<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

Защо пък да е лесно, като може да е трудно?


Ето, настана и поредния петък, в който си вдигам “чукалата” и се изнасям оттук, отивайки в любимия Бургас. Деня, разбира се, не е тих и спокоен...напротив, така напрегнат, че направо си е нервен. “Любима” моя черта си е отлагането до последния момент. Хъмм, май неорганизираност му е думата;) Как така никога не си планирам нещата, не се подготвям издалеч? Как така, при мен всичко ама ВСИЧКО става в последния миг?! Въпроса си е абсолютно риторичен. Няма да се променя - ясно си е, а май и не искам. Всяка промяна означава промяна на самата мен, а аз си се харесвам такава, каквато съм и не ща да “мърдам” и на “милимунда”. Та... съвсем ясно си е, че като тръгвам днес, то именно днес ще си стягам багажа. Ама, като пиша “стягам” имам предвид, че до тази сутрин и един чифт чорапи не бях сложила ей така...на шкафа да речем, че да мога да ги сложа директно в раницата.... Е, на мен подготовката никога не ми е коствала много време. Така бе и днес. Та, събудила се в 8:30, в 9:20 вече бях в метрото, с багаж на гръб и разговарях с шефа си, който съвсем естествено считаше, че в този час трябва да съм в офиса (все пак старта на работния ми ден е 09:00). И така.... ”разбързах” се аз и оттогава, то не бяха телефонни разговори, то не бяха някакви излишни (според мен) срещи, то не бяха служебни мейли, на които трябваше да отговоря, щот разни хора бяха взели да “трупат” някакъв излишен негативизъм, поради факта, че им е спусната заповед и те без да мислят....хоооп, решават, че е с цел да ги “натовари” и в техен ущърб. Ми, мислете, бре хора! Знам, че всеки притежава някаква вродена мнителност (аз я имам в излишъци даже), но опита ме е научил, че ако нещо не мога да си го обясня, по-добре е да питам. Някак си...не ме е срам / страх да го правя. Питам всеки, независимо от това къде на “клона” стои. Никой умен шеф няма да се разсърди на добрата критика. Не е случайно, че има понятие "конструктивна критика". Все пак и те, шефовете, са хора, и те се колебаят и изпитват несигурност от решенията си. Казвайки мнението си и изказвайки съображенията си, вие давате възможност на човека, взел дадено решение да го прецени от “другата страна”, да види другата гледна точка... Това или ще го убеди, че е неправилно, или ще му даде възможност да го ревизира. Така, че....никакво послушание :Р
Отплеснах се от темата... и даже забравих коя бе тя.... Организираността ми, май... Дамм, от 2 седмици съм си закупила двупосочен билет за Бургас. Да, чинно съм си го прибрала в портфейла, щот' инак настава едно търсене.... Да де, ама защо трябва някой да го погледне? Преди малко, все пак го направих. Ей така, за да се информирам кога да тръгна за автогарата, защото, разбира се даже и часа на отпътуване не знам. Ми... хубаво, ама все пак обръщам внимание и на датата. Не знам какво ме “побутна” да го направя и... хооооп – билета е с дата 20.04.2006. Три пъти обърнах поглед към календара и... резултата си бе все един и същ – датата на билета е останала в минало-свършено-недовършеното... И така.... гледах тъпо билет и календар, гледах и друго освен да навъртя 100 телефона за да се уговоря с агенцията да ми запази нов билет, с приятели да ми го купят (не можело на място, преди тръгване да го платя, трябвало веднага) и с други - да ми го донесат в офиса, че съм затрупана в буквалния смисъл с работа (да се разбира – книжа) не успях да измисля... И сега, докато не го пипна в ръцете или по-скоро, докато не се кача в автобуса, “разбъркаността” вътре в мен няма да се оправи...
И все пак...аз ще се “докопам” тази вечер до Бургас, напук на всичко що иска да го затрудни, него - моето завръщане при хора и море, него - моето потапяне в атмосфера на покой и доброжелателност, него - моето попиване на топлина и светлина за “утрешния”, пак така напрегнат ден.... Като казвам “попиване”, правя и доуточнението, че наистина се чувствам като съд, който пристига там, в Бургас, винаги полу- или изцяло изпразнен от съдържание (а понякога и пълен с нещо като течния асвалт – черна, лепкава, смърдяща полу-течна маса, която полепне ли по теб – почистване няма – визирам гуменките си в детските години:Р) и ми трябва кратък период на пречистване (едва ли не химическо) - обикновено няколко часа. И тогава, когато блесна като чист кристал, тогава в него (съда) започва да се “излива” именно онази топлина и светлина, за която говоря, а кристала започва да искри с цветове, липсващи в реалния свят и видни само в анимационните филмчета... Ще се запитате, защо никога не сте виждали палитрата в мен? Отговора е, че си падам малко нещо скъперник... трудно деля с околните... Всичко е скътано дълбоко в мен и като пчела през зимата си похапвам от тези си запаси...за да оцелея, за да мога да прекарам зимата и да дочакам пролетта....
А тя е тук... настъпва вече....
Виждам я и сутрин рано, виждам я и в нощта
Виждам я в прозорците от слънцето огряни
Виждам я в твоята и моята душа....
(пууу, не можах да са сдържа)
Неслучайно и Великден е през пролетта – времето на “възкресението” на природата. Тогава, когато всичко сухо и изнемощяло се изпълва с живот (ей, какви са тез нечистиви помисли.... и странни асоциации:Р), тогава, когато и мечтите ни се възраждат и настава времето за нов живот....
Весели празници, приятели!

“Защо пък да е лесно, като може да е трудно?”