Днес успяха да ми се случат две неща, в резултат на което ми се иска да похваля един и порицая друг човек.

Започвам с похвалата, защото:
1. Като, че ли предпочитам повече да търся кусури на хората, отколкото доброто. Бе, уж се стремя да не е така, но резултата е друг,

и...

2. Човека, който искам да похваля е моят личен лекар, а тях май няма кой да ги похвали...

Това, че съм си имала вземане – даване с личен лекар си е направо новина. Аз не съм от хората, които висят пред лекарските кабинети, правят си всевъзможни прегледи и изпадат в истерия като кихнат. Е, от друга страна пък съм си нормален човек и всяка година изкарвам на крак по някоя и друга настинка, съпроводена с температура...

И така, от началото на здравната реформа до момента, макар и на книга да имам личен лекар (да се разбира, че не му знам ни името, ни адреса на кабинета) никога не съм прибягвала до услугите му. Нямам си и понятие, що е туй направление, периодични (инициирани от някой друг, а не от мен) прегледи и т.н. Причината за това ми неведение е сравнително голямата ми ангажираност, поради което лекар на разстояние по-голямо от 20 минути пеша от Съдебната палата не ми върши работа. Това бе и причината досега никога да не потърся личния си лекар и да предпочитам да си ходя на частни прегледи.

Да живеят колегите!

Една колежка, изпаднала в ужас от мен, реши към м. Юни да ми смени личния лекар. Сама се зае с това – взе ми здравната книжка, намери (по препоръка) личен лекар (и то в необходимата близост!) и ме записа при него.

И така, пипнала първия грип за този есенно – зимен период, а и притеснила се от появата на симптоми, с които използвания от мен лекар на частна практика не мога да занимавам, се престраших и звъннах на въпросния нов мой личен лекар.

Д-р Ирена Дякова, практикуваща във 2-ра поликлиника, е била така добра, че ми е дала визитка с адреси, телефони и часове за прием. Малко притеснено звъннах и останах изненадана. Вместо троснато – раздразнителен глас, отсреща един много мил и подчертано внимателен глас ми обясни, че е хубаво да си запазя час за да не ми се наложи да чакам, като ме разпита подробно какво ми има, та ако е спешно да отида веднага. Часът, който ми бе даден не бе за някой друг ден, а за след 2 часа. Да, отивайки там ми се наложи да изчакам 15-ина минутки за да приключи с пациента преди мен, но мен това не ме раздразни по никакъв начин. Все пак отивам на лекар, а не в бакалница! Влизайки вътре, се оказа, че дамата не само звучи като внимателен човек, а си е такъв и в отношението си към хората. Първото нещо, което ме попита (и ми направи страхотно впечатление – добро) бе, дали боледувам често, защото отдавна не съм идвала и тя (извини ми се за това) не помнела. С усмивка й обясних, че аз никога не съм идвала и тя няма откъде да знае. След това ме разпита за болести, оплаквания (странични, а не моментните), алергии и т.н. Последва преглед, изписване на малко лекарства, съобразявайки се с факта, че предпочитам да не потребявам антибиотици и привикване на контролен преглед в края на седмицата. Изрично ме предупреди, че ако ми стане по-зле трябва да й се обадя и да не се притеснявам да го направя на мобилния телефон (даден също на визитката), ако ми е лошо тези дни и не мога да отида на работа – пак да се обадя – за да ми издаде болничен.

Какво мога да кажа? Останах изумена от доброто отношение на жената, от загрижеността й, желанието й да ми е в услуга, да ме улесни и т.н. Никога не съм преставала да вярвам в доброто и хората, а лекарите съм уважавала безкрайно (все пак нявга имах мераци и аз да ставам такава). Радвам се, че днес имах повод, ако не да затвърдя тази си вяра, то поне да видя, че не вярвам в “този, дето духа”!

