Писна ми да изпращам (и по-рядко да посрещам) близки и познати на летището. Винаги ми става тъжно. Винаги има обещание “да се чуваме” и все по-рядко това наистина се случва. Факт е, разстоянията разделят хората и ги променят. За жалост аз нямам пример за “положителна промяна”.

Доста приятели “загубих” из чужбината, но дойде момента да се разделя и с племенника си...

Истината е, че съм невероятно горда с него: Детето само реши, че ще учи в САЩ, само се подготви, само си спечели две стипендии (и спортна и академична) и... ей го на, тази сутрин литна.

Да, това са нормални неща. Да, за негово добро е. Да, ще се чуваме. Да, разстоянията не са това, което бяха. Да, но дали? Надявам се да е така!

Labels: дневно - ежедневно..., сериозно

This entry was posted by Fenia, on Monday, August 20, 2007. You can leave your response.