загубени във Венеция
“Човекът е човек тогава, когато е на път.” Съгласна съм! Изминатите от мен незнайно колко километра ми го доказват. А как? - Ами... просто – с приятната умора, с безбройните впечатления, с усмивката, изникваща при преминаващите спомени...
- Започна се в края на Април с екскурзия до Дубровник.
За моя изненада не бе само Дубровник, но включваше и Котор, Будва, о-в Корчула (родното място на Марко Поло), Сплит ( безкрайно изненадана останах с доста добре запазения дворец на император Деоклециан ), о-в Св. Стефан (бе затворен за ремонт, уви).
- На 6-ти Май в Боженци се състоя годишната “сектантска” сбирка.
- В края на Май вече пътувах за Будапеща и Виена
- В края на Юни – за Истамбул.
- В края на Юли пък, обикалях със Злате из Париж, Цюрих и Венеция.
- А седмица след завръщането ни отидох да си почина в Доспат.
Някой да ми завидя?;) Признавам си, че самата аз си завиждам, а изпитвам и малко тъга - тъга че нищо ново не ми предстои (в смисъл - не планирам). Едва ли ще имам търпението да разкажа за всичко, а от друга страна е хубаво да го направя, за да не го забравя:) Има много интересни неща за споделяне, но първото, което ми идва на ума е загубването ни във Венеция:
Доста изтъркано звучи, но от местата, които въобще някъде някога съм посетила (изключвам България), най-впечатляващия за мен и най-красив град е Венеция. За първи път я посетих през 2000-та година и се влюбих в нея. Седем години по-късно, я намирам отново за възхитителна и си остава градът – мечта за мен. Какво съм видяла там? Преди 7 години обиколих музеите, но не ми остана време за катедралата Сан Марко. Звучи смешно, но е факт. Още тогава знаех, че ще се върна отново за да я видя. Е, върнах се, но пак не я видях;) Да, знам, ще има и трети път, а най-вероятно и ще са повече от три;) Този път стъпихме на венецианска земя доста късно – някъде към 17 ч. Бях обещала на щерките на Злате, че ще ги заведа на място, където гълъбите ще се хранят от ръцете им. Спазих обещанието, но за да го направя препускахме в галоп из венецианските улички, та да стигнем до площада Сан Марко. За огромно наше съжаление магазините затваряха и със Златката така и нищо не можахме да си купим, а из витрините извираха “безброй жадувани неща”. Късната обиколка обаче ми достави удоволствието да се загубя в нощна Венеция. Самата Венеция я възприемам като нещо нереално. Прилича ми на огромен филмов декор – с малките си улички, канали, мостове, с миниатюрните си тротоари, с моторните лодки, пълни с каси безалкохолно (така си зареждат заведенията), с вратите, под които влиза вода, а в така образувалия се “вътрешен двор” има място да спре лодка... Приказка!;) Та, нахранихме ние преялите гълъби, разходихме се подобаващо, похапнахме и тръгнахме да се прибираме. Преди стъпването ни във Венеция, със Злат имахме спор, дали там живеят хора или си е само курортно селище. Както винаги се получава, аз бях правата;) Да, живеят си хора и то доста трудно. Както си стояхме на една от външните маси на заведение и ... отнякъде се появи възрастен човек, който едва ли не се бутна в краката ни за да се добере до една много малка и незабелязана (поне от мен) врата, да я отключи и да си влезе (явно) в дома. После, лутайки се из тъмните уличките (часът бе към 23:30) почти надзъртахме в прозорците, чиято приглушена светлина на 40 ватова (да речем) крушка и шумът от телевизор, излъчващ вечерните новини, в съчетанието с потракване на вилици и лъжици, създаваше илюзията за онзи уют и спокойствие, присъщи на живота на село. Да, романтика, но... нас нямаше кой да ни упъти. Беше странно да се срещаме с разни хора, с разперени карти в ръце, лутащи се безуспешно като нас, в търсене на вярната посока. Oще по странно бе обаче, да попадаме на улици без “грам” човек из тях... ....хоооп, нейде отсреща, през канала ( да се разбира на 5 м разстояние), проскърцват макарите на простор, на който лелка простира дрехи....... в друга уличка пък, попадаме на три дечица, които ритат топка, а майка им стои със скръстени ръце и или ги наблюдава, или се опитва безуспешно да ги прибере у дома. Още по-странно бе, че жената не разбираше английски;) Е, вопълът “паркинг, паркинг...” все пак го разбра и уж ни упъти – знак за първата вляво, после през “понте”, знак за направо и пак “понте” и ... “паркинг”...Зарадвани се втурваме към първата вляво и в края на уличката – изненада.... канал без понте... и така няколко пъти :Р През странни места преминахме, някои даже страшни, което само затвърди личното ми мнение, че карнавалът във Венеция, нейде из вековете, трябва да е било страховито преживяване.;) Но това бяха само безлюдните места. Оживените такива не бяха загубили романтиката си – ресторантчета със свещи на всяка маса и тиха музика; хора, хванати за ръка и разхождащи се спокойно.... Интересно ми е, като какъв ли турист ще ме таксуват мен венецианците?;)
