Thursday, August 31, 2006 by Fenia
Е не, просто не виждам как би могъл човек да свикне с нещо подобно! Златката вчера ми се изсмя когато на въпроса й: “Къде се губя?” й отговорих, че съм бясна, защото ида от данъчното (пардон, офиса на НАП) за прословутото ми Удостоверение, за липса на данъчни осигурителни задължения.
- Ние Ви казваме, че дължите, а Ваше задължение е да ни докажете, че не дължите!
- Добре де, но откъде идва това задължение на фирмата? От кога? Вие пускате справка за 12 години... Кажете ми поне за кой месец, година... аз ще дойда с всичките документи... Кажете ми как да Ви докажа, че не дължа?
Общо взето разговора вчера течеше в този дух. Познайте коя реплика на кого е?! Не е нормално това! Не ми издържаха нервите вчера, изпокарах се, а хората не са ми виновни. Голяма лудница си е и при тях, въпреки, че хора почти нямаше.
- Госпожо, ама защо ни се карате, ето, програмата казва, че дължите. Щом дължите ще Ви издадем удостоверение, че дължите....
Как пък решиха, че съм госпожа?;) И... наистина им се карах. Днес ми е малко съвестно, а не бива, защото днес, да докажа грешката в тяхната система и да получа удостоверението ми костваше над 4 часа (5 без 20 мин)!
Това е вече третият ми постинг по темата. Едва ли ще да е последния, обаче:( Чакам още едно удостоверение на друга фирма... Голямо ходене по мъките се очертава и там.... за да докажа, че не дължа нищо;)
В правото всеки правен субект не бе ли невинен до доказване на противното? Май да....;) Е, да, но данъчното право / законодателство явно не “лежи” на такива устои;) Вместо те да ми докажат, че дължа, аз трябва да представям доказателства срещу една ... фикция...
Но, аз вярвам в доброто и хората. Ето, днес три дами взеха проблемите ми присърце и утре ще мога да изляза в отпуск по-спокойна... А утре, утре така услужливи могат да се окажат не три, а четири дами, а защо не и всички? Е, аз ще си вярвам, пък... как се получи;)
 | »
Wednesday, August 30, 2006 by Fenia
Трябва да отбележа някак последните дни, нищо, че имам чувството, че всичко ми се изплъзва. Времето си лети и си ме е повлякло в летежа си, а събитията просто си се случват, но вече зад мен. Общо взето, докато ги отбележа като факт и те не само, че са приключили, но и резултата е налице и ... брррр Не съм свикнала така! Как да влияя на резултата, ако такъв не очаквам?!:Р
За първи път установих това при заминаването на детето. Тогава реших, че понеже ми е неприятно и затова съм го изключила от съзнанието си. Но... почувствах се зле! Та аз не успях дори да организирам “нашата си вечер” или "прощална вечер", или... нещо си... наше си... ! И това на фона на празния албум, мръннн...
Сън на пресекулки, приглушени приказки в другата стая и непрекъснато очакване да ме събудят, гласът на Драо “Фенииии, ще ставаш ли?”, бързо обличане, познато - непозната личност в хола ми, настръхваща утринна хлад, такси, пълно летище (така, така омразно ми... толкова много хора ми отне!), срив в системата поради... липса на клавиатура (:Р), повтарящо се съобщение с невероятния за м. Август край ...нещо от рода на: “... Ви поздравява с настъпващите мартенски празници”, нервност (поне в мен) и бавно заливаща ме тъга... давенето продължи до края на вечерта. Тогава се отприщи с намиреното под възглавницата писъмце. Открих и още нещо – с възрастта хората наистина стават мнооого чувствителни:Р Благодарение на дрънкалото Драго ( ), открих, че съм останала и с една грижа по-малко....
... и преди да съм усетила самотата, хоооп, ето, че племенника ми се намести на освободилото се място и така... до след почивката ми.
Да, почивката ми. Обвинявам нея за всичко. Предполагам, че ми е по-нужна, отколкото осъзнавам! На липсата й отдавам разсеяността си и липсата на желание за каквото и да е. Четирите дни просто ми бяха недостатъчни. Това пречи на работата ми, пречи на ученето ми (то на него май всичко му пречи), на самата мен.... Хем искам да дойде по-скоро, хем не искам... имам толкова задачки за отмятане, а по ред причини не мога да ги отметна... И какво? Става като всяка година: Багажа се стяга късно вечерта и на заранта се тръгва. Добре, че бе адашката Антония и невероятната й отзивчивост, та да знам поне къде отивам и какво мога да очаквам;)
Уважавам подредените и систематични хора. Тези, които планират, изчисляват, предвиждат... изпипват всичко до най-малката подробност. Аз не мога да бъда такава, а и май не намирам достатъчно желание у себе си, за да искам да се променя.
Как тръгвам на почивка тази година:
Опит 1: Исках нейде да пообиколя.... Най-после намерих съмишленик в лицето на Златката, което само по себе си бе съмнително:Рррр Съмненията ми се оказаха правилни и никъде не отидохме, нищо, че бяхме планирали и резервирали...