******************************************

Виж порицанието ми идва малко по-сложно. Може би причината е, че трябва да порицая самата себе си, а нали съм си най-безгрешното, най-доброто, най-най-... бе трудно ми е да го направя... Но, уча се да си признавам грешките и затова “прехапвам езика” и си “посипвам главата с пепел”:

Днес постъпих грозно и много лошо. Обърнах гръб на човек, който вярва безрезервно в мен и в чиято глава нявга набивах, че доброто съществува, че е навсякъде около нас, че трябва да се учим да го виждаме... Накарах го да повярва в мен, приучих го да разчита на мен и понеже взе да го прави прекомерно.... изоставих го.

Е, разбира се, подбрах момент в който да няма нужда от помощ или нещо от рода. Опитах се да обясня, че не мога да бъда на разположение във всеки миг, в който пожелае... И понеже това обяснение е 100-то поред и понеже бе прието с присъщото неразбиране, просто заобиколко казах, че е по-добре повече да не бъда търсена!

Ставайки от пейката и тръгвайки с твърда крачка, всичко вътре в мен се огъна...

Как не ме е срам?! Кой ми дава правото да лъжа по този начин хората? Как този човек ще вярва на хората, като един от малкото, отнесли се добре с него му обръща гръб? Постъпих лошо, много лошо..... и макар егоизмът вътре в мен да нашепва, че така е по-добре и че най-после ще бъда освободена от психическия и физическия тормоз да правя невъзможното за да бъда на разположение, аз все пак не съм щастлива... От дете свикнах да виждам, че човешкото щастие винаги е основано на нечие чуждо нещастие и съм свикнала с този факт и все пак... не съм щастлива.... даже напротив... Нямах сили да постъпвам повече по различен начин, а постъпвайки така, се почувствах още по-зле... мрънн....

И така, един от вчерашните ми въпроси получи своя отговор..... все пак сградата е била памeтник на културата....

*********************************************

Без връзка с горното ... няколко въпроса:

Защо хората мразят промените? Откъде би могло да дойде подобрение на дадено положение, ако не се предприемат промени? Нима хората сме толкова черногледи, че при една промяна първото, което виждаме или за което мислим, е евентуалното влошаване на ситуацията?!

.....или какво? Мързи ли ни? Предпочитаме да стоим в блатото, вместо да се понапънем и да изпълзим от него?! Защо?

Къде е авантюристът във всеки един от нас?

Помня учителката си по история и обяснението й относно причините за всяка революция: „Управляващите не могат да управляват постарому, а народа не иска да живее постарому!”

Само голям катаклизъм може да доведе до промяна на статуквото. Срещу него „ритат” всички. Няма значение дали са млади или стари, дали са умни или глупави, дали са работливи или мързеливи.... Познатото зло е по-малко зло...

Противници до вчера, днес те са рамо до рамо за да запазят установеното, за да не допуснат новите порядки „в дома си”.

Доводите, които ще бъдат извадени са повече от смехотворни... от рода на тези – с водата от 10-те кладенеца ... И всичко това защо? Е, как защо - само и само да ти се обясни как една промяна не може да бъде направена, колко е безмислена и безполезна...

Как се бори статукво, когато срещу теб е човек, а не управляваща класа, когато искаш да подходиш интелигентно и без сътресения, да угодиш на всички, да предпазиш непредпазливото, да запазиш ценното, да угодиш на тези, на които е невъзможно да угодиш?

„Да живееш във време на промени” било китайско проклятие. Как се нарича тогава участта да трябва да променяш?!

....или по-точно защо падна точно тази сграда? И тук ли проблема е в неспазване на строителните изисквания или има и нещо друго? Дали истината, която ще се каже ще ме удовлетвори? Дали пък аз не съм твърде мнителна?

