които (може би) не знаете за мен

2007-01-10T14:23:00.000+02:00

Dzver, а после и Валери ми хвърлиха ръкавицата, искайки да си изкажа моите 5 нещица.

На тези, на които аз ще подхвърля ръкавицата, а именно: Плине, Fobos (от теб очаквам да подканиш Uga, zlatkata, сапунчо) и Таня, искам да кажа, че началото е трудно, после...едвам се спираш, защото играта е за 5 неща, а не за 111, както при Валери:Р

1. Първата ми голяма и осъзната любов си остана не / споделена.

Влюбих се в свой съученик от мига, в който го видях (първият учебен ден на 9-ти клас). Липсата на каквото и да било самочувствие, веднага затвърди у мен убеждението, че младежа няма да отвърне на чувствата ми и... затова реших и станах най-добрата му приятелка;) И така... до завършването....

На абитуриентския бал, една съученичка (подобаващо подпийнала), дойде при мен и започна да ми крещи, че съм най-голямата кучка, която тя познавала и която лицемерно се прикривала зад привидно мил вид! И защо, според нея съм била такава? Ами... защото същия този младеж бил влюбен в мен от момента, в който ме видял, а аз не само, че не съм му била пуснала (така се изрази), ами и на никого не съм го била дала, а видиш ли... всички момичета били влюбени в него. С други думи, правела съм му се на приятелка, за да го държа до мен и да не го дам на никоя друга;)

2. Неориентирана, непостоянна и вечно търсеща (макар, че не знам какво точно търся) съм.

За разлика от адашката Антония, никога не съм знаела каква искам да стана. В смисъл... като дете исках да съм актриса, но си втълпих, че имам непоправим говорен дефект и го оставих неосъществена мечта.

Когато разбрах, че при един ремонт на баща ми, на кораба лекарят е бил жена, веднага реших да стана именно лекар.

Кандидатствах 3 поредни години и въпреки отличните диплома и оценки (над 5,50) не бях приета (в тези години приемаха само по 10 момичета). След третата година отсъдих, че медицината е тази, която губи и я зарязах!

След доста години, когато споделих с баща си кое ме е накарало да искам да стана лекар, той се спука да се хили: да, на кораба лекарят е бил жена, но само и единствено, защото мъжът й е бил капитан на същия кораб:Р

3. Страшно обичам да пътувам.

Иска ми се да обиколя и опозная де що страна има по света (без да подминавам собствената си!).

Баща ми пътуваше и аз все го молех да ме вземе, като стигах дотам, че се криех в пътната му чанта, за да му покажа, че чичко митничар няма да ме види и върне на брега;)

4. Детска е любовта ми към фотографията, но никога не съм се занимавала сериозно.

Бях в 7-ми клас, когато си събрах пари от нова година и си купих Смяна 8М (крупната сума мисля, че бе 16 лв.), за 1,20 (май) си купих 2 ленти и ги изщраках за 1 ден.

Брата на моя приятелка имаше фото – увеличител (така май се казваше адската машина:Р) и с нея направих няколко несполучливи опита да си вадя снимките сама (няколко, защото брат й замина да учи в София и взе със себе си машината:( ). Несполучливи като резултат (паза ги и до днес), разбира се, но нямаше начин и как да е иначе – нямах си червена крушка и затова върху нормалната 100 ватова бях плеснала оранжево (нямах по-червено нещо под ръка) губерче :Р За тавичките на мама, които използвах за разтворените реактиви и за които после си изпатих, както и за липсата на каквито и да било познания и опит, няма да казвам:Р

Резултата – снимките са толкова черни и с такива воали, че образите на някои са доста трудно различими (трябва да сканирам и кача някои, ще е забавно). В добавка, оранжевото губерче изгоря (в смисъл – стопи се една голяма дупка и стана като рокличка около кушката). Следващият ми апарат е знаете, Nikon D80 (не броя малката лентова полуавтоматична сапунерчица, която ми бе подарена и просъществува около 1-2г):Р

5. Голяма ”разбирачка” съм и все човъркам в нещица, за които и понятие си нямам (вече съм се сопряла, де!).

Пак като дете “ремонтирах” един часовник – разбира се, никога повече не проработи.

Споменатата по-горе Смяна 8М спря да работи, като нещо тракаше в нея. Отворих я и не успях нито да я затворя, нито пък проработи.

Пак като дете, ремонтирах и нафтовата печка (как ми хрумна не помня), е, останаха ми шепа болчета, няколко стъкълца и куп шайби, но... печката работеше както никога преди това!

Бях наследила от сестра си радио със слушалчица за едното ухо. Да де, но... слушалката бе вече неработеща. Отворих я и установих, че една жичка се е отпоила. Бях виждала баща си с големия поялник, ама... слушалката малка, малка... Взех една голяма вилица и нажежих зъбците й на газовата печка (странно за мен бе, че те почервеняха, но дръжката си остана хладна). Е, с тези зъбци запоих жичката, а майка ми и до днес не си ползва вилицата от комплекта, защото нещо необяснимо странно й се било случило;)

Това, че съм многословна и никога, ама никога не мога да се изкажа с 1-2 думи, не е тайна и затова, това не се брои като 6-ти номер, нали?:Р