<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/platform.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttps://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d4859600396850592937', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

хоооп и излетя....

Monday, August 20, 2007 by Fenia

Писна ми да изпращам (и по-рядко да посрещам) близки и познати на летището. Винаги ми става тъжно. Винаги има обещание “да се чуваме” и все по-рядко това наистина се случва. Факт е, разстоянията разделят хората и ги променят. За жалост аз нямам пример за “положителна промяна”.

Доста приятели “загубих” из чужбината, но дойде момента да се разделя и с племенника си...
Истината е, че съм невероятно горда с него: Детето само реши, че ще учи в САЩ, само се подготви, само си спечели две стипендии (и спортна и академична) и... ей го на, тази сутрин литна.
Да, това са нормални неща. Да, за негово добро е. Да, ще се чуваме. Да, разстоянията не са това, което бяха. Да, но дали? Надявам се да е така!

Попътен вятър, хлапе!;)

Labels: ,

;)

Friday, August 17, 2007 by Fenia

Приятелите са чудесно нещо! Не съм аз откривателя на този факт, но няма как и да не го спомена. Не се случва всеки ден да ти позвъни стар приятел от “другия край на света” (все пак Сингапур – София са достатъчно отдалечени и предполагат лесна забрава), да ти се накара, че не те е чувал отдавна и вместо да те помоли за услуга или да те ползва за “кошче”, той ти предлага да му отидеш на гости, като ти оставя на разположение цялата си къща. Нима се случва често това? Е, поне на мен не.

Благодаря, дете! За пореден път разтупкваш “моето момичешко, пъстро сърце”:)
**********************************
Отдавна не съм писала глупости тук, а обичам да разсмивам Fobos и uga;)
Та, да разкажа една случка с въпросното приятелче. Времето е нейде преди около 6-7 години. С него поделяхме офис в кооперация, в центъра на София. Ние бяхме на приземния етаж и в офиса се влизаше от вътрешния двор на кооперацията. Една утрин пред вратата на офиса ме чакаха 3-4 човека. Единият от тях бе съсед, който непрекъснато ме дебнеше да си говорим. Да де, но аз имам абсолютна непримиримост към любопитковци разни и си имам начини да ги отказвам, понякога даже доста грубо:(
Та, виждайки го, аз се направих на много заета, забързана, надута... Оказа се, че другите били от енергото, трябвало да подпиша договор с тях, нещо си там партидата... дрън... дрън...
Поканих ги в офиса, седнах си на бюрото и взех все така надуто и важно да чета договора. В началото останах с впечатлението, че “им взех страха”. По едно време обаче забелязах, че хората взеха да се посбутват едни такива, да се подсмихват и... някак си ... бе не ме гледаха със страхопочитание :Р
Не можах да си обясня факта до момента, в който не подписах и не ги изпратих до вратата. Връщайки се обратно към бюрото установих, че на радиатора зад него се сушат боксерките и чорапите на същия тоз мой приятел.... бил развален бойлерът в квартирата и му било по-удобно в офиса да се изкъпе... Да де, ама аз до ден днешен се изчервявам като си помисля какви ли картинки е обрисувало въображението на моите посетители, при вида на изпраното:Р

Labels: ,

загубени във Венеция

Thursday, August 16, 2007 by Fenia

“Човекът е човек тогава, когато е на път.”

Съгласна съм! Изминатите от мен незнайно колко километра ми го доказват. А как? - Ами... просто – с приятната умора, с безбройните впечатления, с усмивката, изникваща при преминаващите спомени...

  • Започна се в края на Април с екскурзия до Дубровник.
За моя изненада не бе само Дубровник, но включваше и Котор, Будва, о-в Корчула (родното място на Марко Поло), Сплит ( безкрайно изненадана останах с доста добре запазения дворец на император Деоклециан ), о-в Св. Стефан (бе затворен за ремонт, уви).