Опит 2: С една колежка и приятелка, пак с голямо канене решихме, че ще отидем на екскурзия във Франция. Избрахме я и... пропадна... пак по ред условности...
Вече бях с вътрешната нагласа, че няма да почивам, когато се появи Опит 3: Същата приятелка се провиква от другата стая :
- Антонияяяяя, избрах екскурзия. Какво ще кажеш за Корфу?
- Хахаха, няма да се хвана!
- Не бе, сериозно.
- Добре де, кога плащаме?
Така се приключи въпросът! Смешното беше, че когато Антония ме попита в кой хотел ще отседнем, аз не знаех;) Но... аз така тръгвам навсякъде - без план и решавам от раз. Планирам ли... проваля се... Хъм, докато не се върна, няма да съм сигурна, че ще тръгна:Р
| »
Friday, August 25, 2006 by Fenia
Както на повечето останали в тези почивни месеци, в София, е известно - доста от централните булеварди са в ремонт. Придвижването от т.А до т.Б си е въпрос на сложни изчисления, а както се оказа днес - и предвиждания (от рода на “хвърляне на боб”, “разчитане по облаците”) са необходими.
Опитвам се да пресека (сред щастливите пешеходци съм) от Аптеката към Света Неделя. Упражнението го практикувам всеки ден и светофарите са ми до болка познати. Ремонтирането на бул. “Стамболийски” значително ме улеснява. Да, но нещо леко ме обезпокоява - има нещо сбъркано в трафика. След миг осъзнавам, че няма коли в посоката от Мария Луиза към Съдебната палата, а поведението на тези, движещи се в обратна посока, е още по-забавно... Те изчакват зелен светофар на Света Неделя, потеглят, стигат до църквата, изцъклят очи и започват да маневрират, опитвайки се, въпреки натрупалите се зад тях коли, да направят обратен завой. Ако бе една кола, не бих се усъмнила – там всяка сутрин разни идиоти правят всевъзможни маневри, но то бе масово явление.Вгледах се в посоката към Шератон / ЦУМ и останах изненадана, че няколкото коли и камиони, паркирани там, в действителност не чакат на кръстовището, а затварят пътя. Останах изумена! Поредния ремонт! Няма лошо, но едновременно с Ботев, при затворена Витошка... леко дебилно ми изглежда. И това добре, но никъде не ми се мяркаше (дори и в кабинката) поне един катаджия... ей така, да регулира движението. Зададох си въпроса след това, защо тези коли се мушат натам и... няма ли знак, който да им показва, че кръщовището е затворено, та да не въртят като луди.
Оказа се, че все пак знак има – Забранено влизането на превозни средства, но е поставен леко зад едно дърво и е сложен до островчето на трамвайната спирка! Е, какъв е смисълът от този знак, щом вече си загубил дори възможността да завиеш по Позитано (е, можеш, разбира се, да дадеш леко назад и да завиеш, но...).
Всеки, движил се по тези улички знае колко малка е Позитано. Какъв трафик си мислят, че може да поеме тя?! Още повече, че изхода й на Ботев е (съвсем естествено) без предимство и ако там стане колона, просто можеш да осъмнеш, в очакване да дойде твоят ред, да се включищ в движението.
Що за малоумие е да не се сложи знак на кръщовището ул. Алабин и бул. Витоша, който да указва затворения участък и хората просто да си знаят, че единствения им изход е да си продължат направо?!
Е, това не е всичко! Промяна има и в градския транспорт. Поради затварянето на същия този участък е променено и движението на трамваите, движещи се в посока към / от Централна гара. Те просто не преминават през този участък!
Е, от доста години съм в София, но за първи път виждам трамваи да завиват от / към Алабин (двете посоки) към / от бул. Витоша. Да, но не съм само аз изненаданата! Същата е реакцията и на пешеходци, и на разни шофьори – тарикати! С превръщането на бул. Витоша в пешеходна зона, всички пешеходци спряха да обръщат внимание на пешеходния светофар и да пресичат булеварда, съобразявайки се само с това дали идва трамвай. Да, дали идва, но... от / към посоката Централна гара. Никой не очаква трамвай да идва откъм завоя. Резултата – наблюдавах около 15 мин (докато колежката пуши на терасата) и за това време завиха 3 трамвая. И трите пъти пешеходци се отърваваха “на косъм” от нараняване (да не кажа нещо по-тежко!).
Със затварянето на бул. Витоша и поради липсата на места за паркиране, някои шофьори изтарикатяват и си паркират колите на самото кръстовище, до тротоара, така, че да не пречат на преминаващите (отново без да завиват) трамваи. Да де и днес имаше такъв... И понеже бе паркирал върху трамвайните линии, по които сега завиват трамваите.... ми общо взето трамвай + пътници го чакаха около 10 минути да се появи... Все пак късмет имаха, че е бил наблизо!
