Friday, February 08, 2008 by Fenia
За климата: Бях предупредена, че е много горещо, че е много влажно, че трудно се диша, че няма нужда да се взема нещо различно от потници и джапанки... Нищо от това не се оказа такова. С Вени решихме, че ние нещо не сме наред. Всички (и Красето и местни, с които сме се заговаряли) говорят колко много е горещо и как трудно се издържа, а на нас си ни е съвсем добре. Температурата на домашния термометър не мърда от 25 – 26 градуса. Непрекъснато подухва ветрец, но не както у нас – горещ (все едно ей сега ще ти опърли кожата), а прохладен – прави температурата съвсем поносима. До днес (ако се не лъжа 12-ти ден), не сме пускали климатик. Местните малко (някои даже много) преиграват: Навсякъде са набримчили климатиците (все едно си е стандарт - температурата, която поддържат да е нейде под 10-ия градус) и на всичкото отгоре си веят с вестници и тем подобни, все едно им е адски горещо. Най-шокиращия случай бе преди 2-3 дена. За първи път си хващане маршрутката в обратнаа посока - към кондото, а вътре – арктически студ! Без никакво преувеличение – стъклата така се бяха изпотили от температурната разлика (ама обратна разлика – вътре студ, а отвън – жега), та чак вода се стичаше от тях. Влизайки се сгърчихме от студа – кожицата ми настръхна (а на краката чак ме заболя), гърбът ми се схвана от свиването, пръстите ми посиняха. На всичкото отгоре, духалките над главите ни бълваха вледеняващ студ. На никой друг обаче не му правеше впечатление и затова не помолих да спрат кошмара. Все пак не се стърпях, скочих и затворих всички врътки за въздух около мен (включително и над съседните седалки) и взех да се завивам с торбичката, която носих. Щурава работа! Подобно е и положението с метрото, но много по-поносимо. За транспорта: Изключително добре уреден. От „нашето” кондо има маршрутка с първа спирка - най-близката станция на метрото и 2-ра – голям шопинг център. На самото кондо си има и разписание, което се спазва стриктно. Бе, представете си, да имате маршрутка, която да тръгва от гърба на вашия блок (кондото е на 30 етажа), да обикаля още 2-3 такива блока и да ви стоварва до метрото. Дали няма да ви е удобно, а? А, дали няма да се замислите и да си оставите колата пред блока?
Цената на въпросното маршрутче е 1.50 ( а може и 1.20 да е) SG$ - съвсем малко по-малко е (да се разбира – равно) в BGN. Маршрутките са три на брой и се въртят през целия ден до 20 ч, с малка почивка по обед. Метрото (SMRT) има три линии и опасва целия град. Бързо и удобно е пътуването. Навсякъде из метрото има карти, а и непрекъснато съобщават на коя спирка си и на коя можеш да се прикачиш към другите линии. Няма вариант да се объркаш! В метрото, както и на метростанциите е забранено да се консумира храна и напитки. Непрекъснато го съобщават. Непрекъснато въртят и съобщение да се внимава за съмнителни лица и предмети. Автобуснит им транспорт е също изключително добър, макар, че ние почти не го използваме. Изумяват ме няколко неща: Изключителната точност на всички видове транспорт. Това е снимка на разписание на автобус. Моля, да се обърне внимание на минутите на пристигане на автобуса (и 22, и 11...). Нашият автобус по разписание бе за и 32. Дойде в и 32 мин и 23 сек!!!! Е, как го правят тези хора и защо ние да не можем? Не е до възможности, значи си е до желание:( 
Labels: маршрути
 | »
Thursday, February 07, 2008 by Fenia
И така, снощи посрещнахме и Китайската Нова Година. Празненството, на което ние успяхме да присъстваме бе подобно на нашето „на площада”. Аз лично бях малко разочарована - очаквах да има парад и дракони, но единственото, което имаше бе пушек и накъсана червена и златна хартия. На практика, Chinatown Chinese New Year Eve бе посрещане на новата година с шумен гърмеж. Това бе и основното празненство.
