<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

Аз - ВЪЗПЛАМЕНИТЕЛЯ...;)


Това е Поли ( страхотна е, нали?:) ). Току-що ми звънна по телефона, ей така, просто да ме чуе. В отговор на това, пък аз, се разпях, просто ей така, за да й кажа, че я обичам! Ама, няма “здравей”, няма “как си?”- просто се разпях (повечето ми близки хора са станали неволни свидетели на такива мои радостни изблици). След това се разбръщолевих някакви глупости със странно превъзбудена интонация и съответно ми бе “забит” въпроса какво съм пила. Добре е да отбележа, че същия този въпрос ми бе зададен и от собствения ми племенник в събота (08.04.2006), на тържеството по случай 18 годишния му рожден ден (Да ми е жив и здрав!). И, странно, но се почувствах някак си виновна. Защо? - и аз не знам. А аз, нито тогава, нито сега, съм пила нещо по-силно от вода и кафе. Просто...кеф ми е бре, хора, кеф! Не е престъпление и все пак леко гузна се почувствах...та зех да се оправдавам нещо си..., което накара Поли да избухне в неистов смях и ми призна, че съм била като възпламенител на доброто настроение;) Е, те от там и заглавието, де;)
Ама как няма да ми е кеф? И защо винаги трябва да има причина човек да бъде весел? Защо това да трябва да се приема за нещо необичайно и странно? Защо винаги трябва да се търси причина? По-скоро обратното трябва да важи-когато си тъжен и/или унил – тогава да има причина за това? Нима е нормално да сдържаш поривите в себе си с години? Мой познат, който перманентно е в лошо настроение го оправдава с това, че от години чака нещо, което не се случва.... Защо такива хора не си направят труда да се замислят дали това нещо си заслужава, щом ги прави нещастни? Дали си заслужава всичките тези години лошо настроение? Та нали това нещастие в един момент се превръща в постоянна маска, която така се слепва за личицето ти, че и със скалпел не може да се отстрани, а ако все пак я изскубнеш, се оказва, че с нея си изтръгнал и мимическите си мускули и то точно тези, дето повдигат крайчеца на устните ти нагоре и показват красотата на всичките ти налични зъби...
Хей хора, спрете да се оплаквате! Огледайте се! Около вас има толкова много хубави неща, които очакват вашата усмивка! Дайте им я и...няма начин, ще ви я върнат с лихва;)
Ех, да, ето ме - пречистена чрез морска топлина, топвам се в познатата ми сивота, но вътре в мен потрепва светлинка, която да ме води като фар в бурната тъма .....
Дам, светло-оцветих си вътъка и кълна се, дълго няма да му бъде разрешено да посивее! Та и как иначе?! Това е месец, изпълнен с дългоочаквани завръщания, срещи-преживелици, ангажименти и шеметни “премятания” с времето ( и какво като с него шега не бива, аз пък искам да си поиграя;) ). Сега съм като нова - имам енергията и силата да посрещна ...ммм...какво ли, какво ли...ммм, да речем - динозавър...ам от онез, дет не са месоядни (...чак за месояден не ми стигна времето - по-малко от 48 часа бяха, все пак!) А и ще ми трябват тези силици......Ей на, всяко мое любимо същество се тормози от нещо. Едното - тръгнало на авантюристичното пътешествие да (пре)открие себе си. Иска да се разглоби, да се проучи подробно-част по част и пак да се сглоби, и то с надеждата, че новата сглобка ще е по-сполучлива! Ама какво и е на старата? Как да му обясна на малкото човече, че колкото и да се търси, друго няма да се открие! Самичко ще установи, че в крайна сметка, то си е най-невероятното, умно, добричко и ЛУДо човЕЧЕ – лудече ((( ))). А и, аз поне, промяна за сега не виждам, пощата ми си стои празна :Р
Другото пък, го е треснала нервата, породена от страха, от неизвестното, непонятното и непознатото ((( ))) Обхванала го е параноята, че света се движи около него с шеметна скорост и че то няма да може да насмогне на това движение, и ще бъде изхвърлено от “родилите се” центробежните сили....нейде, там, настрани в старата пустота и отъпканост. Споко, бре дете! Те тез твоите сили не изхвърлят, напротив, те всмукват! Вместо навън, ще се окажеш в центъра на движението и вместо материя, ще се обърнеш на енергия, за да станеш самата ти това движение! Няма страшно! Отдай му се!;) Просто си узряла за това! Няма значение кой/кои не иска/т да приемат това. Хората по природа се страхуват от промените. Страхуват се, че един човек, тръгнал да поема нови отговорности, ще се превърне в един друг, непознат за тях човек. И този, вече нов човек, може да не ги хареса тях самите. Защо? Ами защото те ще са останали старите хорица, с все същите стари проблеми и пороци, ненамираши достатъчно сили и желание да се променят, да излязат от статуквото на ежедневието, да вземат съдбата си в ръце, да приемат някакво предизвикателство, да създадат движение около себе си.