Е, не е необходимо да се посочва, че няма и един катаджия на това оживено, централно кръстовище, на което временно е променено движението, с което пък хората не са свикнали...
Е, не трябва ли някой да се замисли за безопасността на пешеходците, за нормалното движение на градския транспорт ... Не трябва ли там да стои една двойка катаджии, които да се погрижат за това. Да, може би няма да изкарат тези дни по някой лев добавъчно към заплтата си, а и ще трябва да стоят на улицата в този пек, но обикновения гражданин ще е по-спокоен. А ако това предпази здравето / живота, дори на един единствен човек, ми... че то тогава те съвсем заслужено ще могат да очакват дори подаръци от дядо Коледа! Нали?Три часа по-късно - до островчето има още една табела (от онези жълтите, големите), оказваща, че до Мария Луиза е затворено. Тя, също е иззад дървото. Откъм Алабин, продължава да няма табела. Катаджии - също....
| »
Wednesday, August 23, 2006 by Fenia
Не съм сигурна дали се смея през сълзи или плача, хилейки се....
Преди по-малко от месец, споменах за терзанията на една фирма по повод издаването й на удостоверение за липса на данъчни задължения. След ред глупости ( имам предвид приказки и ненужни процедури) бе издадено въпросното удостоверение.
Смешното – на абсолютно същата фирма отново й е необходимо такова удостоверение. Да де, ама... пак й е отказано. Този път защо? Ами... този път.... фирмата не си е довнесла данъка по годишната данъчна декларация!
Първа смешка: Преди по-малко от месец на фирмата е издадено удостоверение, че не дължи никакви данъци, а сега изведнъж – дължиш данък, дет’ към 31 Март трябва да си го внесъл.... (?!)
Втора смешка: Данъка, който са написали, че е дължим е начисления данък. Защо никой не е погледнал в графите “надвнесени данъци от минали години”, “направени авансови вноски за годината”, “разлика за внасяне” и “разлика за приспадане”?
Има и трета смешка, но... какво от това, че на мен ми е смешно? Та нали аз ще трябва да ходя на крака да се разправям... защото (и съвсем естествено) втори ден поред никой не ми отговаря в съответния офис на НАП...
Независим от случая въпрос: Какви хранилища имат данъчните офиси? Успяват ли да класират / пазят всяка една подадена им хартийка? Ако е да - колко са големи тези хранилища?! Според мен отговора все пак е - не, не пазят всичко. Именно заради това, копия на едно и също нещо им се подава още 10 пъти, по най-различни поводи...
*********************** Детето си заминава... научих го между другото и още не го осъзнавам, но определено ми става празно...
| »
Monday, August 21, 2006 by Fenia
На любопитните да отговоря – бях на гости и на посещение, като ми е трудно да посоча първичното.
Хората все по-малко разбират хумора ми (който в определени моменти наистина е зловещ) и благодарение на това изпадам в странни ситуации. Поредната такава бе причината в петък, 18ч, да се “натоваря” на автобуса за Пловдив, за ужас на всички, узнали за това ми намерение (все пак в Пловдив и Чирпан се очакваха адски жеги в почивните дни). И на мен не ми се пътуваше, но нямаше начин. “Голямата ми уста” бе накарала една баба да бие специално за мен катък, та аз, ощетеното градско чедо да разбера що за чудо е това;) Е, уважавам труда на хората и щом някой е направил нещо специално за мен, “света ще обърна”, но ще се отзова!
Другият важен повод за пътуването ми бе, че гостувайки на тази баба в с. Гранит, Старозагорско, щях да видя най-старото дърво в България ( а както се оказа и в Европа).
Преди около месец стана въпрос за това дърво и аз останах истински изненадана от факта, колко старо може да бъде едно дърво. Никога не съм се замисляла по въпроса, но за хиляди години не съм и предполагала, де:)
И така, оказа се, че в с. Гранит се намира най-старото живо дърво в България (и Европа) – живо от 345 г до днес, но дали ще е живо утре – не се знае:(
За пореден път изпитах ненавист към човека и неговата смъртоносна намеса. Ето, това дърво е преживяло почти 2000 години, цялата ни история (като държава), стихиите, неминуемо бушували около / до / под него и въпреки това е оцеляло. Да де, но съвременния човек едва ли ще успее да го преживее!
Странно се чувствах на това посещение – бях определено любопитна, но и някак респектирана. Смешно, но факт!
Дървото представлява жалка гледка. В съзнанието ми изникна сравнение за осакатен гигант. Отдалеч се вижда желязното скеле подпиращо величествен, но изсъхнал скелет. Двата раззеленени клона (макар, че всеки един клон е с размерите на голямо дърво) в никакъв случай не създават впечатление за живот. Просто... жалка картинка.
Видях картичка от 1996 г. Тогава дъбът е бил изцяло зелен. И въпреки факта, че и тогава са подпирали клоните му, възприятието е различно. Огромна зелена корона, правеща огромна сянка... бе живота блика...