От 21 ч до полунощ на нарочна сцена в Chinatown имаше и концерт, който е продължил и малко след полунощ, предполагам. Останах с впечатление, че приключването на празненствата по случай новата година е на 17 Февруари, когато ще има и street parade, но... ще видим;) За жалост сме туристи и никой местен не ни води за да можем да усетим истински нещата, които се случват на „една ръка” разстояние от нас:(  По случай новата година тук се почива три дена. С Вени се запитахме дали тези хора получават 13-та заплата по случая или 14-та.... ако празнуват и нашата си нова година;) Та, по случай празника, главните улици са украсени, особено в Китайския квартал. И понеже е годината на плъха, украсата е с фигурите на Мики и Мини Маус, както и на други дисни герои. Доста изненадана останах, когато ги съзрях за първи път. Някак гротескно ми бе – американски герои в ролята на герои на Китайската Нова Година?! Е, не че сега ми е по-красиво и обяснимо, но някак попривикнах.  Labels: маршрути
| »
Wednesday, February 06, 2008 by Fenia
И така, едно от първите неща, които съзрях на летището бе едно огромно табло с туристическа информация. Имаше над 30 вида брошури и карти. Трябва да призная на тукашния туристически борд, че върши страхотна работа.
Ненатрапчиво, из целия град е пълно с брошури и диплянки, информиращи те за местата, които трябва да посетиш, какво да очакваш, как точно да стигнеш до там и не на последно място, колко ще ти струва това удоволствие.
И така, награбили брошури и дипляни се затътрихме към изхода на летището и най-хубавата картинка от последните 36 часа, а именно - подскачащия с нахилена физиономия Красимир, който ми махаше да излизам по-бързо;) Оттам нататък, всичко се завъртя с шеметна бързина: Излизам, прегръщам малкия, насочваме се към таксито и звъни телефона – Станимир:
- Стане, в Сингапур съм.
- Да, знам, Мтел ми каза.
....мигам, нещо не разбирам...
- Какво има? Случило ли се е нещо?
- Не, нищо. Исках да те поздравя с добре дошла и да те попитам как дишаш...
Измърморих нещо, че не знам, че се настанявам в таксито (тамън си товарех багажа), че ще говорим по-късно.... но все пак една приятна топлинка се разля из мен – гот ти става, че на някой му пука какво ти се случва;)
И ... за нула време се оказахме у малкия, като с влизането си успяхме да събудим малкия на малкия:Р Странна работа, макар и от няколко месеца да „предъвквам” в главата си факта, че „детето” е станало баща, пак не мога да повярвам!;)
И така, зашеметени си спретнахме по душче, разходка до съседното кондо (condominium), пийване на кой каквото пие пред басейна, малко сладки приказки пред телевизора и... в леглото. Малко се бях попритеснила: По време на целия полет бях спала, кацнахме наше време 9-10ч (тукашно 15-16ч) и след 3-4 часа пак трябваше да си лягаме.... Мислех си, че няма да мога да мигна. Да, ама не!
Към 12ч на другия ден Красето „срита вратата” , щот’ сме щели да си пропилеем деня. И така, бърза разходка из града (не, че успях да видя или осъзная нещо, или пък да се ориентирам...), свършване на някаква моя (тестване в Nikon центъра, какво точно съм повредила на апарата / обектива си) и на Красето работа, вечеря в парка, изпращане на семейството и.... ей ни на, home alone;) Labels: маршрути
| »
Friday, February 01, 2008 by Fenia
Един от любимите ми вицове е за Иванчо и Марийка и гласи:
Марийка много искала да отиде на гости на Иванчо и къдет’ го срещнела все го питала: - Иванчо, Иванчо, кога ще ме поканиш на гости? Той обаче, все я отрязвал, но един ден не успял да отклони ентусизама й и я поканил: - Ми.... Марийке, ела в неделя. Няма да има никой.
и.... верно нямало никой....
Е, същото се случи и на мен – поканиха ме на гости, а стопаните се изнесоха оставяйки ме да се разпореждам с дома им;)
Колко широко скроен трябва да си за да го направиш, има ли смисъл да питам?! А фактът, че въпросният дом не е в квартал Люлин, а на м****та си, нейде в другия край на света, само подправя картинката. (respect, малкия!)
