Не знам защо, но все по рядко се чувствам безпричинно щастлива (то не, че причинното е по-често, де). Улавям, че то, щастието е налице, когато си “надуя” музиката в офиса и пея по цял ден, с пълен глас.

Е, отдавна не се бе случвало, но ето, че днес е един от онези толкова странни, редки и бързо “изпаряващи” се в ежедневието дни. Чувствам се така леко - пея, танцувам из офиса, колегите ми се усмихват...

Истината е, че ми е така хубаво, та успявам да се “изтръгна” от хилядите задачки, следващи ме по петите и да напиша тези два реда... Просто, не ми се иска да оставя този така красив ден без никаква следа!;)

Е, добре де, може би хубавото ми настроение е наследство от не по-малко страхотната вечер. Не, спокойно, не, че нещо кой знае какво се е случило, не! Просто си потанцувах и полигавих на воля. Отдавна не ми се бе случвало. Да, ходя си редовно на танци, но снощи бе много отпускащо: Ицо направи една чудесна тренировка, за което му благодаря сърдечно (не, че ще го прочете някога, но когато някой нещо хубаво направи, мисля, че е редно да се отчете!)! После за кратко отидохме уж да пийнем по нещо и... ей ни на, озовахме се в Chillout café (Василев, щеше ми се да те видя там!). А там, там вече се размазах....

Спомням си приказката за принцесата със скъсаните пантофки (едно, мисля, руско филмче – царят се чудеше защо всяка сутрин пантофките на дъщерите му са скъсани, а те... те ходеха да танцуват по цяла вечер;) ) и се почувствах като тези принцески, но не защото си скъсах обувките, а защото установих, че от танци съм си протрила / скъсала кожицата на петалцата:) Разбира се, нищо от това не бях усетила;)

А, завръщайки се у дома, с чисто мокра тениска (все едно в някое увеселение тип “Мис мокра фланелка” бях участвала:Р), наболяващи крачета и много ухилена, ме очакваше една “усмивка от старите ленти”- майка ми (гостуваща ми в момента и изпълняваща ролята на “куче-пазач”, но за това друг път), изскачаща сънена от леглото и казваща ми: “Антония, какво правиш?! Колко е часът?! ДВА ЧАСЪТ!!!!! На какво прилича това?!”. Е, не можах да се сдържа и да не се захиля на глас, и да не я попитам със сълзи в очите: “Да не би да имам вечерен час?!”.

По този повод си припомних, че нявга в ученическите години ми се е случвало 1-2 пъти да се събувам на първия етаж във входа (в Бургас сме на 4-ия) и да се качвам по стълбите, за да не събудя родителите си с асансьора, но не би! При отключването на вратата (абсолютно безшумно, разбира се), майка ми вече включваше осветлението и ми задаваше същите въпроси;) Е, как да не ги обичаш майките!?:)

Желая весел и усмихнат ден!;)

Labels: дрън дрън