Интересно ми е как хората, виновни за това състояние на дървото, спят нощем?!
Дървото е започнало да съхне отпреди 10г.
Всеки знае как се определя възрастта на едно дърво. Предполагам, че на всеки е показван пън на отсечено дърво и е учен да брои пръстените. А как ли става това на живо дърво?! Да, правилно, с нещо трябва да се стигне най-малко до центъра. В случая нещото е т.нар. Преслеров свредел. С него се изважда дървесен цилиндър по дължината на радиуса и се броят годишните кръгове.
Е, де това да бе всичко!
На места кората е била обелена (немея защо?!), след което на тези места е закована медна ламарина (оцеляла до днес) и кората е била налепена отгоре (е, виж, лепилото не е издържало и кората е паднала). Нейде из писанията по темата четох, че в основите е излят цимент – за устойчивост на дървото (?!). Бабата, на която гостувах обаче, ми разказа друго – излят е асфалт. В хралупата на дървото (не посмях да вляза вътре, но по 7-8 деца са се събирали нявга) са били подредени камъни и асфалта е клокочел врящ в казана, когато е излят отгоре им....
На фона на всичко това, някак си безобидно ми звучи, че кората е третирана с химикали срещу паразити, че е закована вратичка на входа на хралупата и нещо като навес на другия й отвор – между клоните, че до някое си време е било поливано, а сега – не (като, че ли 1660 г някой го е поливал!)....
И какво излиза – причината за страданията на почти двухилядника е именно неговата възраст! Лоши сме хората, лоши! По-лоши и от стихиите - пожар е бушувал досами дървото, но го е пожалил.... ам, ние - не! Единственото хубаво, което сме направили е, че сме отклонили пътя, който допреди разкриването на истинската възраст е минавал под самото дърво. Направили сме и напоителен канал до него, с оширения – клоните на дървото да се оглеждат във водата.... Е, сега канала е сух, ама нищо де...
Един приятел предположи, че някой си е написал десертацията, гаврейки се с дървото. Ще ми да се разбера дали е истина и кой е той! Ако е жив човечеца, бих искала писмо да му напиша, с два въпроса в него :
Ходил ли е скоро до “експеримента си” ? Kакво е спечелил от него? A като послепис трети мога да задам: сега мисли ли, че си е заслужавало?
| »
Friday, August 18, 2006 by Fenia
От два дена не смея да изляза на офисната тераса, но не заради непоносимата жега, а заради страха си от високото, който пък се активизира от двама майстори, поправящи покрива на отсрещната кооперация.
Е, няма такъв труд, честно! Поседнали са си хорицата върху керемидите, “млатят” с по един чук разни дъски, подхвърлят си керемиди, подреждат ги.... Само като ги гледам и ми настръхва косата! И ако някой е с впечатлението, че са вързани или нещо от рода, то.... впечатлението му е погрешно. Абсолютно необезопасени са!
Някак си нещата не ми се струват нормални. Къде са законите (спазващите се такива), защитаващи човека (дори от самия него си!), неговото здраве, условия на живот и труд? Къде е тази институция, която следи за безопасността на труда и кого следи?! Само големите предприятия ли трябва да са обект на контрол? А какво става в сектора на сивата икономика (никой не може да ме убеди, че тези двамата са на трудов / граждански договор и в момента поправят покрива по силата на законно някакво договорно споразумение!)? Държавата би следвало да я интересува всеки един неин гражданин, нали? Нямам нищо против, че този, който си плаща данъците й е по-симпатичен, даже и така трябва да бъде! Нямам и нищо против, срещу това, върху “по-симпатичните” да се “изсипва рога на изобилието”, но съм абсолютно против другите да бъдат оставени на произвола на съдбата! Какво? Има по-граждани и по-малко граждани на нашата държава?Да, знам, че практически е мнооого трудно да се следи какво става нейде из сивата икономика, но съм свикнала да вярвам, че невъзможни неща няма.... В някое забутано село нейде, може и да няма кой да забележи / да обърне внимание, как двама човечеца си ходят по цял ден на един висок покрив, но в центъра на столицата (ул. Алабин, сградата над бившето кино Москва; около 7 етажа височина) да няма кой да види... и някак си... бе знам ли?!
Странно ми е, ама много..... Ами ако (дано никога не се случва!) някой от тях падне.... ей така.... как ще го преживее другия? В смисъл- как ще живее с мисълта, че не е предприел елементарни мерки за избягване на подобно събитие – например, като осигуряване с въже?! Знам, че на хората, обичащи да живеят “на ръба” това звучи много смешно и все пак?!
А как стои въпроса с хората, които ги наемат? Може и да нямат подписан формален договор, но моралния ангажимент си стои... А каква е моята отговорност? Да напиша само този постинг и... това е? Има ли кому да се обадя, какво да направя?!Вчера ги наблюдавах. По едно време единия се втурна по наклонения покрив към ръба.... Аз извиках от страх! Помислих, че не може да се спре и... вече си представях какво би могло да стане. За щастие, нищо такова не се случи. Човека си спря на ръба на покрива, приседна, провеси крака и блажено запали цигара...