Когато става дума за движение, винаги си спомням една случка. Аз съм на гости на леля ми във Варна. И един ден я гледам, тя сменя червения телефонен апарат (стационарния апарат, по онова време имаше само такива, та даже и лукс някакъв се явяваха) с друг-оранжев. Учудено я питам, дали червения не се е развалил нещо, та го сменя, защото преди минути съм говорила по телефона и проблеми нямаше. Отговора на леля бе: “Не, не е развален! Сменям ги от време на време. Нека да се чувства движение в тази къща!”. Запомнила съм го това. Направи ми страхотно впечатление! И до ден днешен се опитвам да променям нещата около себе си-кога активно, кога пасивно...но движение винаги трябва да има. Не е случаен резултата от проучване, показващо, че когато една жена (за мъжете не помня какво бе) иска да промени нещо в себе си, първо започва с прическата;) Ми да, така рязко преобръща ежедневието си. Хъммм, това ми напомня, че е време да посетя фризьорката си;)
И така, в малко забързан ритъм се очертава да премине този месец.... Едно приятелче от групата по френски заминава в странство към края на месеца и иска да ни сбере компанийката кат’ за последно. Човечеца е наясно, че съм един доста (само)ангажиран човек и затова първо пита мен, кога да я направи. Като взех да му изреждам ежедневната си програма, той вдигна ръце и каза: “Добре, добре, явно няма да е през седмицата, а как си съботите и неделите?”. Моят отговор бе: “Ама кога, този месец ли?”:) Обичам такива месеци:) Ще съм изморена, понякога и леко поизнервена, но ще съм щастлива и доволна...Даже утрешната лека оперативна намеса не е намерила място в съзнанието ми...все още....бляк...
А, щях да забравя...Вчера се разхождах из морската градина. Времето, за разлика от съботата бе прекрасно – слънчицето печеше, вятъра не бе много зловещ...хората бяха полазили цялата градина...моренцето бе тихо и спокойно... Бе толкова тихо, че до средата на моста можеше да се вижда ясно дъното. Тръгвайки по моста видях някакъв чичко, изглеждащ меко казано странно. Бе по бански, с яркожълта плувна шапка на главата и очила за плуване на очите. Видът му нямаше да е толкова странен, ако бе поне мокър или изглеждаше да има намерение да се топне във водата. Чудатия му вид се засилваше от китарата, която държеше в ръцете си. Обърнах му внимание, защото крещеше нещо на три дечица – цигънчета, които явно му се подиграваха нещо и го дразнеха. Реших, че е поредния луд, привлечен от хубавото време и толкоз. На връщане обаче, чух, че този човек пее;) Ама пее хубаво...много хубаво.... Децата си бяха тръгнали и той, в този свой вид пееше. Ама песента не ми бе позната. Бе нещо за любовта и няколкото думи, които все пак дочух се загнездиха в главата ми и дълго си ги тананиках. Интересна ми бе, обаче, реакцията на хората... Не знам дали от хубавото време или просто всеки успя да усети някакво вълшебство в този човек, но никой не му се подигра. Всеки, стъпил на моста и чул, че някой пее, се спираше, усмихваше се, побутваше другия до себе си, за да види и той “чудото на пролетта” и продължаваше да върви вече усмихнат... Опитах се да снимам този човечец, но...със скромните възможности на моят мобилен телефон почти нищо не се получи... Довечера, ако не забравя, ше се опитам да кача все пак снимката;) Ей я на--->

“Аз - ВЪЗПЛАМЕНИТЕЛЯ...;)”

  1. Blogger sis Says:

    Ауе... как го правиш тоя номер - твоята гледна точка нииииикога не се препокрива с моята? Ти гледаш, и аз уж гледам, ма все ги пропсуак тия неща, дето ти виждаш...
    Пък за въртележката, в която се въртя - каква ти въртележка, вихЪр като торнадо си е ;) Ама ми харесва! Нищо, че ми е зор... то винаги в началото е зор ;р {}

  2. Blogger Fenia Says:

    Ми на това му се вика оригиналност, бре, сисок;) Ако моята гледна точка, бе твоята, каква щеше да е моята роля в този живот?Р А откъде знам, си е чиста загадка и за самата мен;) Просто знам! Доказах ти, че можеш да ми вярваш;) Ей на...и днес...уж трябваше да ме леко оперират, а аз въобще се не притеснявах. Някак си...нямах нагласа за това, а имах час уговорен, всичко както си трябва... И..какво стана? Отидох, чаках 1 час и ми отложиха операцията. А аз...даже не се и учудих;)

  3. Blogger sis Says:

    Ъ?!?
    Каква операция бре?!?