  • В края на Май вече пътувах за Будапеща и Виена
  • В края на Юни – за Истамбул.
  • В края на Юли пък, обикалях със Злате из Париж, Цюрих и Венеция.
  • А седмица след завръщането ни отидох да си почина в Доспат.
Някой да ми завидя?;)
Признавам си, че самата аз си завиждам, а изпитвам и малко тъга - тъга че нищо ново не ми предстои (в смисъл - не планирам). Едва ли ще имам търпението да разкажа за всичко, а от друга страна е хубаво да го направя, за да не го забравя:)
Има много интересни неща за споделяне, но първото, което ми идва на ума е загубването ни във Венеция:

Доста изтъркано звучи, но от местата, които въобще някъде някога съм посетила (изключвам България), най-впечатляващия за мен и най-красив град е Венеция.
За първи път я посетих през 2000-та година и се влюбих в нея. Седем години по-късно, я намирам отново за възхитителна и си остава градът – мечта за мен.
Какво съм видяла там? Преди 7 години обиколих музеите, но не ми остана време за катедралата Сан Марко. Звучи смешно, но е факт. Още тогава знаех, че ще се върна отново за да я видя. Е, върнах се, но пак не я видях;) Да, знам, ще има и трети път, а най-вероятно и ще са повече от три;)
Този път стъпихме на венецианска земя доста късно – някъде към 17 ч. Бях обещала на щерките на Злате, че ще ги заведа на място, където гълъбите ще се хранят от ръцете им. Спазих обещанието, но за да го направя препускахме в галоп из венецианските улички, та да стигнем до площада Сан Марко. За огромно наше съжаление магазините затваряха и със Златката така и нищо не можахме да си купим, а из витрините извираха “безброй жадувани неща”.
Късната обиколка обаче ми достави удоволствието да се загубя в нощна Венеция. Самата Венеция я възприемам като нещо нереално. Прилича ми на огромен филмов декор – с малките си улички, канали, мостове, с миниатюрните си тротоари, с моторните лодки, пълни с каси безалкохолно (така си зареждат заведенията), с вратите, под които влиза вода, а в така образувалия се “вътрешен двор” има място да спре лодка... Приказка!;)
Та, нахранихме ние преялите гълъби, разходихме се подобаващо, похапнахме и тръгнахме да се прибираме.
Преди стъпването ни във Венеция, със Злат имахме спор, дали там живеят хора или си е само курортно селище. Както винаги се получава, аз бях правата;)
Да, живеят си хора и то доста трудно. Както си стояхме на една от външните маси на заведение и ... отнякъде се появи възрастен човек, който едва ли не се бутна в краката ни за да се добере до една много малка и незабелязана (поне от мен) врата, да я отключи и да си влезе
(явно) в дома.
После, лутайки се из тъмните уличките (часът бе към 23:30) почти надзъртахме в прозорците, чиято приглушена светлина на 40 ватова (да речем) крушка и шумът от телевизор, излъчващ вечерните новини, в съчетанието с потракване на вилици и лъжици, създаваше илюзията за онзи уют и спокойствие, присъщи на живота на село.
Да, романтика, но... нас нямаше кой да ни упъти.
Беше странно да се срещаме с разни хора, с разперени карти в ръце, лутащи се безуспешно като нас, в търсене на вярната посока. Oще по странно бе обаче, да попадаме на улици без “грам” човек из тях...
....хоооп, нейде отсреща, през канала ( да се разбира на 5 м разстояние), проскърцват макарите на простор, на който лелка простира дрехи....
... в друга уличка пък, попадаме на три дечица, които ритат топка, а майка им стои със скръстени ръце и или ги наблюдава, или се опитва безуспешно да ги прибере у дома. Още по-странно бе, че жената не разбираше английски;) Е, вопълът “паркинг, паркинг...” все пак го разбра и уж ни упъти – знак за първата вляво, после през “понте”, знак за направо и пак “понте” и ... “паркинг”...
Зарадвани се втурваме към първата вляво и в края на уличката – изненада.... канал без понте... и така няколко пъти :Р
През странни места преминахме, някои даже страшни, което само затвърди личното ми мнение, че карнавалът във Венеция, нейде из вековете, трябва да е било страховито преживяване.;) Но това бяха само безлюдните места. Оживените такива не бяха загубили романтиката си – ресторантчета със свещи на всяка маса и тиха музика; хора, хванати за ръка и разхождащи се спокойно....
Интересно ми е, като какъв ли турист ще ме таксуват мен венецианците?;)

Labels:

ABC

потърси - намери

последни писания

последни коментари

архив

меденки - любимки

благинки

admin

Powered by Blogger

eXTReMe Tracker