****************************
От няколко дена се забавлявам с човешкото (по-скоро детското:Р) любопитство. Две малки човечета се опитват всячески да изкопчат от мен информация за това, накъде съм се запътила този уикенд. А мястото наистина представлява интерес (поне за мен, де). Надявам се и да го оправдае, и... в понеделник да мога да разкажа на всички интересуващи се:Р
| »
by Fenia
Вчера, 17.08.2006г., Дойчин Боянов и Николай Петков са се завърнали живи и здрави в България, с което приключва и тяхната експедиция. Добре дошли, момчета! :)
| »
Monday, August 14, 2006 by Fenia
Има моменти, в които съжалявам, че не съм някаква бойна кака, дет’ да не се притеснява да отиде и да забие някой шамар / юмрук на непознат човек. Оказвам се неподготвена за ситуации и реакцията ми е незадоволителна за самата мен:(
Стоя си на плажа и се чудя какво точно да правя – да чета, да спя, да си ровичкам из пясъка или цамбуркам във водата с племенницата, да чопля семки... бе търсих си точното занимание. Реейки безцелно поглед нямаше как да не обърна внимание на двата чадъра пред нас. Направиха ми впечатление защото от една страна бяха точно пред нас, а от друга бяхме забравили да вземем втори чадър и след “боя” за сянката се чувствах малко неловко като победител (да се разбира – не ми бе комфортно, че аз заемам сянката, а другите са на слънце). Под чадърите нямаше никой. По едно време от водата излезе една женица с две момиченца на видима възраст 3 и 4 годинки. Баща не се виждаше. Леко се учудих на смелостта й – да тръгнеш на плаж с две малки деца, та и във водата да ги вкараш, но... Другото, което ми направи впечатление бе, че децата са със странен черно-червен загар по телцата и непрекъснато се домазваха с крем. Явно бяха свикнали с дългото излагане на силно слънце..... Децата си седяха спокойно до излегнатата майката и .. загубих интерес към групата.
След малко повече от час, към тази група се присъедини една двойка определено правеща впечатление – добре сложен мъж с червена кърпа на главата и млада “тигрица” с къса прозрачна рокличка в тигрова окраска под която се виждаше бански в същата окраска, с много приятен меден тен на кожата и изрусена в сполучливо пепеляво русо. Не мога да си кривя душицата и да не призная, че момата бе повече от хубава, а когато нещо е хубаво – гледам да си го казвам (е и обратното не го спестявам, де ). Мъжът както дойде, така и си отиде почти незабелязан. Тигрицата обаче привлече вниманието ми. То не бяха стойки, не бяха чупки, не бе чудо.... Всички я видяха, тя ги видя и като резултат и тя, и света останаха доволни от видяното. Единствените, които тигрицата не удостои с вниманието си бяха децата. Поговори си малко с другата жена и се излегна извън сянката на чадърите, достатъчно отдалечена от другата група, та никой с нищо да не й пречи.
Другата женица си игра с децата, къпа ги на няколко пъти във водата, а тигрицата се излежаваше доволно... поплува, когато никой от “стадото й” не бе във водата и... ха, изненада. След около 2 часа по-малкото детенце отиде до нея и я нарече “мамо”! Направо зяпнах! Та повече от 2 часа тя не го бе погледнала дори! Както й да е, отпрати го и се заприказва с другата жена. По едно време, двете деца не можаха да поделят някаква играчка. Резултата бе сълзи, сополи, писъци и рев от "малкото тигърче”. Ако някой си мисли, че в близките 15 минути гордата женска се трогна, греши. Със сестра ми вече бяхме скочили и напрегнато наблюдавахме групичката. Едва, когато детето взе да не може да си поема дъх от рев, тя го притегли към себе си, разтресе го, изсъска му нещо от рода на – не можеш да си играеш с това и го тръшна в пясъка до нея. Разбира се, детето не спря да се “дере”. Ядоса се и взе да хвърля пясък. Резултата – тигрицата взе една голяма четка за коса и с твърдата пластмасова част взе да го бие по ръката, с която хвърля пясъка...
Със сестра ми се спогледахме.
Доста време се чудих защо го бие с четката? Та с длан ако го удари, по-малко ще го боли! С цялата си глупост мислех, че четката е някакво нестандартно решение за да го боли по-малко, но логика не намирах... В един момент видях причината – тигрицата бе с дълъг, зеленобоядисан маникюр! Просто майката не е искала да накаже детето, причинявайки му минимум болка, а просто си е предпазвала маникюра! Взех да гледам лошо (тези, които ме познават, знаят, че я умея тази работа), а сестра ми да мърмори на висок глас, че за някой майки трябва затвор....
Детето продължи да реве, а тя да го бие.... Именно в този момент ми се искаше да можех да й забия няколко шамара или просто да й изтръгна четката и да я заудрям така, както тя удряше тригодишното дете!
