<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/platform.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttps://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d4859600396850592937', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

много за малко

Friday, March 30, 2007 by Fenia

Ето на, обръщам се към календара и установявам, че поредната седмица е отминала, а аз дори не съм разбрала. Вчера се почувствах още по-тъпо, когато касиерката на танцовата школа се опитваше да ми обясни, че съм отишла в неправилния ден и час, а аз около 100 пъти се обръщах към графика и се опитвах да установя в кой ден и час съм отишла, та видиш ли, не са точните. Е, оказа се, че съм си отишла съвсем навреме, нищо, че не знаех кой ден от седмицата сме, нито кои са трите групи, в които щях да играя;)

Причината за тази ми неадекватност не е само по-забързаната ми седмица (да се разбира – прерупана съм с работа за отмятане), но и факта, че я слях (седмицата) с предходната. Бях на четиридневно обучение / семинар, което протече във Велинград. Знаех си, че ще е работно и все пак тайничко таях надежда за нещо различно - да си почина малко, да наваксам с домашните по френски(:Р), да поплувам и т.н.
Е, не се получи, разбира се! Работихме по цял ден, а после купонясвахме нейде и ... няма почивка;) Колежката, отговорна за организацията се бе справила много добре. Всичко бе планирано съвсем точно и забавяне никъде в нищо нямаше.
Хотелът, в който бяхме отседнали (СПА хотел Двореца) се оказа леко странен. Не казвам, че е бил лош. Не! Просто за пет звезди очаквам нищо да не ми “дразни очетата”, а в случая не бе така – някои от стаите ми се сториха маломерни, но най-голямо впечатление ми направиха баните – има някаква недомислица в канализацията и... не само;)
Например, ако банята е с вана ( в петзвездния хотел всички трябва да са такива: “За хотели с категория "пет звезди" се изграждат душ кабина и вана.” – из НАРЕДБА за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечения), канал за отичане на водата има само в самата вана. Да, има си и перденце на ваната, но аз съвсем естествено не го вкарах вътре, нищо, че влязох във ваната само за да си взема душ (както се досещаш, противно на наредбата, нямаше едновременно вана и душ кабина).
Така де, ам баща ми ще да е бил прав човечецът, когат’ навремето ми говореше, че съм се била къпела като гъска (това бе неговото обяснение за локвите вода, които трябваше да прескачам излизайки от банята и въпреки прага на вратата ).
Е, определението му е валидно и до днес. Перденцето, спуснато извън ваната не бе попречило на малко вода да се стече до пода. Хубаво, но в другата част на банята отводнителен канал липсваше?!
Интересно ми е как камериерките мият подовете на баните? Никога ли не се налага да се излее повечко вода? Ами ако се запуши каналът на мивката?! Ами ако водата спре и кранът на мивката остане отворен и водата изведнъж шурне... и стане наводнение?! И... май голяма фантазия имам, а?:)

