<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den_US\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

Да съм слънчево момиче

От около три години искам да отида на Джулая в Бургас. Неестествено ми се струваше, че хора от цялата страна прииждат натам в уречения ден, а аз, човекът издигнал този град град в култ, да не мога. Е, тази година, успях. Посрещнах изгрева, но не получих това, за което бях отишла. Странното е, че предварително го очаквах. Дори бях помолила Поли да не ходя.... Е, обещание, особено дадено от мен, си е обещание... Разбира се, не съжалявам... Просто емоциите бяха по-различни от очакваните. Може би, причината е, че аз СЪМ слънчево дете всеки ден и не са ми необходими дати за да си го доказвам (:Р). Зазоряването и изгрева бяха невероятно красиви. А, може би, именно това, че нищо от красивите неща в годините назад не се е променило, бе и причината да се удавя във вълната от меланхолия. Най-разтърсващото за мен, бе сюрреалистичното изплуване пред погледа ми, ведно със зората, на човек, част от най-щастливите ми години. Почти нищо не си казахме. На мен ми трябваше и известно време за да осъзная кой стои пред мен и повтаря името си, заедно с мойто, и в същото време ми се усмихва така тъжно-мило и безкрайно познато. Нямах сили да му се усмихна, нямах възможност да се осъзная. Просто се загубих в спомена за болката, която бе причинена на този човек (не от мен, разбира се) и която прозираше в погледа, отправен към мен. А аз се почувствах гузна, виновна за чужди грехове и безкрайно объркана. Болката си заседна нейде в мен и последвалите дни само подсилиха това чувство така, че и в момента ми е тежко да дишам.
Дъждът. Той просто се изля над Бургас. В понеделник се разхождах из морската градина. Морето, като че ли е завзело пясъка. Мястото, където лежахме цяла вечер в очакване на изгрева, бе потопено. Вълните стигаха до заведението (направих снимки, но пак не мога да ги кача и може би е по-добре... все пак с GSM съм ги правила и качество просто липсва). Но, от друга страна бе невероятно красиво - вятър, огромни вълни, разбиващи се е трясък, студ, който полека достига до костите ти и липсата на тълпите хора... просто – моят Бургас;)
P.S. "Да съм слънчево момиче" е заглавието на любимото ми стихотворение от Петя Дубарова.

“Да съм слънчево момиче”