Боли, да си паднеш на гърба, нали?
Понеделник сутрин ... отпочинал си, бодър си (относително), весел си (все пак още нямаш несвършени задачи... слънчицето грее, макар и доста “хапещо”... Какво по-хубаво от това да си отишъл по-рано от обикновено на работа, да си пийваш кафето и четеш кой какво е спретнал из блоговете в почивните дни... да посрещаш усмихнато колегите си и да си подмятате по някоя закачка... и хоооп, работния ти ден започва и първата “гръмотевица” изтрясква над слънчевото ти бюро... В моя случай е телефонен звън и непознат ядосан глас започва да нарежда нещо... Шах! Дорде се осъзная кой е и за какво става дума... минава известно време... Та, като започват едни упреци към “моите хора”... кой какво свършил, пък как не го свършил... пък как те изрядни, а ние...хем неизрядни, хем сме се били и оплакали, та на тях проблеми сме докарали... Лелеее.... аз само мигам и немея... нищо от това не ми е известно, нищо от това не ми е разбираемо... Изля си дамата, каквото й бе на душата (в 09:15ч.) и... останахме с обещанието да се чуем пак... Спретнах си веднага едно малко “разследване “ и... какво се получава? Ми... нищо от това не е вярно, даже напротив.... Да де, ама колко по-лесно е, да вдигнеш телефона и да си изкараш всичко що има да си изкарваш - на човека отсреща... ей така, воден само и единствено от егоистичното – “на мен кат’ мий зле и на другия не трябва да му е добре”! Та, що пък, ей така, на, за спорта просто..... вместо да се опиташ да проведеш един нормален диалог (още повече, че човека срещу теб определено се стреми към него) и да не се опиташ да “откриеш истината”, да “видиш и другата страна”, що да не вземеш, че да му вдигнеш един скандал, без да му дадеш и за минутка думата, а?! Колко ли по-лекичко ти става на душата? Ми да, прехвърлил си твоята болка ей там...на другия и .... той да се спасява! Какво значение има, че деня до тоз’ момент му е бил хубав и слънчево-хапещ? Какво значение че, този ден е понеделник и някак си...кофти му тръгва седмицата? Ама, защо е необходимо да се мисли за другите? Защо? Егоизма, той е бъдещето на света! Оцелявай сам за себе си... всичко друго и всички други са без значение! Ама, че тъпа история!
И сега какво? Какво спечели въпросния човек? Какво получи от скандала рано сутринта? Покой за душата? Едва ли... В крайна сметка се оказа, че ние сме изрядните, а те – не. И понеже всичко е документално доказуемо.... поисках да ми бъдат изпратени по факса толкоз' спорните неща (щот’ тя и упорита, на всичкото отгоре - продължава да твърди, че не е така, както я уверявам;) )... И сега? Сега ми е смешно – тъжно.... Смешно, защото няма какво да ми бъде изпратено на факса и дамата сама ще се убеди в това (представям си физиономията й, като осъзнае този факт). Ще се убеди и, че е вдигала скандали за непроверени неща... Тъжно...заради “разваления” ми понеделник и най-вече ...заради самата нея. Сега, тя ще трябва да се чуе с мен и да ми го съобщи.... А аз как трябва да реагирам? Имам три варианта:
И сега какво? Какво спечели въпросния човек? Какво получи от скандала рано сутринта? Покой за душата? Едва ли... В крайна сметка се оказа, че ние сме изрядните, а те – не. И понеже всичко е документално доказуемо.... поисках да ми бъдат изпратени по факса толкоз' спорните неща (щот’ тя и упорита, на всичкото отгоре - продължава да твърди, че не е така, както я уверявам;) )... И сега? Сега ми е смешно – тъжно.... Смешно, защото няма какво да ми бъде изпратено на факса и дамата сама ще се убеди в това (представям си физиономията й, като осъзнае този факт). Ще се убеди и, че е вдигала скандали за непроверени неща... Тъжно...заради “разваления” ми понеделник и най-вече ...заради самата нея. Сега, тя ще трябва да се чуе с мен и да ми го съобщи.... А аз как трябва да реагирам? Имам три варианта:
- Хипер гаден: Да й вдигна в отговор двойно по-голям скандал – хем на нея, хем на отдела й, та и на шефа й ...за капак...
- Средно гаден: Да й се изсмея по телефона и да й обясня надменно как друг път не трябва да не ме занимава с глупости....
- Просто човешки: Да приема вежливо извиненията й и да се разберем друг път при някакъв проблем да се чуваме овреме, за да избягваме недоразуменията...
Как мислите, кой вариант ще избера?Та Вие, мили мои приятели, моля, мислете, преди да вземате прибързани решения ( пък било то и да проведете един телефонен разговор)! Мислете, че се обръщате към един жив човек, с негови собствени тревоги, проблеми и неволи, с негови собствени добри и лоши настроения.... Не бързайте, не мислете само за себе си! ..... А, ако поне за миг сте способни да помислите и за някой друг, то бихте могли да се подпишете тук. Да се подпишете, мислейки за онези от нас, за които никой не мисли... или ако мисли, то е в посоката как да ги прецака, а в случая - как на тях, незрящите, да продаде книги ... И какво като правото е на собствениците на правата? Къде остава добрата воля и мисълта за ближния? А благотворителността? Как вместо воя, че са загубили (безкрайно спорно) парици, не казаха: Хей, хора, Вие, които не можете да прочетете издаваните от нас прекрасни книги, бъдете свободни да използвате всичко притежавано от нас ( с некомерсиална цел ) за да се докоснете до красотата на невидимото за Вас.... Как пък не стана? И как целият този панаир се развива пред очите ни в момент, когато говорим за нови времена, времена на хуманност, отвореност към хората и към света, промяна на мисленето, когато ревем срещу съществуващите граници и мечтаем за свят без такива....е, те тогава си задавам логичния (за мен) въпрос ... защо е необходимо пак да издигаме граници, да се обграждаме с глухота и слепота към всичко около нас, да се опитваме да вземем и още, и още, и още от другите...дори и от нямащите.... Вместо да се чудим как да им улесним живота, ние ще си търсим правата.... Ето на, пиша си и си мисля, ми... не е възможно “хората” от Труд да не са разбрали грешката си (та то реки от думи потекоха), но... подобно на дамата от моя телефонен разговор, не искат да си “паднат на гърба”. Толкова ли е тежко да напишат едно извинително писмо с няколко прости думи “извинете, действахме импулсивно, оказахме се незрящи за Вашите проблеми, не преценихме правилно ситуацията..... извинете!...”. Какво по-достойно от това виждайки грешката си, да я признаеш? Колко би им струвала проявата на благородство спрямо тези, които се нуждаят просто от “капка” внимание и подкрепа.... И всичко в името на онзи по-добър и по-смислен свят към който се стремим, и в който си струва да живеем.... но дали ще го доживеем?
This entry was posted by Fenia, on
Monday, June 05, 2006.
You can leave your response.
