<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

тежестта на едно пиано

Есенната депресия и как да се опазим от нея. Това е темата, която звучи в момента по телевизията. Рецептата била повече сън и нова романтична връзка. Хъмм, гадже, шъ тъ сменям, тъй да знаиш:РРрр

Извън шегата, вчера си мислех точно по този въпрос. Седмицата ми бе изключително напрегната. В рамките на седемте следотпускарски дни през главата ми преминаха доста нещица: едно неочаквано присъствие, изненадало и зарадвало ме неимоверно много (макар и предизвикалия го повод да бе от най-лошите); изпращане на същото човече; установяване, че в мое присъствие някои хора са работили здраво в посока на дискредитиране на хора, с които работим от години заедно... Резултата можеше да е много лош за тях... Доста нерви ми костваше да осъзная какво се случва (установяването на посоката не бе трудно... източника ми е до болка познат и проблеми винаги ще имам), още толкова да докажа неоснователността на обвиненията (трудността бе именно липсата им) и... да се опитам да обърна нещата.... Резултата е повече от задоволителен.... надявам се.... След първоначалния „шамар” и шока от него съм готова за бъдещите сблъсъци. На практика всяка „битка” трябва да ни прави по-силни, но дали е така?

Някога преди мноооого години имаше някакво младежко предаване, чието име не помня. Веднъж го гледах случайно. Водещата го бе „изнесла” в неформалната обстановка на една пейка пред НДК и интервюираше млади хора, питайки ги за проблемите и как се справят с тях. По едно време дойде едно момче с един контрабас на гърба си, застана пред водещата и я загледа втренчено. Тя бързо преодоля собственото си стъписване от погледа на младежа, покани го да приседне, поразговориха се (той се оказа добър събеседник).... Оказа се, че това била „неговата пейка” – всеки ден свирел, седейки на нея... Тя му зададе резонните си въпроси и накрая шеговито го попита:

- Какво не би могъл да понесеш на гърба си?

Той се позамисли, усмихна се и каза:

- Ми... едно пиано.

Иска ми се да имам неговата увереност, иска ми се да влагам по-малко нерви във всеки проблем, иска ми се хората да бъдат по-добри едни към други... Разбира се, идеалист съм, но не очаквам това да стане бързо. Но ако все пак се случи осезаемо, ще „задишам” по-леко....

Дали в резултат на нервите, които скъсах през седмицата или в резултат на есенната депресия, за която стана въпрос в тазвечерните новини, но вчера страдах от невероятно главоболие. Сутринта обаче, вместо да си отспя, трябваше да стана доста рано според собствения си съботно-неделен стандарт и да отида да запиша племенника си за изпит. Доста усилия на волята ми костваше да се вдигна и да отида в центъра. Главоболието ми бе толкова силно, че чак очите ми се насълзяваха от болка и единствената ми мисъл бе да свърша работата и да се „занеса” обратно у дома.

Защо разказвам всичко това? Колкото и да съм свикнала с нивото на обслужване в страната ни, винаги оставам шокирана от факта, че именно хората, с които трябва да комуникаш (обикновено това са хората на най-ниските нива в йерархията) се изкарват най-заетите, най-важните и именно те са способни точно с две приказки да те вбесят. Не омаловажавам ничий труд. Напротив! Считам, че всеки по своему е значим.. На работното си място, аз се стремя да не показвам настроението си. Често то е ужасно, но го отнасят най-близките ми. С какво непознатите или колегите ми са ми виновни? Е, де да мислеха така всички....

И така, заставам пред касата за да платя таксата от 64$ и 15 лв и подавам 64$ и 20 лв. (напомням – едва си държа главата изправена). За познаващите ме е излишно да обяснявам, че съм била изключително учтива....

И така, касиерката в една уважавана организация, след неуспеха ми да й събера точно 15лв започна да ми реди изречения от рода на:

1. Вие какво си мислите, че ние сме банка ли?

2. Кога ще се научите да идвате с точно пари?

3. Какво ви пречи поне левовете ви да са точно?

Странно, но измисли още доста изречения в този дух.

В първия миг не осъзнах за какво става дума.... До нея имаше купчинка с банкноти и в едната имаше 2 х 5лв.От друга страна, датата за записване и съответно плащане, след дълго колебание (трябваше да звъня 3 пъти за да разбера в края на краищата дали са я променили или не) бе предварително определена. Не е ли нормално една касиерка, като знае, че има да събира пари да си предвиди дребни? Също така, не е ли нормално да вземе да се „тръшка” едва когато остане без никаква възможност да връща (ако ме бе помолила учтиво, аз щях да се поразходя и да й набавя дребни)? Нима в България е по-лесно да развалиш чуждестранна, вместо местна валута? Какъв е смисъла да ми прехвърля отрицателната си енергия? Дали от това й е станало по-леко?

Честно казано поколебах се дали да й спретна едно скандалче. Трябва да е благодарна на главоболието ми. Задоволих се само да я изгледам страшно. Тя явно разбра намека ми и млъкна като отрязана, но... това, разбира се не ми оправи горчивия вкус в устата. Оправи го по-късно едно малко момиченце на видима възраст около 6 годинки. Разминавах се с нея и майка й, когато чух репликата на детето:

- Мамо, аз всяка вечер се моля ти да имаш три дечица. Аз да съм най-голямата, едно братче и едно сестриче....

Не можах да устоя и се извърнах. Нито майката, нито детето ме забелязаха, но дълго време ги наблюдавах. Очите ми бяха пълни със сълзи, но този път не от болката, а от обзелото ме умиление:)

Ехх, тази моя пуста чувствителност.......:Р

“тежестта на едно пиано”

  1. Anonymous Валери Дачев Says:

    Хех... сигурно и на таз майка са и се насълзили очите... като си е помислила, че лапето и иска тя да си има още две като него... :) Пианото на гърба със сигурност би и се сторила по-лека съдба..:)

  2. Blogger Fenia Says:

    Хехехе, Валери, не исках да раводнявам, но дочух и още малко от разговора:
    - Не, не... не мога. Не, едно дете си ми достатъчно...
    - Но мамо, защо? Ама аз наистина се моля и съм добра, а ти си ми казвала....

    Сладурска работа, както и да го погледнеш:)