<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den_US\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

от виц до реалност

Един от любимите ми вицове е за Иванчо и Марийка и гласи:
Марийка много искала да отиде на гости на Иванчо и къдет’ го срещнела все го питала:
- Иванчо, Иванчо, кога ще ме поканиш на гости?
Той обаче, все я отрязвал, но един ден не успял да отклони ентусизама й и я поканил:
- Ми.... Марийке, ела в неделя. Няма да има никой.
и.... верно нямало никой....

Е, същото се случи и на мен – поканиха ме на гости, а стопаните се изнесоха оставяйки ме да се разпореждам с дома им;)
Колко широко скроен трябва да си за да го направиш, има ли смисъл да питам?! А фактът, че въпросният дом не е в квартал Люлин, а на м****та си, нейде в другия край на света, само подправя картинката. (respect, малкия!)


И така, не трябваше много да ми се молят и да ме подканят... Решението се взе само. Нямаше обаче време за обратно броене, нямаше време и за даване на старт. Всичко се случваше в последната минута и макар и отдавна да си бяхме купили билети, аз пак на финала си стягах багажа и се наложи изпращата ме Златева да стой „гризяща ноктите си” от нерви и да ме чака около 30 минути в колата (съжалявам!). До последния миг (да се разбира около 22:30, а автобусът тръгваше в 23) говорех по телефоните по работа и... пак се оказа, че не съм я довършила:( Много мразя така!

Както и да е... нерви и пак нерви: изнасяйки багажа си се сещам да си взема банския, да полея цветята, да си взема паспорта... "имах даже време" да се пообъркам къде спира автобусът, да развъня телефоните и да пообикалоля из автогарите (остават 10 мин до тръгването на въпросния автобус), но... „добро е всичко, щом добър е краят”!

Качихме се в автобуса и вече си мислех, че всичко е ОК, когато от автобус със 7 човека (под бройка) се оказа, че точно нашите 2 места са дублирани;) Да де, ама аз вече бях в отпуск и нищо не можеше да ме „събори” макар, че опитващи се, продължаваше да има:

Един турчин реши да си сваля автобусната седалка върху краката на Вени. Започналото безобидно "надприказване", приключи с грандиозен скандал, в който се включих и аз. Бях намесена някак си много навътре, защото се оказах едва ли не много грешна, че си бях облегнала коленете на предната седалка и си бях събула обувките?! Е, те такова нещо стюардесата на автобуса не била виждала (дословно предавам думите й)?!

Как можело да си вдигам краката така ( да се отбележи, че седалката пред мен е празна и не преча на никого по никакъв начин) и как можело да си свалям обувките?! За неин ужас, аз навсякъде пътувам именно така: изхлузвам се на седалката (нали съм "много снажна”), облягам си коленете на предната и си спя непробудно. Е, този път бях 2х културна – свалих си и обувките не само за да ми е по-удобно, но и за да не изцапам случайно пластмасовия гръб на предната седалка!


Е, не би! Каката реши да ми покрещи, че това било фирма (?!) и било забранено да се събуват обувки (?!?!). Няма смисъл да обяснявам, че факта, че съм със събути обувки можеше само да се види, не и да се усети!

Да де, ама кака Кики (това бе първото име на въпросната дама), отиде да говори и с шофьора за моите свалени обувки и той й потвърди, че било забранено.... В един момент, осъзнала в каква точно трагико-комедия съм включена, нещо вътре в мен припламна и скочих, взех да си ровя из чантата, за да си извадя дублирания билет и да чекна правата и задълженията си като пътник и то особено в частта за свалените обувки. Кикито отиде пак при шофьора да му докладва какво точно правя ...

В този момент решихме да си сменим местата - ние да сме по-умните и да оставим турчина, който явно бе покровителстван от „фирмата METRO”, да си поспи на спокойствие, излегнат на свалената си седалка. Мацката обаче, продължи да ни обсъжда на висок глас пред колежката си и двамата шофьори, което ме накара да изляза извън кожата си и да й викна: „Хей, я млъкни, ако обичаш, че вече вземаш яко да ме дразниш!”.


Тъпо, много тъпо – знам това, но не се стърпях!:(


Безплатни съвети към „фирмата METRO”:

  1. Подбирайте внимателно служителите си. По възможност, избягвайте да наемате ограничените кандидати.

  2. Провеждайте им входящи обучения и наблягайте на „клиента винаги има право”, както и на „как да се справим с проблемните клиенти”.

  3. Ако може и да им втълпите, че обсъждането на хората пред самите тях е меко казано невъзпитано и освен до проблем, няма до какво друго да доведе, ще сте вече #1.



Както и да е, преместихме се назад и всяка се излегна на една двойна седалка и заспахме като младенци.

Турската граница я минахме много бързо. Свалиха ни с куфарите долу и ни казаха да ги отворим за проверка. От всичките 6 човека (една кака не я пуснаха и я върнаха още на паспортната проверка) единствения багаж, който преровиха бе моят! Митничарят строго ми обясни, че това (луканките) било проблем, който обаче отбеляза само като факт. С особено настървение разгъна увитото в амбалажна хартия юсче (май така се казваха малките шишенца за ракия, които бях помъкнала в дар). Видял обаче, съдържанието се ядоса (че не е златно или ... знам ли какво?) и ни пусна всичките.
И така, минахме границата и.... в 7:30 се оказахме на истанбулската автогара.