Доста изтъркано звучи, но от местата, които въобще някъде някога съм посетила (изключвам България), най-впечатляващия за мен и най-красив град е Венеция. За първи път я посетих през 2000-та година и се влюбих в нея. Седем години по-късно, я намирам отново за възхитителна и си остава градът – мечта за мен. Какво съм видяла там? Преди 7 години обиколих музеите, но не ми остана време за катедралата Сан Марко. Звучи смешно, но е факт. Още тогава знаех, че ще се върна отново за да я видя. Е, върнах се, но пак не я видях;) Да, знам, ще има и трети път, а най-вероятно и ще са повече от три;) Този път стъпихме на венецианска земя доста късно – някъде към 17 ч. Бях обещала на щерките на Злате, че ще ги заведа на място, където гълъбите ще се хранят от ръцете им. Спазих обещанието, но за да го направя препускахме в галоп из венецианските улички, та да стигнем до площада Сан Марко. За огромно наше съжаление магазините затваряха и със Златката така и нищо не можахме да си купим, а из витрините извираха “безброй жадувани неща”. Късната обиколка обаче ми достави удоволствието да се загубя в нощна Венеция. Самата Венеция я възприемам като нещо нереално. Прилича ми на огромен филмов декор – с малките си улички, канали, мостове, с миниатюрните си тротоари, с моторните лодки, пълни с каси безалкохолно (така си зареждат заведенията), с вратите, под които влиза вода, а в така образувалия се “вътрешен двор” има място да спре лодка... Приказка!;) Та, нахранихме ние преялите гълъби, разходихме се подобаващо, похапнахме и тръгнахме да се прибираме. Преди стъпването ни във Венеция, със Злат имахме спор, дали там живеят хора или си е само курортно селище. Както винаги се получава, аз бях правата;) Да, живеят си хора и то доста трудно. Както си стояхме на една от външните маси на заведение и ... отнякъде се появи възрастен човек, който едва ли не се бутна в краката ни за да се добере до една много малка и незабелязана (поне от мен) врата, да я отключи и да си влезе (явно) в дома. После, лутайки се из тъмните уличките (часът бе към 23:30) почти надзъртахме в прозорците, чиято приглушена светлина на 40 ватова (да речем) крушка и шумът от телевизор, излъчващ вечерните новини, в съчетанието с потракване на вилици и лъжици, създаваше илюзията за онзи уют и спокойствие, присъщи на живота на село. Да, романтика, но... нас нямаше кой да ни упъти. Беше странно да се срещаме с разни хора, с разперени карти в ръце, лутащи се безуспешно като нас, в търсене на вярната посока. Oще по странно бе обаче, да попадаме на улици без “грам” човек из тях... ....хоооп, нейде отсреща, през канала ( да се разбира на 5 м разстояние), проскърцват макарите на простор, на който лелка простира дрехи....... в друга уличка пък, попадаме на три дечица, които ритат топка, а майка им стои със скръстени ръце и или ги наблюдава, или се опитва безуспешно да ги прибере у дома. Още по-странно бе, че жената не разбираше английски;) Е, вопълът “паркинг, паркинг...” все пак го разбра и уж ни упъти – знак за първата вляво, после през “понте”, знак за направо и пак “понте” и ... “паркинг”...Зарадвани се втурваме към първата вляво и в края на уличката – изненада.... канал без понте... и така няколко пъти :Р През странни места преминахме, някои даже страшни, което само затвърди личното ми мнение, че карнавалът във Венеция, нейде из вековете, трябва да е било страховито преживяване.;) Но това бяха само безлюдните места. Оживените такива не бяха загубили романтиката си – ресторантчета със свещи на всяка маса и тиха музика; хора, хванати за ръка и разхождащи се спокойно.... Интересно ми е, като какъв ли турист ще ме таксуват мен венецианците?;)
Labels: маршрути
This entry was posted by Fenia, on
Thursday, August 16, 2007.
You can leave your response.
