<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

около родопската красота и гостоприемство...

Въпреки невероятния мързел, който ме е налегнал (който е и една от основните причини да се не вясвам тук), не мога да подмина безразказно топлината на родопското гостоприемство, от която успях да “всмукна” през изминалия уикенд.
Триград е притегателно място в съзнанието ми, останало там отпреди (аз си мислех, че са 4-5, а се оказа, че са около ) 8 години. Не познавам добре българските планини (не, че познавам чуждите такива :Р), но Родопите са за мен символ на суровата, дива красота и богатството, с които съзнанието ми свързва една планина. Години наред прекарвах лятната си почивка в една местност Върховръх (отгоре Перущица), но липсата на всякаква уреденост (като средства за подслон и места за настаняване с елементарни санитарно-хигиенни условия) ме накара да променя дестинацията.
Както и да е, Родопите си остават Планината за мен! През предишните си летувания бях ходила до Ягодинската ещера и Дяволското гърло и това ми даде възможност да видя и се влюбя в Триградското ждрело - едно от най-красивите места (за мен) в Българи. Триград обаче, си остана мястото, до което така и не достигнах.
Честно казано, останах малко разочарована да установя, че невероятно живописния път, който помнех, е останал само в спомените ми. Ждрелото си е същото, но романтиката на дървените мостчета, по които едвам преминава кола, на тесния път, по който колите си дават звукови и светлинни сигнали за да се разберат кой ще е първи... всичко това е в миналото. От една страна – нормално, все пак хора живеят там, а други (като мен) искат да отидат, но от друга страна ми е мъчно за дивотията. Разказаха ми, че много хора си накупили къщи в съседните села и лете и зима идвали да си почиват от напрежението на големия град. Ремонтирали къщите, карали моторни шейни... Е, няма как да не си помисля, че тези хора ще поискат и ски да карат, че на тях ще им трябват магазини, а на тях – зареждане.... и т.н....
Но... за друго исках да разкажа, а ей на, отплеснах се;) Та, оказа се, че цивилизацията си нахлува там, но (явно) не с градския, а със собствен транспорт. За хората (като мен), неразполагащи със собствен такъв, се оказа доста трудно придвижването дотам. Само щастливата случайност да попаднем на невероятно гостоприемни и отворени към хората хазяи е причината, да осъществим пътуването си. Търсихме транспорт и от София и от Пловдив, но напасването с каквато и да е програма се оказа трудно. Автобусите са до Девин, а от Девин до Триград има друг, като най-късния тръгва към 17ч. Нямаше вариант, хем да съм на работа в петък, хем да съм в Триград в петък вечерта. Да пътуваме в събота е също невъзможно, защото до Девин автобусите са само в понеделник, сряда и петък;) Забавно... А, проблема е, че аз винаги искам “вълкът да е сит, ама и агнето да си е цяло” ;)
Решението се оказа лесно с помощта на Елиза и Митко Хаджийски. Двамата са учители в местното училище и са пригодили къщата си за посрещане на гости. Истината е, че там наистина се чувстваш като на гости. На пристигащите от София "пешаци", домакините предлагат на цената на автобусното билетче - транспорт от автогарата на Девин до тяхната къща. Там си посрещнат от усмихнатата домакиня, в малка механичка и около теб започват да “пърхат” двамата хазяи. Още не си казал, че искаш салата и тя пристига. Питат те каква бира искаш, какво безалкохолно... сякаш си в някой ресторант! Пъстървата им бе чудесна, но за пататника.... мммм.... просто нямам думи. Малко ме е срам да си призная, но аз за първи път опитах пататник, а само като си помисля и какво огромно парче изядох и ми става тежко ;)
Доста съм чувала за това родопско ястие, доста рецепти съм... чела (:Р), но досега не бях опитвала.... Ако някой реши да посети Елиза, задължително да си поръча! Не бях чувала / чела за пататник, увит в кори за баница, но бе наистина приятно вкусово изживяване. И въпреки, че съм сигурна, че тайната е в умението на домакинята, а не в печката на дърва, върху която готви, ще приема за вярно второто. Само така няма да оставам разочарована от резултатите на бъдещите си опити:РРрр
PS: Ако някой се интересува от координатите на къща "Елиза", то резервации могат да се правят на следния номер: 0885 74 29 44.
Следва да отбележа, че хазяите говорят английски... ако някой би желал да заведе там чуждестранните си гости;)

“около родопската красота и гостоприемство...”