Предистория: Работя на около 100 м от сградата, която се срути днес в центъра на София. Това е сградата, в която бе магазина на Бата. Казвам „бе”, не защото сградата вече не съществува, а защото преди няколко месеца магазина бе изнесен едва ли не за часове. Единия ден услужливи продавачки ни уведомяват, че на другия ден ще имат голяма разпродажба и е хубаво ако имаме време да наминем, а на следващия ден сутринта, магазина го няма. Защо? Имало е някакъв спор за собствеността на магазина / сградата. Като следствие, магазина стоя няколко месеца опакован с гипсокартон. Пред вратата му винаги имаше около 6-7 охранителя, носещи отличителните знаци на СОТ 91 161, а на разстояние около 5м от тях, на ъгловата масичка на павилиончето, помещаващо се в същата сграда – още толкова охранителя, но на друга фирма. От околните заведения се коментираше, че всяка от страните, които спорят за собствеността си има своята охрана. И наистина, тези момчета стояха там денонощно.

И така, сама ли падна тази сграда? Двете спорещи страни постигнали ли бяха споразумение? Била ли е застрахована сградата? Била ли е някакъв паметник – на културата, архитектурата или др., неразрешаващ да бъде съборена и да бъде строено на нейно място? Правени ли са въобще някога опити да бъде вадено разрешение за строеж?

Моля, ако някой, някъде прочете категорични отговори на един или повече от тези въпроси - да даде знак!

Защо това ме вълнува?

Това, че съм част от това общество и че неговите проблеми касаят и мен, остава някак си в далечината. На преден план е факта, че само чистата случайност е причина до имената на тези две момичета да не се нареди и името на някой от моите колеги, а защо не и моето?! Трима от колегите ми си паркират ежедневно колите именно пред бившия магазин Бата. Едната от тях днес се върна от командировка и утре (вече днес) сутринта щеше да се паркира там. Другите двама от вчера са също в командировка.

Няма как да не си представя, че днешния ден можеше да е от най-обикновените, от тези, в които сутринта чувам хвалбите на двама от тримата (няма място за всички) как са успели да се паркират там, а към 18:15 - те да си тръгнат към колите (работния ни ден приключва в 18:00).

Обадих се на щастливците и им казах да се напият, а като се върнат, ще го повторим заедно – за тяхно и за общо здраве, защото бе страшно! Бе страшно да ти звънят от цялата страна и да те питат ти добре ли си, чувал ли си колегите си и има ли възможност някой от тях по това време да е минавал от там.......

Мисля, че не... не знам... надявам се, че не.... утре (днес) ще разбера!

Бъдете живи и здрави!

И така, както всички ученици, така и аз бавно набирам темпове през новата учебна година. Миналия вторник започнаха танците, днес стартира френския, а към 01-ви Октомври се очаква началото и на университетската ми занимавка...

Хубаво е да поразкажа малко и за почивката си....най-малкото съм обещала на неколцина:)

За разлика от Антония аз бях на организирана почивка и останах доволна от избора си. Прекарах страхотно. Организацията бе перфектна и почти няма от какво да се оплача. И макар да съм много доволна, все пак ще се въздържа да спомена коя е агенцията, с която пътувах, защото се чувствам малко прецакана от нея. От друга страна, не съм 100% сигурна, че те са виновни и че аз нямам и грам вина (винаги съществува възможността аз да не съм недоразбрала нещо.... макар, че едва ли;Р).

Бе обявена почивка в четиризвезден хотел. Аз лично не съм някакъв върл звездогонец. За мен е важно да съм на чисто и приветливо място. Малко преди деня за отпътуване бях попитана дали имам нещо против да не съм в централната част на хотела, а в странично крило. Ако не бях съгласна, трябваше да се откажа от почивката. Аз нямам никакви претенции и даже ми е по-удобно да не съм около ресторанта, бара и т.н. в един хотел. Именно поради това нямах нищо против да съм в крилото. Да де, но на място се оказа, че половината група е в обявения хотел, а другите не сме в крило, а в друг хотел. Да, истина е, че „моят” хотел бе долепен до 4-звездния и си е направо като крило... и все пак той е с 2 звезди.