И така, не трябваше много да ми се молят и да ме подканят... Решението се взе само. Нямаше обаче време за обратно броене, нямаше време и за даване на старт. Всичко се случваше в последната минута и макар и отдавна да си бяхме купили билети, аз пак на финала си стягах багажа и се наложи изпращата ме Златева да стой „гризяща ноктите си” от нерви и да ме чака около 30 минути в колата (съжалявам!). До последния миг (да се разбира около 22:30, а автобусът тръгваше в 23) говорех по телефоните по работа и... пак се оказа, че не съм я довършила:( Много мразя така!
Както и да е... нерви и пак нерви: изнасяйки багажа си се сещам да си взема банския, да полея цветята, да си взема паспорта... "имах даже време" да се пообъркам къде спира автобусът, да развъня телефоните и да пообикалоля из автогарите (остават 10 мин до тръгването на въпросния автобус), но... „добро е всичко, щом добър е краят”!
Качихме се в автобуса и вече си мислех, че всичко е ОК, когато от автобус със 7 човека (под бройка) се оказа, че точно нашите 2 места са дублирани;) Да де, ама аз вече бях в отпуск и нищо не можеше да ме „събори” макар, че опитващи се, продължаваше да има:
Един турчин реши да си сваля автобусната седалка върху краката на Вени. Започналото безобидно "надприказване", приключи с грандиозен скандал, в който се включих и аз. Бях намесена някак си много навътре, защото се оказах едва ли не много грешна, че си бях облегнала коленете на предната седалка и си бях събула обувките?! Е, те такова нещо стюардесата на автобуса не била виждала (дословно предавам думите й)?!
Как можело да си вдигам краката така ( да се отбележи, че седалката пред мен е празна и не преча на никого по никакъв начин) и как можело да си свалям обувките?! За неин ужас, аз навсякъде пътувам именно така: изхлузвам се на седалката (нали съм "много снажна”), облягам си коленете на предната и си спя непробудно. Е, този път бях 2х културна – свалих си и обувките не само за да ми е по-удобно, но и за да не изцапам случайно пластмасовия гръб на предната седалка!
Е, не би! Каката реши да ми покрещи, че това било фирма (?!) и било забранено да се събуват обувки (?!?!). Няма смисъл да обяснявам, че факта, че съм със събути обувки можеше само да се види, не и да се усети!
Да де, ама кака Кики (това бе първото име на въпросната дама), отиде да говори и с шофьора за моите свалени обувки и той й потвърди, че било забранено.... В един момент, осъзнала в каква точно трагико-комедия съм включена, нещо вътре в мен припламна и скочих, взех да си ровя из чантата, за да си извадя дублирания билет и да чекна правата и задълженията си като пътник и то особено в частта за свалените обувки. Кикито отиде пак при шофьора да му докладва какво точно правя ...
В този момент решихме да си сменим местата - ние да сме по-умните и да оставим турчина, който явно бе покровителстван от „фирмата METRO”, да си поспи на спокойствие, излегнат на свалената си седалка. Мацката обаче, продължи да ни обсъжда на висок глас пред колежката си и двамата шофьори, което ме накара да изляза извън кожата си и да й викна: „Хей, я млъкни, ако обичаш, че вече вземаш яко да ме дразниш!”.
Тъпо, много тъпо – знам това, но не се стърпях!:(
Безплатни съвети към „фирмата METRO”:
Подбирайте внимателно служителите си. По възможност, избягвайте да наемате ограничените кандидати.
Провеждайте им входящи обучения и наблягайте на „клиента винаги има право”, както и на „как да се справим с проблемните клиенти”.
Ако може и да им втълпите, че обсъждането на хората пред самите тях е меко казано невъзпитано и освен до проблем, няма до какво друго да доведе, ще сте вече #1.
Както и да е, преместихме се назад и всяка се излегна на една двойна седалка и заспахме като младенци. Турската граница я минахме много бързо. Свалиха ни с куфарите долу и ни казаха да ги отворим за проверка. От всичките 6 човека (една кака не я пуснаха и я върнаха още на паспортната проверка) единствения багаж, който преровиха бе моят! Митничарят строго ми обясни, че това (луканките) било проблем, който обаче отбеляза само като факт. С особено настървение разгъна увитото в амбалажна хартия юсче (май така се казваха малките шишенца за ракия, които бях помъкнала в дар). Видял обаче, съдържанието се ядоса (че не е златно или ... знам ли какво?) и ни пусна всичките.