Все едно, странно ми е...
Що се касае до стаите без вани ( наложи се едната вечер да спя в такава): душ кабината представляваше един душ и ... познатото ни перденце. Да не си помислиш, че е имало ваничка (мисля, че така се казва порцелановата част, върху която стъпваш в душ кабината)? Не, разбира се. Просто една маломерна баня (може би една идея по-широка, но не и по-дълга от тази, в моят апартамент) и ... единият ъгъл се затваря в “душ кабина” с перде. Това е! Отводнителният канал е един и абсолютно недостатъчен за да поеме водата. Налагаше се да спирам от време душа, та да дам възможност на водата да се отече.
Хей, да не си помислиш, че виновната съм само и единствено аз, вземайки предвид думите на баща ми? Нека да кажа – не е така! И колегите се оплакваха, че водата идвала малко в повече за баните им, та даже и преливала към стаите (прагове, разбира се, липсваха).
Е, те не са били предвидливи и зорки като мен, та да спират водата, виждайки я, че почти е стигнала външната врата:Р
Но... стига толкоз за баните. Нека никой да не си мисли, че хотелът е бил лош – не! Изключително чист и с невероятно добре организиран персонал – абсолютно незабележим, но наличен!
Толкова за хотела.
За разлика от лятото, когато почивах във Велинград, сега нямах никакво време да разглеждам града. По цял ден в хотела, а вечер – в най-близкото местенце за похапване (добре, че и тогава не оставахме в хотела!) и после в бара....
Е, най-близкото място бе таверната в хотел Рич – Омар. Лятото съвсем умишлено я отбягвахме заради чалгата, която се лееше оттам. Първата вечер, горе-долу се ядваше – имаше чалга, но не толкова натрапваща се. Втората обаче, бе повече от предостатъчна.... в един момент исках да ставам да си ходя, въпреки, че се водя (поне в собствените си очи съм такава) широкоскроен човек и не обичам да правя разни крайни изказвания или пък да се “цепя от колектива”. Не отричам, че с радост прегърнах предложението да се преместим в нощния бар. Каква бе изненадата ми обаче, когато установих, че той не е нещо по-различно от чалготека. Леко комичен ми се видя и факта, че върху подиумчето с кол за връткащи се полу/голи момиченца се качиха (по някое време) двамината мургави музиканта от таверната със своите си тупанчета (сещаш се, едни такива малки, а вдигат врява до небесата!).
Комично и все пак ушите ми се възпалиха от толкова много чалга:(
Много се зарадвах, когато на следващата вечер (програмата бе малко по-лабава и успяхме благополучно да приключим и към 16:30 да започнем да се засичаме с колегите из басейните, топилата, джакузито, парната баня, сауната и т.н.) сменихме заведението и отидохме “чаааак” до центъра в заведение, наречено Родопи.
Е, чалгата явно ме преследваше, но поне не бе така набиваща се. Тъкмо се бях примирила и взеха, че за завиха няколко хорца, на които с радост припнах, макар, че за мое учудване там играеха някакво странно право (уж) хоро, но бе забавно да се опитвам да го хвана:Р
Е, свърши хубавото време и хората приключиха и... решихме да си ходим. Само четирима се оказахме желаещите да проверим какво е положението в нощния бар на нашия хотел. Но, не си мисли, че другите си тръгнаха. Не! Те просто си отидоха в чалготеката на Рич, но трета вечер не можех да издържа на напъна;)
Та... четиримца се запътихме към нощния бар и.. аххх, изненада, отваряме вратата и АВВА ни засмуква към дансинга и подобно на мехлем се разтича в разранените ми ушни канали.
Разпяхме се, разтанцувахме се, ухилихме се... и така... до след втората песен. Тогава DJ-йчето обясни, че трябва да освободим дансинга (неголям подиум) за програмата на нощния бар. Освободихме го и се зачудихме къде да седнем – нямаше “грам място”. Застанахме до едни стълби, под които в последствие открихме една маса, издърпахме я и седнахме върху нея:) И така... загледахме програмата....
Честно да си кажа, по-смешно нещо не бях гледала! Програмата бе много добре направена, разнообразна, изпълнителите бяха сравнително добри, но... според мен времето й е отминало преди около 20-30г.
Първия номер го приех добре, втория – с лека усмивка, третия – разсмя ме от сърце, оттам нататък се превивах от смях, а от очите ми бликаха сълзи;) Интересно бе, че тази реакция я имаше само нашата групичка. Колегата ми се бе вкопчил в близката колона и също ревеше (в буквалния смисъл) от смях. Едната ми колежка (тя си пада малко сухарка) се смееше сравнително чистосърдечно, а това е рядкост за нея. Другата ми колежка, която се бе качила до стаята преди да започне програмата, се върна в момент, в който участниците правеха някаква почивка между номерата и ни завари хилещи се истерично. Тя съвсем естествено се зачуди какво ни става (цялата зала се току се обръщаше към нас, дотолкова неконтролирано се хилехме). Казах й да изчака и сама ще разбере. Естествено, само появата на следващият участник бе достатъчна за нов пристъп смях от наша страна, а тя пак попита: “Ама какво ви става, бе? Съвсем нормален си е човекът".
След около 2 минути и те се превиваше на масата.
Не знам как да обясня причината за нашия смях. Предполагам, че на това шоу му се вика “вариететна програма”. Да де, но подобни номера аз съм виждала само в старите черно – бели филми от зората на “Слънчев бряг”, да речем.
Само ще спомена, че участниците бяха един фокусник / жонгльор (някои от фокусите му така и не ги разбрахме), една кючекиня (ам не можа да ме убеди, че е много добра, въпреки, че някакви мъже и бутаха пари тук-таме) и танцов състав от три момета и младеж, които играха български, гръцки, латино и др. разни танци.... Бе, то не бяха разходки на мацките по подиума с нещо като пера, в стил щраусови опашки?! Имаше и танц с ветрила – разхождат се едни крака и едни ветрила и ти се чудиш голи ли са или не – явно туй бе номера ( е, не бяха, ам какво от туй?!). А върхът бе, когато в един миг младежът се заизви по пода, правейки онази брейкарска гъсеница, която аз помня от.... може би 8 клас.
Честно казано, накрая едвам я изтраях програмата, но се насилих да я изгледам, защото едва ли друг път ще имам шанса да наблюдавам нещо подобно;) На другата утрин, коремните мускули ме боляха от смях, така, че ... прекарах си страхотно!;)
Разказах всичко това, защото ми предстои ново сливане на седмиците... Този път потеглям за Белоградчик и то не по работа;) Това ще бъде третата спирка от личните ми културно – исторически маршрути. Така и не намерих време да опиша втората – Казанлък (Казанлъшката гробница, Голямата косматка, Арсеналка). За първата разказах;)
Е, дано има какво интересно да разкажа и в понеделник;)