В момента уча Управление в туризма и знам много добре, че за категоризацията на един хотел е необходим набор от услуги, които той трябва да предлага. „Моят” хотел нямаше ресторант и това бе причина(та) за по-ниската му категоризация. Честно казано, радвам се, че бях в него (храненето бе в ресторанта на 4-звездния хотел), защото отговаряше напълно на скромните ми изисквания. Бе задоволително чисто и уютно. Всяка стая бе с телевизор (нещо без което не мога... срамота!), климатик, хладилник и тераса с невероятна гледка.

По-късно се оказа, че 4-звездния хотел, макар и да притежава абсолютно същата гледка (все пак са залепени един за друг), освен море, скали и дървета (които имахме и ние), те имаха късмета да гледат и към задния двор на ресторанта. Сещате се... разни каси, коли, които разтоварват и т.н.

Друго предимство на „моя” хотел бе неизменното присъствие на Василис – представител на хотела (да го наречем рецепционист), с когото обичах да си комуникирам и шегувам.

Трудно ми е да кажа каквото и да е за пътя до Корфу / Керкера, поради факта, че кача ли се в превозно средство и заспивам като бебе.

„Признах те, щом успя да спиш по всички тези завои... " – това бяха думите на приятелката ми по повод последната фаза от пътя. Тя я сравни с Беклемето, но над 10 пъти по-дълго. Аз не мога да кажа нищо. Заспах нейде след София и с кратки пробуждания около границата, която преминахме в галоп (хората не могат да ми повярват, че аз така минавам граница.... ), се събудих в Игуменица. Качихме се на ферибота (на всеки един час има ферибот Игуменица - Керкера) и с кеф пих първото си кафе (не прекъснах съня си дори и в почивката...даже не слязох от автобуса). Приятелката ми умираше от страх, а аз се радвах на синята вода и островите оставащи в далечината. Керкера / Корфу го различихме отдалеч по непрекъснато кацащите и излитащи самолети. Отдалеч изглежда много красив и много зелен, какъвто се оказа и в действителност, де;)

След около час и половина път с ферибот стъпихме на острова и след още двадесетина минути бях разтоварила багажа в гардероба и бях готова за плаж.

Есенната депресия и как да се опазим от нея. Това е темата, която звучи в момента по телевизията. Рецептата била повече сън и нова романтична връзка. Хъмм, гадже, шъ тъ сменям, тъй да знаиш:РРрр

Извън шегата, вчера си мислех точно по този въпрос. Седмицата ми бе изключително напрегната. В рамките на седемте следотпускарски дни през главата ми преминаха доста нещица: едно неочаквано присъствие, изненадало и зарадвало ме неимоверно много (макар и предизвикалия го повод да бе от най-лошите); изпращане на същото човече; установяване, че в мое присъствие някои хора са работили здраво в посока на дискредитиране на хора, с които работим от години заедно... Резултата можеше да е много лош за тях... Доста нерви ми костваше да осъзная какво се случва (установяването на посоката не бе трудно... източника ми е до болка познат и проблеми винаги ще имам), още толкова да докажа неоснователността на обвиненията (трудността бе именно липсата им) и... да се опитам да обърна нещата.... Резултата е повече от задоволителен.... надявам се.... След първоначалния „шамар” и шока от него съм готова за бъдещите сблъсъци. На практика всяка „битка” трябва да ни прави по-силни, но дали е така?

Някога преди мноооого години имаше някакво младежко предаване, чието име не помня. Веднъж го гледах случайно. Водещата го бе „изнесла” в неформалната обстановка на една пейка пред НДК и интервюираше млади хора, питайки ги за проблемите и как се справят с тях. По едно време дойде едно момче с един контрабас на гърба си, застана пред водещата и я загледа втренчено. Тя бързо преодоля собственото си стъписване от погледа на младежа, покани го да приседне, поразговориха се (той се оказа добър събеседник).... Оказа се, че това била „неговата пейка” – всеки ден свирел, седейки на нея... Тя му зададе резонните си въпроси и накрая шеговито го попита:

- Какво не би могъл да понесеш на гърба си?