След като боят не даде очаквания резултат, "тигрицата" му изкрещя, че ще ей сега ще го удави и го завлачи във водата (със сестра ми бяхме вече на крака, а приятелката й си скри главата с хавлия – дали за да не чува писъците, дали защото бе видяла реакцията ни...). Не се опита да го дави, а да му измие лицето и продължи да го разтърсва да млъкне и понеже не се получи... тя се обърна и тръгна навътре във водата, оставяйки 3 годишното детенце до кръст във водата и без надзор. Племенницата ми е на 12 години, но влезе ли във водата, винаги някой я наблюдава! С какъв акъл (или по-скоро с какво сърце) ще оставиш дете, а ти спокойно ще влезеш навътре и ще си плуваш, без да се обърнеш ни веднъж да видиш ще те последва ли детето, ще излезе ли... какво ще стане с него?! Другата жена след около 15 минути се обърна да види какво става и подскочи като видя плачещото дете само във водата. Извади го, избърса го с хавлия, прегърна го, каза му няколко думи и го успокои. Детето омаломощено легна до нея и задряма. Когато "тигрицата" видя това, я попита с жест дали детето спи и когато това бе потвърдено, излезе от водата и се излегна спокойно на хавлията си, чупейки се във всевъзможни стойки....
Подобни сцени се разиграха неколкократно пред погледа ми и този, и на следващия ден...
Е, не можех да не си задам няколко въпроса, сред които:
Що за майки са и двете жени, та да излагат по цял ден малките си деца на това силно слънце (ние отидохме към 10 и си тръгнахме към 16ч, а те бяха преди нас и останах след нас) без шапки на главите, без тениски на гърбовете, без следобеден сън... ?! Що за майка ще си остави детето на плажа, на грижата на друга жена, която самата се грижи за малко дете?! Що за майка ще има сърце да набие детето си заради това, че е дете?! Що за майка ще остави детето си във водата, ще му обърне гръб и.... какво очаква да стане? Някой друг да се погрижи за него или то да свикне да се грижи само за себе си?
И още въпроси имам, но е безмислено да ги пиша. Вече виждам назидателно вдигнатите пръсти на някои хора, които ще ми кажат, че аз самата нямам деца и не знам какво е. Да, така е, нямам си и понятие какво е това майчинството, но знам, че не е това, на което станах свидетел!
P.S. Някой да има телефон или координати на организации за защита на детето?
| »
Friday, August 11, 2006 by Fenia
Изморена съм, страшно съм изморена .... От понеделник очаквам съботата и неделята, в които ще си стоя у дома. Съвсем умишлено не поемах никакви ангажименти. Исках да прекарам един уикенд в леглото по пижама и с книжка в ръка, ставайки за дребните удоволствия – я да си взема плод, я айран да си направя / пийна... Еххх, че хубавко... ;) Да де, ама ей на, все ще намери нещо / някой, дет’ да ти развали хубавкия план...
Една колежка щеше да пътува за Бургас. Дълго се двоумих дали да си ходя с нея. Родителите ми не са ме виждали отдавна, а и на морето му е мъчно, знам... Мислих, мислих и реших – няма да си ходя! Ще си стоя с книжката в леглото и ще си лежоядствам ( когато племенника ми бе малък, зададе следния въпрос на сестра ми: "Мамо, как се пише лешояд, с “ш” или “ж”?!".... Отговора на сестра ми бе: "Хахахаха... лежояд... има само един леЖояд на този свят – леля ти.... Погледни я – лежи и яде!" - В този момент, аз си лежах на дивана пред телевизора, заливайки се в смях, а пред мен си стоеше купа с плодове...;) край на скобата ->).
Същия ден (сряда), когато реших, че няма да пътувам, колежката каза, че и тя променила графика си на пътуване и щяла да тръгва за Бургас в понеделник. Чудесно! Даже и угризения на съвестта нямаше да имам;) И точно се успокоих и ... на, от друго място ми звъннаха пак в Бургас да ме водят.... Ми... човек понякога трябва да се пуска и по течението... Все пак, всички реки завършват с вливане в морето.... явно и моят път е натам;) И сега какво?! Вместо да си лежа в леглото с книжка, ще трябва да се пържа на плажа и я успея да прочета 2 реда, я не ;) Малко съм нахална, а?:)
И така, колкото и да съм изморена сега се щъкам развеселена (незнайно защо ;) ) из офиса и пея с пълно гърло заедно с Metallica “Nothing else metters” и... някак си... кеф ми е, и леко ми е, и... знам ли...
А, по повод задявките на някои хора;) , че много съм била ходила това лято, ще отговоря – не е така... малко ми е и искам още, и... ще има още, а и старо има още за разказване ;) Така, че търпение и само търпение... всичко ще си кажа, знаете, нищо лошо и нищо хубаво не оставям в себе си....;)
За малко да забравя да си кажа: вече знам какво искам;)
| »
Wednesday, August 09, 2006 by Fenia
Ще ми се да понапиша нещо и за почивката си във Велинград, макар, че тя бе прекомерно кратка и остана в миналото:( Да разказвам, че си прекарах страхотно – няма смисъл. Да казвам, че по цял ден бях на пикник нейде из гората, а вечер релаксирах в минералния басейн - само ще ви дразня...