Labels: ,

Ние малоумните....

Wednesday, March 28, 2007 by Fenia

Чак ми е безинтересна и блудкава сагата около Вальо Топлото. Не мога да разбера защо въобще ги прибират разните му там “големи данъкоплатци” (320 000 лв ДОД не са шега, ей! Та това означава 1 333 333 лв доходи... и то без вноски за ЗО, ДОО, ДЗПО....) из затворите?! Какво, искат да им спестят някой и друг лев откъм режийни разходи, ли? Прекрасно знаят, че ще ги пуснат... просто – въпрос на време е. И това време не е необходимо за да се спазят някакви там бюрократични срокове или процедури, а просто за да измисли затворникът “Х” своята си версийка...

Има няколко работещи варианта - “разклатено” здраве, психически отклонения и др., но те наистина вече се поизтъркаха. Е, сега идва ред на хората с добрите приятели (бе... като се замисля, то и версията с добрите приятели е поизтъркана – е, вярно, използвана е в малко по-различна светлина – за оправдания на разни яхтени купони из чуждоземските морета, ам какво, все пак - използвана е!).
И добре де, ако добрите приятели на Вальо съществуват, ще ми се да попитам:
Къде са МОИТЕ добри приятели?"
Уж толкоз много хора ми се пишете такива, а никой от вас не ми е дал и стотинка на "управление". Нима си мислите, че няма да се отнеса към тях с грижата на добър стопанин?!

По въпроса за управлението мисля, че в публикацията малко са посгрешили термина – Валката не е управлявал въпросните средства, а ги е депозирал в банковите си сметки и то не само в своите, а и в тези на майка си, та и в някаква банкова касетка май нещо бе поскътал....
Хъммм, знае ли човек, ако той си дели лихвата с приятелите, то тогава е възможно да се погледне на операцията и като на управление, но пак туй с касетката мий малко необяснимо, ама нищо, от мал
оумие ще да е...
Та, мили ми мои приятели, вие какво? Доверие ли ми нямате?:Р

Labels: ,

За пазарите и чушките

Wednesday, March 07, 2007 by Fenia

Това Пейово писание ме върна към една често разказвана от мен случка. Малцината, които редовно надзъртвате тук я знаете до болка, а някои даже сте и участници в нея и все пак си струва да я увековеча:Р

Действието се развива нейде надалеч в миналото, когато с ей тез двама младежи се готвихме да гостуваме на Magla-та из Габровския вилает;)

Всичко хубаво, но аз, правейки се както обикновено на гостоприемна, бях решила, че трябва да нагостя по-ранно пристигащите. И така, реших, че нещото, което ще готвя, са чушки пълнени. Добре, но за да го направя ми трябваха чушки, а поради натоварения си график, единственото ми възможно време да ги закупя бе работното. За капак, точно този ден ми бе много зле. Нещо ми бе паднало – кръвно ли, кръвна захар ли... нямам си и понятие, но ми бе толкова лошо, че колегите буквално ме отнесоха на ръце до китайския в Славянска беседа за да хапна нещо, та видиш ли, дано се поосвестя (последното не се получи).

