<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/platform.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttps://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d4859600396850592937', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

Състояние на мозъка: 1. Пихтиесто – безтегловно

Едва понеделник е, а вече е наложително да почивам! 17ч е, а аз току-що закуско-обядвах и то не заради друго, а защото и току-що “акостирах” в офиса. Да, ама няма време да “пускам котва”, защото трябва пак да излизам.
Мразя застоя на едно място, а днес ми се наложи 4 часа да стоя на един стол, в един чужд офис и да разлиствам “хартии”. Как пък все на мен се случва да се занимавам с хартии?! Толкова го мразя това “упражнение”, а все на мен го “пробутват” и то с обяснението, че съм била “най-добрата”. Много важно! Ми и другите да вземат да си отварят очите! Омръзна ми да съм в ролята в “незаменимата”, а другите, отчитайки, че има кой да го свърши, да си се подмотват.
Главата ми е абсолютно празна. Често страдам от необяснимо главоболие (не искам да го наричам мигрена), а баща ми ме успокоява с думите: “Не се мръщи, недей! Главоболието е показателно тате, защото показва, че има нещо в таз глава. То инак...нищото не боли!”. Да де, ам в моменти като тези осъзнавам, че туй нещо вътре е безумно малко (знам, знам, че количеството не е никакъв гарант за качество, а в случая с мозъка количеството няма абсолютно никакво значение), толкова малко, че няма никаква допирна точка с черепа. Представям си го като онези балони – малки и цветни, които стоят в един по-голям. Е и моят мозък сега е така, с тази разлика, че малкото балонче вътре е като грахово зърно, а “пъпната” му връв или е прекъсната, или е така “задръстена” с информация, че е в пълен блокаж. Та това “грахово зърно” си лети из безтегловността на черепа (то и заради това си е с такава форма), явяващ се абсолютния безкрай на собствената ми Вселена.....

И кой е виновен за състоянието ми? Ще го посоча ясно, без грам съмнение - Държавните институции, с тяхното безумие, некоординираност и некомпетентност. 3 торбички (всяка около 1 – 1 ½ топ хартия) с документи – чинно съставени, копирани и заверени “вярно с оригинала”. Безумие! Откачих в петък, откачих и днес.... Ама то не е само подготовката, то е и подреждане на документацията, ама...не по логическа последователност, не...по някакъв “техен “ си ред. Отитвах се да им обясня, че половината от нещата ги имат – не, нямали ги; опитвах се да им обясня, че другата половина са ненужни – не, нужни им били.... И какво се получи? Отивам аз с чантите, а те се хващат за главата. Тръгват с мен да разпределят и подреждат и...: “О, ама това сме го били имали”. “ОЛИГОФРЕНИИИ, ИМАТЕ ГО, Я!” <----------това го крещи мозъка ми, а устните ми са застинали в полуусмивка и последните ми силици отиват в неистовите усилия - да не ги отворя, щот’ а съм го направила, а съм се разбесняла (кат’ тасманийския дявол в анимационните филмчета –крещящо, ритащо, хапещо същество, хвърлящо слюнки наляво и надясно в усилието си да бъде разбрано...). Но, “тлеещата свещичка живот” в мозъка ми изгасна тотално, когато за свое оправдание, служителите ми показаха формуляра, който трябва да попълват за съответствие с моите документи..... Е, не мога! Е те тва ме довърши! За миг грохнах. ...А преди това ме държеше пренебрежението ми към тях – даващи в заем собствения си лик на ДА (държавната администрация), вътрешния ми присмех към абсурдността и липсата на грам мисъл... Да де, ама...нямам сили и да ги съжалявам... Просто нямам. “Пуснах ги по водата....”. А с тях – и себе си.... Ей така, да поплувам...
И при това ми състояние трябва даходя на училище...Пуууу.... Добре, че после идват танците...та да се “посъбера” малко. Странно, не съм спортна натура, даже съм обратното, но именно спорта в последно време ме “държи на крака”. Хахахаха. “Държи на крака”. Смешното е, че именно той, спорта, в буквалния смисъл кара краката ми да треперят и да се огъват (все пак плувам почти всеки ден от 07:30 – 08:30; танцувам (или по-скоро се опитвам) два пъти седмично от 21:20-22:20; ходя всеки ден пеша между 8 – 12 км...; оставям настрана работата, училището, уроците по френски ....), но същевременно той е този, който ме “държи на крака” ...


“Състояние на мозъка: 1. Пихтиесто – безтегловно”

  1. Anonymous Anonymous Says:

    Ей много хубав блог! Човек .. Красива .. Amazing .. Аз ще маркер в блога си и да вземат емисии също ...