Е, наистина ме впечатли! Разказаха ми, че е огромна, но не очаквах това, което видях – автобусите минават 3 нива, докато стигнат до стоянките си. Има около 200 (поне покрай толкова минахме) офиса на фирми, предлагащи автобусни билети....

Зарязахме си багажа в офиса на „фирмата METRO” и се щурнахме да се размотаваме. Гадното бе, че самолетът ни тръгваше в 23:55, а ние бяхме в 7:30 на автогарата. Можехме да вземем и сутрешния автобус, но все се притеснявах, че на път, човек трябва да си дава аванс... може би напразна предвидливост.

И така, 1 ден в Истанбул... Бидейки там през Септември, останах с добри впечатления и си бях набелязала места, на които бих искала отново да се озова.

Да, ама не! Беше невероятно ветровито и поради тази причина студено. Чудехме се къде да се денем! Само търсехме кафенета, та да посберем малко топлина. И така... до 10ч. Оказа се, че всичко е затворено и няма смисъл да бродим. Решихме да се мотаем из летището. Малко се ужасявах от факта да стоя повече от 12 часа там, но избор нямахме.

Стигнали до автогарата обаче, видяхме магазина на IKEA, намиращ се в непосредствена близост. Никога не бях стъпвала в магазин на IKEA, а имах огромно желание. Нямаше нужда да навивам Вени и... ето ни вътре. Е, убихме повече от 5 часа. Набелязахме дузина неща, които са ни „абсолютно необходими” (е, поне на мен, де;)) и решихме, че обратният ни път ще е пак от там ... ще видим;)

Последва път до летището (много е лесно и удобно – метрото свързва автогарата с летището) и мноооого чакане. Е, слава на Бога, доживяхме заветния миг да се качим в самолета на Turkish airlines (а познайте кого накараха да си свали обувките? Да, мен! Вени - не:Р).

Пътуването не го усетих. Проспах го.

Ужасяващо е огромното количество пластмасови боклуци, които генерира един такъв полет! И вечерята и закуската се състоеше от 4-5 малки чинийки и чашчици + прибори, + алкохолни и безалкохолни напитки и всичкото това не само поставено в пластмаса, но и увито в целофани... гггрррр

За разлика от „фирмата METRO”, в самолета даже ме предразположиха да се събуя, давайки ми в индивидуалния пакет, наред с разните му там слушалки, превръзка за очите и т.н., и чорапки с ленти против пързаляне отдолу! Кеф, майка! Не усетих 11-те часа полет. Наистина спах непробудно!

....и така, много сънена най-после кацнах на летището в Сингапур;)

За хората, които се чудят как да пътуват до Азия (и Австралия):

Билетите от Истанбул са доста по-евтини. Фактът, че трябва да се придвижват с автобус до Истанбул, а после и до летището, отказва много хора.

Не се плашете – лесно и удобно е! Въпреки всичко изписано по-горе за „фирмата METRO”, следва да кажа, че автобусът бе чист и удобен и ако кака Кики не ми бе обяснявала така „компетентно” кое е позволено и кое не, и кое е „опция на седалката, която трябва да се използва”, то аз щях да съм много доволна от тях.

Ако ви остава повече време за шляене из Истанбул, трябва да ви кажа, че на автогарата няма място, където да си оставите багажа (имам предвид, че няма гардероб срещу заплащане). Това можете да направите в офиса на METRO. Служителките учтиво ви обясняват, че не могат да поемат ангажимент за багажа ви, че там влизат и излизат хора, но ако все пак решите да го оставите на ваша си отговорност, те ви казват да го оставите пред очите им, а не в ъгъла, което поне за мен означаваше, че му хвърлят по едно оченце. Следва да кажа, че за това бях посъветвана от други хора, пътували и оставяли багажа си така.

На самата автогара има станция на метрото (в подлеза на средната сграда). Цената на жетона (вместо билет ти дават жетон) е 1.50 турски лири (при 1.17 курс към лева, това е под 1,80 лв.). Влакчетата са чисти, климатизирани (както и трамваите им). Обявяват името на всяка спирка, има скица на линията във всяко вагонче... няма как да се объркате! Бихте могли да си разпечатате и скицата предварително. Аз разпечатах тази.

Можете да отидете към центъра (за Капалъ чарши е спирката Emniyet – Fatih, като за забележителностите - двореца Топ Капъ, Синята джамия и т.н. ще питате на място) или към летището (Hava - Limani ).

На станцията на летището си има означения и не можете да се загубите.

Ако все пак ви е страх да си оставите багажа безстопанствен има и още една опция. Оказа се, че на летището на първия етаж (пристигащи полети) има платен гардероб. За 24 часа можете да оставите голям куфар за цената от 15 турски лири (около 18 лв) и след това да се върнете към центъра и да си зяпате спокойно.

Пак там (на пристигащи) има киоск на Avea . Наред с предплатени пакети и разни мобилни телефони има няколко компютъра с възможност да ползвате безплатно интернет – да си проверите пощата, едно – друго...

Ако пътувате с Turkish airlines – багажа ви трябва да е до 20 кг, но до 25 кг никой не прави проблем (изпитано!).

Ако идвате от наше студено време и кацате на жега, не бързайте да се разсъбличате! В самолета е прохладно, макар, че раздават одеялца;)

Е, толкова от мен. Лек път;)

Labels:

“от виц до реалност”

  1. Blogger Fobos Says:

    Никога не ти се разминава без приключения :-)

    Приятно и весело изкарване в далечната земя! {}