И така, минахме границата и.... в 7:30 се оказахме на истанбулската автогара. 
Е, наистина ме впечатли! Разказаха ми, че е огромна, но не очаквах това, което видях – автобусите минават 3 нива, докато стигнат до стоянките си. Има около 200 (поне покрай толкова минахме) офиса на фирми, предлагащи автобусни билети....
Зарязахме си багажа в офиса на „фирмата METRO” и се щурнахме да се размотаваме. Гадното бе, че самолетът ни тръгваше в 23:55, а ние бяхме в 7:30 на автогарата. Можехме да вземем и сутрешния автобус, но все се притеснявах, че на път, човек трябва да си дава аванс... може би напразна предвидливост.
И така, 1 ден в Истанбул... Бидейки там през Септември, останах с добри впечатления и си бях набелязала места, на които бих искала отново да се озова.
Да, ама не! Беше невероятно ветровито и поради тази причина студено. Чудехме се къде да се денем! Само търсехме кафенета, та да посберем малко топлина. И така... до 10ч. Оказа се, че всичко е затворено и няма смисъл да бродим. Решихме да се мотаем из летището. Малко се ужасявах от факта да стоя повече от 12 часа там, но избор нямахме.
Стигнали до автогарата обаче, видяхме магазина на IKEA, намиращ се в непосредствена близост. Никога не бях стъпвала в магазин на IKEA, а имах огромно желание. Нямаше нужда да навивам Вени и... ето ни вътре. Е, убихме повече от 5 часа. Набелязахме дузина неща, които са ни „абсолютно необходими” (е, поне на мен, де;)) и решихме, че обратният ни път ще е пак от там ... ще видим;)
Последва път до летището (много е лесно и удобно – метрото свързва автогарата с летището) и мноооого чакане. Е, слава на Бога, доживяхме заветния миг да се качим в самолета на Turkish airlines (а познайте кого накараха да си свали обувките? Да, мен! Вени - не:Р).
Пътуването не го усетих. Проспах го.
Ужасяващо е огромното количество пластмасови боклуци, които генерира един такъв полет! И вечерята и закуската се състоеше от 4-5 малки чинийки и чашчици + прибори, + алкохолни и безалкохолни напитки и всичкото това не само поставено в пластмаса, но и увито в целофани... гггрррр
За разлика от „фирмата METRO”, в самолета даже ме предразположиха да се събуя, давайки ми в индивидуалния пакет, наред с разните му там слушалки, превръзка за очите и т.н., и чорапки с ленти против пързаляне отдолу! Кеф, майка! Не усетих 11-те часа полет. Наистина спах непробудно!
....и така, много сънена най-после кацнах на летището в Сингапур;)
За хората, които се чудят как да пътуват до Азия (и Австралия):
Билетите от Истанбул са доста по-евтини. Фактът, че трябва да се придвижват с автобус до Истанбул, а после и до летището, отказва много хора.
Не се плашете – лесно и удобно е! Въпреки всичко изписано по-горе за „фирмата METRO”, следва да кажа, че автобусът бе чист и удобен и ако кака Кики не ми бе обяснявала така „компетентно” кое е позволено и кое не, и кое е „опция на седалката, която трябва да се използва”, то аз щях да съм много доволна от тях.
Ако ви остава повече време за шляене из Истанбул, трябва да ви кажа, че на автогарата няма място, където да си оставите багажа (имам предвид, че няма гардероб срещу заплащане). Това можете да направите в офиса на METRO. Служителките учтиво ви обясняват, че не могат да поемат ангажимент за багажа ви, че там влизат и излизат хора, но ако все пак решите да го оставите на ваша си отговорност, те ви казват да го оставите пред очите им, а не в ъгъла, което поне за мен означаваше, че му хвърлят по едно оченце. Следва да кажа, че за това бях посъветвана от други хора, пътували и оставяли багажа си така.
