<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

търси се: Раундъп за "изгубени илюзии"....

Имам толкова много хубави неща за разказване, толкова много положителни емоции за предаване, а ей на... едно обаждане, виждане и рязко връщане назад :( То... и само обаждането ми бе достатъчно, ма виждането... и отдавна известното ми, доказано по всевъзможни начини просто... си “ме закопа”.... Винаги съм се чудила на приятелите си, които тръгвайки с поредното гадже (мразя тази дума), за пореден път променят стила и обкръжението си. Най-изразителен пример бе една приятелка – ходейки с някакъв рокер, тя бе дива рокерка, после стана чалгаджийка (познайте защо), и запалена латино танцьорка бе; бе и примерното добро момиче, ходещо на литературни разни четения с майката на поредния .... Заради мъжа до себе си, бе готова на всичко. Принципно, в това не бих видяла нищо лошо, ако през всичкото това време тя не сменяше и приятелския си кръг. Аз бях сред “богопомазаните” - като приятелка от детинство, мен така и не ме “захвърли”. Наскоро ( няма и 2 години), друга приятелка постъпи така... Сбра се с един младеж, отиде да живее в покрайнините софийски и неговите приятели станаха нейни.... и ние сме й ненужни.... по-близка дестинация се оказа Ст. Загора, пред кино Арена Запад. Да де, ама... в Ст.З. живее общ техен приятел, а до Арена –аз (само неин приятел....) . Е, заслужава ли си труда.... толкоз път.... заради мен?! Явно не;)
Днес се чух и видях с един също двугодишен призрак. Доста труд ми костваше да го “изджагъркам” от спомените си. Макар и добро призраче (е, не, не се казва Каспър) то все ми напомняше за най-добрия ми приятел, който замина преди две години в странство и... никога не се завърна:( Е, върна се, разбира се и то на няколко пъти, но никога такъв, какъвто бе изпратен. Просто.... не мога да повярвам, че най-добрия ми приятел, този, с който сме били нон стоп заедно, с който сме се разбирали от един поглед.... че този човек така бързо ще се отчужди от мен и общите ни приятели, като цяло.... Тръгнал за далечната чужбина, сам със самия себе си... не мога и да си представя какво му е било. Мислех си, че ще има нужда от нас, че ще търси контакт с нас, че цялата компания сме означавали нещо за него.... Е, не... прибрал се е в събота и... аз съм първата (от нашата компания), на която се обажда и то защо?! Просто, защото има да ми връща една книга, която на всичкото отгоре не е и моя (най-после ще я върна на Злате!)....
Не знам, винаги съм поставяла приятелите си над всичко (дори и над самата мен). Винаги съм мислела за тях, като за най – ценното, което имам.... Сбъркана ли съм нещо? Не трябва ли да бъде така? Кажете ми, моля? Малко сте хората, поглеждащи тук, а и почти никой не коментира, но сега имам нужда от коментар! Моля! Кажете ми, къде греша? Мимикрията, нормално явление ли е при хората? Толкова ли сме податливи на околната среда и такива големи интересчии ли сме, че да захвърлим нещо толкова добро и чисто, като истинския приятел... ей, така... с лека ръка?

Не мога да си избия от главата един цитат от “Изгубени илюзии” на Балзак:
“...човек в по-голямата част от живота си плеви от сърцето си онова, което е поникнало там през юнушеството му...”
Колко ли илюзии имам да плевя и къде е хербицида, с чиято помощ да го направя?!

“търси се: Раундъп за "изгубени илюзии"....”

  1. Blogger zlatkata Says:

    ВЕЧЕ НЕ СИ ЮНОША ДЕ...НЯКОИ НЕЩА НЯМА КАК ДА СЕ ИЗПЛЕВЯТ..ПАК СИ ПОНИКВАТ..И НАЛИ ЗНАЕШ ЧЕ ИСТИНСКИТЕ ПРИЯТЕЛИ СА СИ ТАКИВА И СЛЕД 10 ГОДИНИ РАЗДЯЛА..

  2. Anonymous Anonymous Says:

    За мен не бъркаш. Приятелите са ценни и важни може би с емоциите, които изживяваме с тях, може би с нещо друго. И всеки от нас влага различен смисъл в това "другото". И когато са далеч или пък се отдалечават от нас незнайно защо, много ни липсват.
    А може би този приятел наистина да има нужда от теб, от цялата компания, но нещо да му тежи и пречи да разкрие себе си или да сподели.
    Трудно е да уловиш приятел, който има нужда от помощта ти, но я отказва. Мисля си, че щом той се е сетил за теб; за книгата, която не е твоя, това означава малко, но и страшно много.
    Не знам, може би и аз бъркам :) Не ми се иска да вярвам, че времето може да е толкова силно, за да променя истинските мигове.
    Успех!

  3. Blogger Fenia Says:

    @Злате, никнат, ако им оставиш корен...
    @Anonymous и аз си мислех така за приятелството. Ама ето, на, излиза, че доста илюзии съм понатрупала... От друга страна не ми се иска да плевя нещо толкова красиво, макар, че така бих улеснила животеца си... Защо е необходимо все аз да давам и рядко да искам? Къде по-лесно е да греба от хората, а от себе си, да не давам?!;) Борба със себе си ще е, но познавайки глупавата си природа, пак плевелите ще са победителите:( Просто... има мигове на съмнение (раждащи постинги като този), когато ми се иска да съм по-различна, но... въпреки самата себе си, винаги вземам решения срещу себе си:(