Той се позамисли, усмихна се и каза:

- Ми... едно пиано.

Иска ми се да имам неговата увереност, иска ми се да влагам по-малко нерви във всеки проблем, иска ми се хората да бъдат по-добри едни към други... Разбира се, идеалист съм, но не очаквам това да стане бързо. Но ако все пак се случи осезаемо, ще „задишам” по-леко....

Дали в резултат на нервите, които скъсах през седмицата или в резултат на есенната депресия, за която стана въпрос в тазвечерните новини, но вчера страдах от невероятно главоболие. Сутринта обаче, вместо да си отспя, трябваше да стана доста рано според собствения си съботно-неделен стандарт и да отида да запиша племенника си за изпит. Доста усилия на волята ми костваше да се вдигна и да отида в центъра. Главоболието ми бе толкова силно, че чак очите ми се насълзяваха от болка и единствената ми мисъл бе да свърша работата и да се „занеса” обратно у дома.

Защо разказвам всичко това? Колкото и да съм свикнала с нивото на обслужване в страната ни, винаги оставам шокирана от факта, че именно хората, с които трябва да комуникаш (обикновено това са хората на най-ниските нива в йерархията) се изкарват най-заетите, най-важните и именно те са способни точно с две приказки да те вбесят. Не омаловажавам ничий труд. Напротив! Считам, че всеки по своему е значим.. На работното си място, аз се стремя да не показвам настроението си. Често то е ужасно, но го отнасят най-близките ми. С какво непознатите или колегите ми са ми виновни? Е, де да мислеха така всички....

И така, заставам пред касата за да платя таксата от 64$ и 15 лв и подавам 64$ и 20 лв. (напомням – едва си държа главата изправена). За познаващите ме е излишно да обяснявам, че съм била изключително учтива....

И така, касиерката в една уважавана организация, след неуспеха ми да й събера точно 15лв започна да ми реди изречения от рода на:

1. Вие какво си мислите, че ние сме банка ли?

2. Кога ще се научите да идвате с точно пари?

3. Какво ви пречи поне левовете ви да са точно?

Странно, но измисли още доста изречения в този дух.

В първия миг не осъзнах за какво става дума.... До нея имаше купчинка с банкноти и в едната имаше 2 х 5лв.От друга страна, датата за записване и съответно плащане, след дълго колебание (трябваше да звъня 3 пъти за да разбера в края на краищата дали са я променили или не) бе предварително определена. Не е ли нормално една касиерка, като знае, че има да събира пари да си предвиди дребни? Също така, не е ли нормално да вземе да се „тръшка” едва когато остане без никаква възможност да връща (ако ме бе помолила учтиво, аз щях да се поразходя и да й набавя дребни)? Нима в България е по-лесно да развалиш чуждестранна, вместо местна валута? Какъв е смисъла да ми прехвърля отрицателната си енергия? Дали от това й е станало по-леко?

Честно казано поколебах се дали да й спретна едно скандалче. Трябва да е благодарна на главоболието ми. Задоволих се само да я изгледам страшно. Тя явно разбра намека ми и млъкна като отрязана, но... това, разбира се не ми оправи горчивия вкус в устата. Оправи го по-късно едно малко момиченце на видима възраст около 6 годинки. Разминавах се с нея и майка й, когато чух репликата на детето:

- Мамо, аз всяка вечер се моля ти да имаш три дечица. Аз да съм най-голямата, едно братче и едно сестриче....

Не можах да устоя и се извърнах. Нито майката, нито детето ме забелязаха, но дълго време ги наблюдавах. Очите ми бяха пълни със сълзи, но този път не от болката, а от обзелото ме умиление:)

Ехх, тази моя пуста чувствителност.......:Р

Нещо не успявам да намеря време и/или думи за да попиша тук, а доста неща се случиха... Може би затова ми е и толкова трудно :(