По-скоро ми се ще да разкажа за сблъсъка ми с един малко странен манталитет. Много хора биха го определили като български (хулейки “всичко българско и родно”, което пък аз си “любя, тача и милея”). Други (отново с презрение) ще го нарекат балкански. На мен, обаче, ми се ще да вярвам, че е просто човешки (като не съм сигурна дали това “просто” го използвам за да подсилване в смисъл на - действително, наистина... или пък за подсказване на типа човек; не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против простоватите хора, но... бе сами ще разберете...). Все пак считам, че лакомията, завистта, злобата не са регионални или национални наши черти... и въобще у нас, българите, виждам една склонност към самоподценяване що се отнася до нравствените ни качества. Но и това е друга тема....
Велинград ми се видя като спокоен и чист град. От всяко ъгълче блика минерална вода, а от болшинството тераси се “изливат” цветни водопади от сакъзчета и петунии (имаше такива цветове на сакъзчетата, които не бях и виждала.... очите ми останаха!... оххх:( ).
Най-колоритното от престоя ми там, обаче бе самото ми пристигане в града. Транспорта отново бе обществения и ме остави в съботната утрин (бе то май обяд му се вика, ам..;) ) на тамошната автогара. Наложи се да поизчакам малко докато дойдат да ме приберат с багажа, който като на всяка жена бе ненужно и непосилно много:) Та... казах аз, че ще изчакам в най-близкото кафене и... се огледах за такова... Много странно, но на всяка гара, независимо от вида й, има къде да пийнеш кафе, а там нямаше. По-внимателния ми оглед откри, все пак, зад една висока ограда рекламни чадъри и се насочих натам. Предположих, че входа е вляво, защото вдясно, плътно до оградата бяха паркирани два автобуса. Разбира се, не допусках, че някой ще се паркира запречвайки входа. Да, но нито на лицевата част на оградата, нито на лявата имаше вход! Ха! Тръгнах аз към спрелите автобуси, за да се окаже, че и там няма вход! Представете си... ограда висока около 1,90 м. Основата й – около 50 см е излята. Нагоре продължава с тухли. На ширина се редуват - на всеки 1,5 м тухли има 1,5 м затворнически прозорец (да се разбира отвор с дебела решетка)... Няма минаванката!
Останах поразена! Що за идиоти ще изградят стена, чийто край не се вижда и няма да посочат къде им е входа?! Една жена, която предлагаше квартири на спирката, явно видяла как куцукам с тежкия багаж от едната на другата страна дойде за да ме упъти. Оказа се, че все пак входа е вляво... ако въобще може да се нарече вход!
Та... оказа се, че автогарата граничи с ж.п. гарата. Двете са отделени една от друга с телена ограда. За да влезеш в кафенетата (3-4) на автогарата, трябва да преминеш през една дупка в оградата на ж.п. гарата, да преминеш зад кантона и да влезеш в оставените около 50 см между оградата и първото кафене?! Но, не си мислете, че тези 50 см са свободни за преминаване. Не! Те са оставени, защото точно там има един стълб и просто оградата няма как да бъде изградена плътно до стената на заведението....
Изказах недоумението си на водачката (реших, че това е някакъв кратък маршрут, който жениците са предпочели, за да не заобикалят)... Все пак... къде беше входа?! Е, те тук ми се разкри “картинката” с всички й “багри и миризми”! Оградата не била издигната от заведенията, а от стопанисващия автогарата. И автогарата, и заведенията плащали наем на общината. Да де, но наемателя на автогарата искал от заведенията да му плащат и на него. Ще попитате защо? Ами... нали той им кара клиентите? => трябва да му се плаща и на него! Логично, нали?!
Да, но стопанисващите заведенията не се съгласили. И понеже отказали да плащат и хооооп – издигнали им стена! Да видят те сега, как се печели на чужд гръб! В първия момент не разбрах. А после... после се разсмях, ама се смях от сърце! Знам, че картинката е тъжна и не заслужава такава моя реакция, но друга не успях да “докарам”. След като се настаних на едно столче побързах да звънна на тези, за които знаех, че ще са будни по това време и да им кажа къде съм и какво виждам... А аз бях в нещо като квадрат, на който 3 от стените бяха ограда, а 4-тата - едно до друго наредени 3-4 заведения. Не страдам от клаустрофобия, но изпитвах нуждата да виждам пространство пред себе си. По едно време едни женици взеха да се лутат от другата страна на оградата като мен. Ориентирах ги и когато влязоха в заграждението взех да се шегувам със ситуацията. Едната обърна към мен ококорен поглед и ми каза, че тя си е от Велинград и тази ограда я вижда за първи път. Когато й обясних причината за издигането й, реакцията й бе : “Аха, Беев”. В блога на Антония прочетох и за нейната почивка във Велинград. Тя е направила доста снимки, включително и на беевите обекти, реклами и надписи за него из града, които и самата аз щях да искам да документирам ако имах фотоапарат. За жалост не е обърнала внимание на “моята” ограда и не я е заснела:( Нищо де, надявам се следващия път като отида във Велинград, тя да е съборена и само този постинг да ми напомня за нея. Ако ли е там, то се надявам и заведенията да са останали, а не фалирали, каквато явно е целта....