На самата автогара има станция на метрото (в подлеза на средната сграда). Цената на жетона (вместо билет ти дават жетон) е 1.50 турски лири (при 1.17 курс към лева, това е под 1,80 лв.). Влакчетата са чисти, климатизирани (както и трамваите им). Обявяват името на всяка спирка, има скица на линията във всяко вагонче... няма как да се объркате! Бихте могли да си разпечатате и скицата предварително. Аз разпечатах тази.
Можете да отидете към центъра (за Капалъ чарши е спирката Emniyet – Fatih, като за забележителностите - двореца Топ Капъ, Синята джамия и т.н. ще питате на място) или към летището (Hava - Limani ).
На станцията на летището си има означения и не можете да се загубите.
Ако все пак ви е страх да си оставите багажа безстопанствен има и още една опция. Оказа се, че на летището на първия етаж (пристигащи полети) има платен гардероб. За 24 часа можете да оставите голям куфар за цената от 15 турски лири (около 18 лв) и след това да се върнете към центъра и да си зяпате спокойно.
Пак там (на пристигащи) има киоск на Avea . Наред с предплатени пакети и разни мобилни телефони има няколко компютъра с възможност да ползвате безплатно интернет – да си проверите пощата, едно – друго...
Ако пътувате с Turkish airlines – багажа ви трябва да е до 20 кг, но до 25 кг никой не прави проблем (изпитано!).
Ако идвате от наше студено време и кацате на жега, не бързайте да се разсъбличате! В самолета е прохладно, макар, че раздават одеялца;)
Е, толкова от мен. Лек път;) Labels: маршрути
| »
Thursday, August 16, 2007 by Fenia
“Човекът е човек тогава, когато е на път.” Съгласна съм! Изминатите от мен незнайно колко километра ми го доказват. А как? - Ами... просто – с приятната умора, с безбройните впечатления, с усмивката, изникваща при преминаващите спомени... - Започна се в края на Април с екскурзия до Дубровник.
За моя изненада не бе само Дубровник, но включваше и Котор, Будва, о-в Корчула (родното място на Марко Поло), Сплит ( безкрайно изненадана останах с доста добре запазения дворец на император Деоклециан ), о-в Св. Стефан (бе затворен за ремонт, уви). - В края на Май вече пътувах за Будапеща и Виена
- В края на Юни – за Истамбул.
- В края на Юли пък, обикалях със Злате из Париж, Цюрих и Венеция.
- А седмица след завръщането ни отидох да си почина в Доспат.
Някой да ми завидя?;) Признавам си, че самата аз си завиждам, а изпитвам и малко тъга - тъга че нищо ново не ми предстои (в смисъл - не планирам). Едва ли ще имам търпението да разкажа за всичко, а от друга страна е хубаво да го направя, за да не го забравя:) Има много интересни неща за споделяне, но първото, което ми идва на ума е загубването ни във Венеция: Доста изтъркано звучи, но от местата, които въобще някъде някога съм посетила (изключвам България), най-впечатляващия за мен и най-красив град е Венеция. За първи път я посетих през 2000-та година и се влюбих в нея. Седем години по-късно, я намирам отново за възхитителна и си остава градът – мечта за мен. Какво съм видяла там? Преди 7 години обиколих музеите, но не ми остана време за катедралата Сан Марко. Звучи смешно, но е факт. Още тогава знаех, че ще се върна отново за да я видя. Е, върнах се, но пак не я видях;) Да, знам, ще има и трети път, а най-вероятно и ще са повече от три;) Този път стъпихме на венецианска земя доста късно – някъде към 17 ч. Бях обещала на щерките на Злате, че ще ги заведа на място, където гълъбите ще се хранят от ръцете им. Спазих обещанието, но за да го направя препускахме в галоп из венецианските улички, та да стигнем до площада Сан Марко. За огромно наше съжаление магазините затваряха и със Златката така и нищо не можахме да си купим, а из витрините извираха “безброй жадувани неща”. Късната обиколка обаче ми достави удоволствието да се загубя в нощна Венеция. Самата Венеция я възприемам като нещо нереално. Прилича ми на огромен филмов декор – с малките си улички, канали, мостове, с миниатюрните си тротоари, с моторните лодки, пълни с каси безалкохолно (така си зареждат заведенията), с вратите, под които влиза вода, а в така образувалия се “вътрешен двор” има място да спре лодка... Приказка!;) Та, нахранихме ние преялите гълъби, разходихме се подобаващо, похапнахме и тръгнахме да се прибираме. Преди стъпването ни във Венеция, със Злат имахме спор, дали там живеят хора или си е само курортно селище. Както винаги се получава, аз бях правата;) Да, живеят си хора и то доста трудно. Както