<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

хоп, хоп, троп;)

Днешния ден продължава да ме изненадва и кара да се усмихвам. Достата нещица, с които трябва да се занимая в срок “за вчера” продължават да са ми на главата, но днес за първи път от доста време успях не само да прочета кой какво е писал из блоговете, които следя, но и по някой коментар да оставя;) И тъкмо 'работата се бе извисила срещу ми като приливна вълна, заплашваща да ме помете' и... хоооп извикаха ме спешно в другия офис. Завтекох се по стълбите, а нейде из входа зазвучаха песни (народни) и свирни (гайда), съпроводени с ритмични потропвания...
Взех да се подсмихвам. Винаги съм се чудила, откъде ми хрумват всички глупости, които по един или друг начин пълнят главата ми (като малка баща ми ме наричаше “Царица на глупостите”). Та първата ми мисъл бе – хъм, дали не идват да искат някоя мома от нашия офис и даже мислено отметнах някое и друго име, което ме накара вече да се прививам от смях? Мисълта отхвърлих бързо и реших, че звукът е от улицата.
Да, но се оказа, че не кой да е, а част от ансамбъл Българе, по съвсем неведоми пътища е дошъл предколедно да ни поздрави в офиса.
Усещането е невероятно, а усмивката... е тя още си трепти в мен!;)

Labels:

“хоп, хоп, троп;)”

  1. Blogger Valery Dachev Says:

    Като малка баща ти те е наричал "царица на глупостите", а като порасна, нещата се промениха - започнаха приятелите. :)