| »
Tuesday, August 08, 2006 by Fenia
Въпреки невероятния мързел, който ме е налегнал (който е и една от основните причини да се не вясвам тук), не мога да подмина безразказно топлината на родопското гостоприемство, от която успях да “всмукна” през изминалия уикенд.
Триград е притегателно място в съзнанието ми, останало там отпреди (аз си мислех, че са 4-5, а се оказа, че са около ) 8 години. Не познавам добре българските планини (не, че познавам чуждите такива :Р), но Родопите са за мен символ на суровата, дива красота и богатството, с които съзнанието ми свързва една планина. Години наред прекарвах лятната си почивка в една местност Върховръх (отгоре Перущица), но липсата на всякаква уреденост (като средства за подслон и места за настаняване с елементарни санитарно-хигиенни условия) ме накара да променя дестинацията.
Както и да е, Родопите си остават Планината за мен! През предишните си летувания бях ходила до Ягодинската ещера и Дяволското гърло и това ми даде възможност да видя и се влюбя в Триградското ждрело - едно от най-красивите места (за мен) в Българи. Триград обаче, си остана мястото, до което така и не достигнах.
Честно казано, останах малко разочарована да установя, че невероятно живописния път, който помнех, е останал само в спомените ми. Ждрелото си е същото, но романтиката на дървените мостчета, по които едвам преминава кола, на тесния път, по който колите си дават звукови и светлинни сигнали за да се разберат кой ще е първи... всичко това е в миналото. От една страна – нормално, все пак хора живеят там, а други (като мен) искат да отидат, но от друга страна ми е мъчно за дивотията. Разказаха ми, че много хора си накупили къщи в съседните села и лете и зима идвали да си почиват от напрежението на големия град. Ремонтирали къщите, карали моторни шейни... Е, няма как да не си помисля, че тези хора ще поискат и ски да карат, че на тях ще им трябват магазини, а на тях – зареждане.... и т.н....
Но... за друго исках да разкажа, а ей на, отплеснах се;) Та, оказа се, че цивилизацията си нахлува там, но (явно) не с градския, а със собствен транспорт. За хората (като мен), неразполагащи със собствен такъв, се оказа доста трудно придвижването дотам. Само щастливата случайност да попаднем на невероятно гостоприемни и отворени към хората хазяи е причината, да осъществим пътуването си. Търсихме транспорт и от София и от Пловдив, но напасването с каквато и да е програма се оказа трудно. Автобусите са до Девин, а от Девин до Триград има друг, като най-късния тръгва към 17ч. Нямаше вариант, хем да съм на работа в петък, хем да съм в Триград в петък вечерта. Да пътуваме в събота е също невъзможно, защото до Девин автобусите са само в понеделник, сряда и петък;) Забавно... А, проблема е, че аз винаги искам “вълкът да е сит, ама и агнето да си е цяло” ;)
Решението се оказа лесно с помощта на Елиза и Митко Хаджийски. Двамата са учители в местното училище и са пригодили къщата си за посрещане на гости. Истината е, че там наистина се чувстваш като на гости. На пристигащите от София "пешаци", домакините предлагат на цената на автобусното билетче - транспорт от автогарата на Девин до тяхната къща. Там си посрещнат от усмихнатата домакиня, в малка механичка и около теб започват да “пърхат” двамата хазяи. Още не си казал, че искаш салата и тя пристига. Питат те каква бира искаш, какво безалкохолно... сякаш си в някой ресторант! Пъстървата им бе чудесна, но за пататника.... мммм.... просто нямам думи. Малко ме е срам да си призная, но аз за първи път опитах пататник, а само като си помисля и какво огромно парче изядох и ми става тежко ;)
Доста съм чувала за това родопско ястие, доста рецепти съм... чела (:Р), но досега не бях опитвала.... Ако някой реши да посети Елиза, задължително да си поръча! Не бях чувала / чела за пататник, увит в кори за баница, но бе наистина приятно вкусово изживяване. И въпреки, че съм сигурна, че тайната е в умението на домакинята, а не в печката на дърва, върху която готви, ще приема за вярно второто. Само така няма да оставам разочарована от резултатите на бъдещите си опити:РРрр
PS: Ако някой се интересува от координатите на къща "Елиза", то резервации могат да се правят на следния номер: 0885 74 29 44.
Следва да отбележа, че хазяите говорят английски... ако някой би желал да заведе там чуждестранните си гости;)
| »
|
|
