<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den_US\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

усмихната широко;)

Не знам защо, но все по рядко се чувствам безпричинно щастлива (то не, че причинното е по-често, де). Улавям, че то, щастието е налице, когато си “надуя” музиката в офиса и пея по цял ден, с пълен глас.

Е, отдавна не се бе случвало, но ето, че днес е един от онези толкова странни, редки и бързо “изпаряващи” се в ежедневието дни. Чувствам се така леко - пея, танцувам из офиса, колегите ми се усмихват...
Истината е, че ми е така хубаво, та успявам да се “изтръгна” от хилядите задачки, следващи ме по петите и да напиша тези два реда... Просто, не ми се иска да оставя този така красив ден без никаква следа!;)
Е, добре де, може би хубавото ми настроение е наследство от не по-малко страхотната вечер. Не, спокойно, не, че нещо кой знае какво се е случило, не! Просто си потанцувах и полигавих на воля. Отдавна не ми се бе случвало. Да, ходя си редовно на танци, но снощи бе много отпускащо: Ицо направи една чудесна тренировка, за което му благодаря сърдечно (не, че ще го прочете някога, но когато някой нещо хубаво направи, мисля, че е редно да се отчете!)! После за кратко отидохме уж да пийнем по нещо и... ей ни на, озовахме се в Chillout café (Василев, щеше ми се да те видя там!). А там, там вече се размазах....
Спомням си приказката за принцесата със скъсаните пантофки (едно, мисля, руско филмче – царят се чудеше защо всяка сутрин пантофките на дъщерите му са скъсани, а те... те ходеха да танцуват по цяла вечер;) ) и се почувствах като тези принцески, но не защото си скъсах обувките, а защото установих, че от танци съм си протрила / скъсала кожицата на петалцата:) Разбира се, нищо от това не бях усетила;)
А, завръщайки се у дома, с чисто мокра тениска (все едно в някое увеселение тип “Мис мокра фланелка” бях участвала:Р), наболяващи крачета и много ухилена, ме очакваше една “усмивка от старите ленти”- майка ми (гостуваща ми в момента и изпълняваща ролята на “куче-пазач”, но за това друг път), изскачаща сънена от леглото и казваща ми: “Антония, какво правиш?! Колко е часът?! ДВА ЧАСЪТ!!!!! На какво прилича това?!”. Е, не можах да се сдържа и да не се захиля на глас, и да не я попитам със сълзи в очите: “Да не би да имам вечерен час?!”.
По този повод си припомних, че нявга в ученическите години ми се е случвало 1-2 пъти да се събувам на първия етаж във входа (в Бургас сме на 4-ия) и да се качвам по стълбите, за да не събудя родителите си с асансьора, но не би! При отключването на вратата (абсолютно безшумно, разбира се), майка ми вече включваше осветлението и ми задаваше същите въпроси;) Е, как да не ги обичаш майките!?:)
Желая весел и усмихнат ден!;)

Labels:

“усмихната широко;)”