И така, приключили с обеда имах избор – или да ме отнесат към офиса и да не готвя, или да ме отнесат до пазарчето на Графа за въпросните чушки.
Реших естествено, че "детето" не може да стои гладно и колегите ме помъкнаха по малките улички към пазарчето. Естествено на първата сергия се спрях и казах, че искам да взема няколко чушки.
Трябва да отбележа, че към тогавашния момент
Zlatkata не ми бе подарила 10-те тенджери, които сега притежавам и се чудя как да преподреждам из шкафовете (:Р), а разполагах с една единствена, сравнително малка по размер, тенджера. Та, на въпроса на продавача “колко чушки желаете”, аз се затрудних да отговоря. На мен количеството килограм, половин и т.н. нищо не ми говореше, що се отнася до това ще ли да ми стигнат или не...
Изгледах го странно, протегнах ръце, гребнах толкова чушки, колкото мислех, че ще ми свършат работа и казах “ами... ето толкова ми трябват” и му се усмихнах (сигурно усмивката ми е била доста крива, вземайки предвид факта, че едвам се държах на краката си). Въпреки това, за познаващите ме, няма смисъл да казвам, че съм била безкрайно учтива и внимателна...
Човекът премери количеството, което му подадох и каза нещо от рода на "мммм..... 600 г – 1 лв.".
Трябва да отбележа също така, че не съм от хората, които си правят сметката по пазарите. Аз съм идеалният балък – манна небесна за всеки тарикат. Идвайки да живея в София, винаги се оказвах в близост до някой пазар. Много бързо си изградих навика в единия от почивните си дни да пазарувам плодовете и зеленчуците, необходими ми за седмицата. Из доста пазари съм се шляла. Първо живях в центъра и най-близкия ми бе Женския. После – до Южен парк и редувах Красно село с Иван Вазов. Сега пък обикалям Димитър Петков. Обичам да оглеждам стоката по всички сергии, но обикновено пазарувам от някоя конкретна – там, където съм доволна и от стоката и от продавача.

Забелязала съм, че на всеки пазар си има по някоя сергия, където всичко е подбрано. Е, може да не е с най-добрата цена, но .... Отплеснах се...

Та човекът каза "1 лв.", аз му подадох банкнота от 2 лв. и ....погледът ми попадна на цената. Съвсем естествено за мен, аз не й бях обърнала внимание до този момент. Колкото и да ми беше зле, все пак ми направи впечатление, че цената е 1 лв. Първо реших, че съм попаднала на смешниците, обявяващи цена за 500 г. / 400г. / 300 г., а не за кг. По скоро на себе си, отколкото на него казах “лев ли, че колко е цената....?!”.
Съжалявам, че не мога да пресъздам ехидния тон на въпросния продавач и начина, по който той придърпа с два пръста бележката, с означената цена “1лв./кг.” и каза: “Тази цена не важи за теб!”.
Останах поразена! Ситуацията бе хипер абсурдна за блокиралия ми мозък. Аз мислех само как да се докопам до офиса и да се строполя на бюрото и всяка секунда забавяне ми бе болезнена, а някой ми говореше на език, който не разбирах!
Погледнах го учудено и попитах: “В какъв смисъл не важи за мен? Не Ви разбирам?!”. Отговорът (изречен със същият ехиден тон) бе: “Цената не важи за теб, защото ти си ги избираше!”.
Мисля, излишно е да споменавам, че не съм от лелките, ровещи из стоката на хората и съм на светлинни години далеч от момента да избирам чушка по чушка. Погледнах го и взех да мънкам нещо от рода на: “Ама аз не съм избирала, аз.. защото не знам колко точно ми трябват, аз всъщност само гребнах количество, достатъчно за обема на тенджерата ми...”. Идеше ми да се строполя на земята и да ревна с глас. В следващия момент осъзнах абсурдността на ситуацията – та аз се извинявах за нещо, което не съм направила. Чувствах се виновна за какво? За това, че съм клиент? За това, че съм избрала да купувам от него?
Прецених, че две минути обяснения са ми много по-скъпи / болезнени от двата лева, които бях подала и му казах: “Знаете ли, не желая нищо от вас. Задръжте си и чушките и двата лева, които съм ви дала и дано да сте доволен!”. Врътнах си се и със сълзи в очите тръгнах към другите сергии. Беше ми болно - една такава ... вътрешна болежка... Нямах желание и секунда повече да имам нещо общо с въпросния продавач. Разбира се, далеч съм от мисълта, че съм му “накривила шапката”. Беше ми толкова самосъжалително, че нищо и никой нямаше знаечение.
Е, нашенецът реши да се разкрещи из пазара: “Ела, ма! На к’ва ми се правиш! Вземай си парите!....”. Аз се не обърнах – вървях си напред и съответно цялата улица ме бе зяпанала. Е, настигна ме “търговецът” (не му бе трудно, аз едвам се влачех) и ми бутна парите в ръцете. Правейки го, може би за първи път ме и погледна. Може и да греша, но май разбра, че нещо не съм в ред (което си е истина и в прекия и в преносния смисъл) и малко гузно изрече “дръж!” (ма-то вече липсваше).