си стояхме на една от външните маси на заведение и ... отнякъде се появи възрастен човек, който едва ли не се бутна в краката ни за да се добере до една много малка и незабелязана (поне от мен) врата, да я отключи и да си влезе (явно) в дома. После, лутайки се из тъмните уличките (часът бе към 23:30) почти надзъртахме в прозорците, чиято приглушена светлина на 40 ватова (да речем) крушка и шумът от телевизор, излъчващ вечерните новини, в съчетанието с потракване на вилици и лъжици, създаваше илюзията за онзи уют и спокойствие, присъщи на живота на село. Да, романтика, но... нас нямаше кой да ни упъти. Беше странно да се срещаме с разни хора, с разперени карти в ръце, лутащи се безуспешно като нас, в търсене на вярната посока. Oще по странно бе обаче, да попадаме на улици без “грам” човек из тях... ....хоооп, нейде отсреща, през канала ( да се разбира на 5 м разстояние), проскърцват макарите на простор, на който лелка простира дрехи....... в друга уличка пък, попадаме на три дечица, които ритат топка, а майка им стои със скръстени ръце и или ги наблюдава, или се опитва безуспешно да ги прибере у дома. Още по-странно бе, че жената не разбираше английски;) Е, вопълът “паркинг, паркинг...” все пак го разбра и уж ни упъти – знак за първата вляво, после през “понте”, знак за направо и пак “понте” и ... “паркинг”...Зарадвани се втурваме към първата вляво и в края на уличката – изненада.... канал без понте... и така няколко пъти :Р През странни места преминахме, някои даже страшни, което само затвърди личното ми мнение, че карнавалът във Венеция, нейде из вековете, трябва да е било страховито преживяване.;) Но това бяха само безлюдните места. Оживените такива не бяха загубили романтиката си – ресторантчета със свещи на всяка маса и тиха музика; хора, хванати за ръка и разхождащи се спокойно.... Интересно ми е, като какъв ли турист ще ме таксуват мен венецианците?;) Labels: маршрути
| »
Wednesday, April 25, 2007 by Fenia
От три седмици черновата на това писание отлежава и ако не го пусна сега, може и да не “види бял свят”, че идат дни, осеяни с пътувания и преживявания, за които ще ми се иска да разкажа;) Та, уикендът по ТАЗИ Цветница бе “заплют” за посещение на Белоградчик и Видин. Противно на очакванията, измъкването ни от София ( петък 17:30ч.) и пътуването до Враца се оказа изключително лесно и бързо. “Забавата” започна в Монтана, където обърквацията бе пълна и някак си не я отдавам на падналия здрач;) Няма да изпадам в така характерните за мен подробности, но ще отбележа, че една кола на жандармерията ни изведе от града ..... за да влезем отново в него (малко ми заприлича на началото на "Рамбо" 1 част ;Р);) - след напускането на града, указано с голяма табела, пътят прави един голям завой (нещо като детелина) и... ей на, пак табела - влизаме в Монтана?!?!?! ... наистина си влизаме – блокове, магазини... малко объркващо, нали?;) И въпреки всичко, това бе верния път ( чудя се дали и тировете от / за ферибота минават оттам?... поне имаше табели за това, де). Останахме с впечатлението, че бая път сме изминали и ето на, попадаме на отбивката за Берлоградчик. След указани 21 км. ( но изминати около 35 км.) ей ни уж в града (според табелата де), а покрай нас – гора, даже лисица ни пресече пътя (нещо, от което ние, “градските” хора се впечатлихме и екзалтирано заахкахме). Пътувахме с две коли, а лисицата бе пресякла пътя и на двете, та се зачудихме дали не е някаква механизирана атракция на града, включваща се пред влизащите коли с цел – привличане на туристи :РррВъпреки трудностите (няколко човека избягаха преди още да ги помолим да ни упътят), стигнахме до хотел “Мадоната” , в който си бяхме и запазили места. Посрещнаха ни мили и усмихнати хора, леко притеснени от закъснението ни, настаниха ни, сгряха ни, нагостиха ни, а ний заседнахме, раздумахме се ... Факта, че само ние бяхме похапващите в механата не бе причина някой да ни помоли за последни поръчки (нищо че часът бе минал 2-3 сутринта) или нещо от рода, което ясно да ни покаже, че е време и за персонала да поспи. Напротив! Две женици до последно стояха с нас и задоволяваха всички наши прищевки! Съботна утрин, навън ръмеше и беше ясно, че не можем да отидем до скалите. Почувствах се като на лагер и.... доигра ми се на карти (не, че умея, но обичам). Тръгнахме уж карти да търсим, а се получи импровизирана разходка, която ни показа, че дъждеца повече плаши, отколкото мокри.
