От три седмици черновата на това писание отлежава и ако не го пусна сега, може и да не “види бял свят”, че идат дни, осеяни с пътувания и преживявания, за които ще ми се иска да разкажа;)

Та, уикендът по ТАЗИ Цветница бе “заплют” за посещение на Белоградчик и Видин. Противно на очакванията, измъкването ни от София ( петък 17:30ч.) и пътуването до Враца се оказа изключително лесно и бързо. “Забавата” започна в Монтана, където обърквацията бе пълна и някак си не я отдавам на падналия здрач;)

Няма да изпадам в така характерните за мен подробности, но ще отбележа, че една кола на жандармерията ни изведе от града ..... за да влезем отново в него (малко ми заприлича на началото на "Рамбо" 1 част ;Р);) - след напускането на града, указано с голяма табела, пътят прави един голям завой (нещо като детелина) и... ей на, пак табела - влизаме в Монтана?!?!?!

... наистина си влизаме – блокове, магазини... малко объркващо, нали?;) И въпреки всичко, това бе верния път ( чудя се дали и тировете от / за ферибота минават оттам?... поне имаше табели за това, де). Останахме с впечатлението, че бая път сме изминали и ето на, попадаме на отбивката за Берлоградчик. След указани 21 км. ( но изминати около 35 км.) ей ни уж в града (според табелата де), а покрай нас – гора, даже лисица ни пресече пътя (нещо, от което ние, “градските” хора се впечатлихме и екзалтирано заахкахме). Пътувахме с две коли, а лисицата бе пресякла пътя и на двете, та се зачудихме дали не е някаква механизирана атракция на града, включваща се пред влизащите коли с цел – привличане на туристи :Ррр

Въпреки трудностите (няколко човека избягаха преди още да ги помолим да ни упътят), стигнахме до хотел “Мадоната” , в който си бяхме и запазили места. Посрещнаха ни мили и усмихнати хора, леко притеснени от закъснението ни, настаниха ни, сгряха ни, нагостиха ни, а ний заседнахме, раздумахме се ... Факта, че само ние бяхме похапващите в механата не бе причина някой да ни помоли за последни поръчки (нищо че часът бе минал 2-3 сутринта) или нещо от рода, което ясно да ни покаже, че е време и за персонала да поспи. Напротив! Две женици до последно стояха с нас и задоволяваха всички наши прищевки!

Съботна утрин, навън ръмеше и беше ясно, че не можем да отидем до скалите. Почувствах се като на лагер и.... доигра ми се на карти (не, че умея, но обичам). Тръгнахме уж карти да търсим, а се получи импровизирана разходка, която ни показа, че дъждеца повече плаши, отколкото мокри.

Впечатлих се от белоградчишкото училище (сградата е великолепна, но не съм я снимала добре).....

.... от красивото му жълто автобусче....

... от тераси без врата към тях....

Преподредихме програмата си и се запътихме към Видин. Пътьом се отбихме до пещера Магурата. Имахме невероятния късмет една голяма група да стои и да чака нас (видели ни, че се задаваме по пътя), за да влезе в пещерата.

Оказа се, че в много далечното минало хората са рисували къде по-красиво от мен....

... а може би са имали по-качествени модели:Р

Ако не се броят двете спорадични виждания на р. Дунав ( първото отпреди 13г, а второто през прозорец на кола и няколко нощни преминавания по Дунав-мост - с кола, дееее), то може да се каже, че той (Дунава) е непознат за мен.

И ей го на, някои хора (простено да им е!) полудяха от вида на рекичката и звуците на незнаен (за нашата компания ) духов оркестър.

Гладът ни отведе до една механа – Банска къща (препоръчвам я горещо!), която ни приюти, стопли и нагости превкусно. В заведението единствените клиенти бяхме ние, а на всички маси (без изключение) бяха поставени табелки “запазена”. Попитахме все пак има ли свободна маса и ни бе казано, че е запазено за нас (?!). И до днес не мога да си обясня идеята!

Похапнахме, починахме и се втурнахме към набелязаните забележителности. Видинската забелезителност #1 е крепостта Баба Вида.

И ние започнахме с нея – помотахме се, посмяхме се (поне аз) на информационните табелки и се запътихме към следващата и много по-желаната за разглеждане от мен – джамията на Осман Пазвантоглу (а може и да е Пазвантооглу). Бях чувала доста за нея и категорично отказах да си тръгна, без да я видя.

Какво е интересното на тази джамия – на върха на минарето, вместо полумесец има обърнато сърце. Това е единствената такава джамия и това сърце е символ на волята на султанския наместник Осман Пазвантоглу за религиозна толерантност. Самият той е бил обичан и от българите в околията и от турците. Е, не е бил обичан от султана, но това май го прави още по-ценен (поне за мен). За жалост, четох какви ли не интерпретации на този факт (за наличието на това сърце / пика), но първата, която съм чула аз, бе тази, за любовта между религиите и си остава истинската за мен!

На следващия ден времето се оправи, пекна слънчице и успяхме все пак да видим Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали. Прибирайки се към София искахме да минем през някой манастир. Беше Цветница и искахме венче от върбови клонки за над вратите си.

Е, няма смисъл да разказвам как няколко табелки успяха да ни объркат и да ни загубят над час в напразно търсене на манастир, който се оказа, че не е “зад ъгъла”, а на един баир, около 2-3 часа пеша. Пропуснахме го, а върбови клонки си взехме от една църква в Монтана.

Решихме, че ще се прибираме през Искърското дефиле. Бяхме “умрели от глад”. Този път направихме невероятна грешка – седнахме да хапнем в най-ужасното заведение, в което нявгашка съм стъпвала – Черепишкото ханче (май така се казваше). Ей, такава мръсотия цареше там, че покрай заведението с по-малко от 200 км/час не бива да се преминава!

Labels: маршрути

This entry was posted by Fenia, on Wednesday, April 25, 2007. You can leave your response.