Е от този ден нататък аз по пазарите нищо не избирам. Ако самият продавач ми го предложи, учтиво отказвам, казвайки, че по-добър избор от него не мога да направя и така...

В заключение:

1. Аз пълнени чушки направих, а в последствие ги и изхвърлих, защото отказаха дори да ми ги опитат и съответно, дорде се върнем от Габрово, вкиснаха.

2. От този момент нататък, думата “чушка” е табу в мое присъствие!

Labels: ,

Мечтата на идиота

Tuesday, March 06, 2007 by Fenia

При последното пребиваване у дома, племенника ми направи изказването, че леля му (аз) се е превърнала във "видна столична клошарка". И ако за дома си мога да направя някои компромиси, то за офиса няма начин:(

Та, мечтая си за кошче за боклук с 3 деления – за хартия, PVC и органични отпадъци. Представям си го правоъгълно и като големина – до два пъти по-голямо от стандартното офисно кошче.
Защо ми е необходимо?
Ми... малко ми е неудобно в момента. За да осигуря въпросното разделяне в офиса (за ужас на системния си администратор) съм закачила някак си на компютърната розетка една малка торбичка, в която събирам разни малки хартийки, за другата розетка – пак торбичка, но за PVC-то. Самото кошче използвам за органични отпадъци, които така или иначе съм свела до 0 и все пак не ми се иска да се отказвам от лукса на притежанието му (на кошче именно за органични боклуци).
Та, с всички тези торбички, които ми се подмотват около краката, около колелцата на стола или пък висят по разни розетки ми е някак .... некомфортно. Ще ми се всичко да е прибрано на едно място и все пак да ми осигурява възможността за разделното събиране на отпадъци.
Е, дали някой е произвел нещо, което да ми върши работа и ако не... дали пък няма скоро да му хрумне подобна идея?

Labels: ,

Странности човешки...

Monday, March 05, 2007 by Fenia

Успях да хвана част от късните новини по BTV. За жалост, попаднах на новината за взрива в мина Ораново. За жалост, успях да видя следното – от линейката свалят единия от пострадалите миньори и вместо санитарят да хукне към входа на болницата, бутайки пред себе си носилката (все пак така сме виждали да се случва по филмите), той бе застанал до линейката, позирайки с легналия пострадал за снимки на пресата?!?!?!

Зяпнах от почуда! В репортажа казаха, че хората са с различна степен на изгаряне - от 30 – 80%. Не знам колко са 30 %, що се отнася до изгаряния на човешко тяло, но някак .... болезнено ми звучи? Е, не е ли нормално да бъдат вкарани максимално бързо в лечебното заведение, да се установи състоянието им, да им бъде оказана помощ....?!
Да, разбирам, че може би, това е било репортаж от пристигането на болните в Пирогов и че те, може би, вече са получили някаква помощ в Благоевград и може би вече се намират под упойка и т.н.... и т.н..... и все пак?!
Първоначално се ядосах на санитарите – къде им е акълът, та вместо да си вършат работата ( за която прекрасно знаят от каква важност е), са седнали да позират!
После обаче, озлобях срещу репортерите – това, че морал нямат си е ясно, но чак пък да загубят всякаква представа за човечност, е ли е възможно? Да, днес на количката е някакъв си чужд човек, а утре? Ако е техен родител или самите те?
Как ли биха се почувствали, ако някой се възползва по същия начин от състоянието им и абсолютно осъзнавайки какво върши, застраши живота / здравето им?
Е ли е необходимо нещо подобно да се случи, за да станат чувствителни към чуждата болка, за да си припомнят що е състрадание? Как са успели да ампутират тази си чувствителност? Как един репортаж може да ги подтикне към това? Предполагам, че сам по себе си, всеки един от тях е прекрасен човек и все пак, нещо ги кара да забравят в определени моменти човешкото у себе си?
Какво ли би могло да е това нещо?!

Labels:

ABC

потърси - намери

последни писания

последни коментари

архив

меденки - любимки

благинки

admin

Powered by Blogger

eXTReMe Tracker