Впечатлих се от белоградчишкото училище (сградата е великолепна, но не съм я снимала добре).....
 .... от красивото му жълто автобусче....
... от тераси без врата към тях....
Преподредихме програмата си и се запътихме към Видин. Пътьом се отбихме до пещера Магурата. Имахме невероятния късмет една голяма група да стои и да чака нас (видели ни, че се задаваме по пътя), за да влезе в пещерата. 
Оказа се, че в много далечното минало хората са рисували къде по-красиво от мен....
 ... а може би са имали по-качествени модели:Р
Ако не се броят двете спорадични виждания на р. Дунав ( първото отпреди 13г, а второто през прозорец на кола и няколко нощни преминавания по Дунав-мост - с кола, дееее), то може да се каже, че той (Дунава) е непознат за мен. 
И ей го на, някои хора (простено да им е!) полудяха от вида на рекичката и звуците на незнаен (за нашата компания ) духов оркестър.
Гладът ни отведе до една механа – Банска къща (препоръчвам я горещо!), която ни приюти, стопли и нагости превкусно. В заведението единствените клиенти бяхме ние, а на всички маси (без изключение) бяха поставени табелки “запазена”. Попитахме все пак има ли свободна маса и ни бе казано, че е запазено за нас (?!). И до днес не мога да си обясня идеята! Похапнахме, починахме и се втурнахме към набелязаните забележителности. Видинската забелезителност #1 е крепостта Баба Вида.
И ние започнахме с нея – помотахме се, посмяхме се (поне аз) на информационните табелки и се запътихме към следващата и много по-желаната за разглеждане от мен – джамията на Осман Пазвантоглу (а може и да е Пазвантооглу). Бях чувала доста за нея и категорично отказах да си тръгна, без да я видя. 
Какво е интересното на тази джамия – на върха на минарето, вместо полумесец има обърнато сърце. Това е единствената такава джамия и това сърце е символ на волята на султанския наместник Осман Пазвантоглу за религиозна толерантност. Самият той е бил обичан и от българите в околията и от турците. Е, не е бил обичан от султана, но това май го прави още по-ценен (поне за мен). За жалост, четох какви ли не интерпретации на този факт (за наличието на това сърце / пика), но първата, която съм чула аз, бе тази, за любовта между религиите и си остава истинската за мен! На следващия ден времето се оправи, пекна слънчице и успяхме все пак да видим Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали. Прибирайки се към София искахме да минем през някой манастир. Беше Цветница и искахме венче от върбови клонки за над вратите си. Е, няма смисъл да разказвам как няколко табелки успяха да ни объркат и да ни загубят над час в напразно търсене на манастир, който се оказа, че не е “зад ъгъла”, а на един баир, около 2-3 часа пеша. Пропуснахме го, а върбови клонки си взехме от една църква в Монтана. Решихме, че ще се прибираме през Искърското дефиле. Бяхме “умрели от глад”. Този път направихме невероятна грешка – седнахме да хапнем в най-ужасното заведение, в което нявгашка съм стъпвала – Черепишкото ханче (май така се казваше). Ей, такава мръсотия цареше там, че покрай заведението с по-малко от 200 км/час не бива да се преминава! Labels: маршрути
| »
|
|
