<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/platform.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttps://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d4859600396850592937', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

Дрън, дрън, дзвън...

Thursday, June 29, 2006 by Fenia

Ей, по - дзвер и от dzverik съм, да знайте! … Веско, ша ма прощаващ, ам сравнено с мен си кат’ вакло ягне:Р
Ще ми се да си разкажа два важни (за мен) момента от последните три дена, които определено ме карат да се замислям. Не знам дали сте забелязали, но когато имате някакъв проблем и седнете да го опишете някак си изведнъж виждате неговата нищожност или лесното му разрешение (това го открих още като ученичка, пишейки седмични писма до моя приятелка, живееща в Перник).
Случка #1:
Вървя си в понеделник по Дондуков и на кръстовището с Раковска, виждам един майстор, комуто съм платила още през Ноември и който съответно не си е довършил работата. Факта, че съм с очила, явно кара хората да ме мислят за сляпа! За тези, които имат подобни съмнения, искам да доуточня, че причината да ги сложа е астигматизма ми (което не означава кривогледство:Р), а що се отнася до диоптъра - близко до 0 е.
Малко предистория:
Въпросния майстор аз познавам от фирмата, в която работя. Познавам доста добре манталитета му и начина му на работа, но правейки ремонта си, бях принудена (все пак не мога да дам ключовете си на непознат, а и няма кой да оставя у дома) да използвам познати и той се оказа единствения:( Та, плащайки му през Ноември му обясних, че много мразя да ме лъжат. Факта, че ще загубя пари “не ми бърка толкова в здравето”, колкото това, че някой за пореден път ще се подкопае вярата ми в доброто и хората (романтик до дъното на душата си! Нека ми, тогава!). Той естествено, едва ли не се обиди, че мога да имам каквито и да е съмнения към него... все пак се познаваме повече от 6-7 години. Ок! Обадих му се един, два пъти.... трябвало я времето да се стоплело, я нещо друго си... Престанах да му звъня. На няколко пъти вършеше работа за фирмата, но се криеше от мен.... И така до понеделник....
Вървя си по Дондуков, виждам го... и започвам да мисля, какво точно да му кажа и въобще има ли някакъв смисъл да се занимавам с него?! Свела съм леко глава и го гледам над очилата... В момента, в който человека ме видя, като попарен влезе в най-близкия магазин и се скри зад фризера! Случвало ли ви се е, в един и същи момент да ви идва да се хванете за корема и да се запревивате от смях (все пак сме големи хора, а не сме ученици!) и в същото време някак си откъм гърдите нещо така да ви стяга, че едвам да възпирате сълзите си?! Безкрайно огорчена останах от ситуацията... Подминах. Написах смс: “Не бе необходимо да се криеш!”. Продължих. Той звънна. Затворих. Нямам какво да си кажа с такъв човек!

Знам прекрасно, че “съм му накривила шапката” по този начин, но това си е моят начин – на глупавият, вярващ в хората човек!


Случка #2
Предистория:
В събота случайно се срещнах с младеж, за когото бях чувал и преди, а именно – приятел на мои познати, който танцува в същата школа като мен. Този човечец е перфектното решение за мен, защото танцува в групата, която е точно преди моята, напреднал е и т.н. Много младежи от тяхната група след края се качват при нас за да продължат да танцуват, а и да партнират на таквиз кат’ мен, дет’ стоят на резервната скамейка;) Младежа не бе ентусиазиран от молбата ми и той да се качва, че да имам възможност и аз да поразуча стъпките;) Разбирам го напълно, все пак в школата е пълно с добре танцуващи момиченца, защо трябва да помага на някаква си какичка, на всичкото отгоре и най-голямото дърво в групата?!;)
Същинската история:
Отивам вчера на партито на басейн Виктория, въртим се къде да седнем с една приятелка и... хоооп, кой виждам? Въпросния младеж;) Никога не бих седнала на масата му, нито пък бих си “направила устата” за това, а още по-малко, бих го задърпала да танцуваме!;) Младежа, обаче, явно притеснен, че именно това ще му се случи, се свлече на стола и заби поглед в друга посока. Усмихнах се на себе си... Та аз, все пак, не очаквам друго, освен едно кимване, да речем! Седнах на някаква маса, а той продължи да се прави, че ни ме познава, ни ме вижда... Изтрих го от фона и престанах и аз да го виждам;)
Та, въпросните две случки, мнооого яко ме накараха да се замисля за:
1. Случка # 1 – Докога си струва и какво ми струва да бъда такъв балък?!
2. Случка #2 – що за чудовище съм, щом хората ги е страх даже да покажат, че ме познават?!
**********************************************
Други:
Прибирам се снощи от басейна (разбира се, пеша) и си мисля върху случка #1 и #2... Минавам покрай един блок и виждам, че апартамента на първия етаж е без пердета (както съм и аз, де) и някак си... неусетно се загледах какво става вътре... Бе, ако не се бях осъзнала навреме, можеше да се спра да си позяпам, ей така, съвсем несъзнателно. В тази връзка си спомних два интересни факта, разказани от един мнооого интересен мой преподавател.
Първия е за Холандия. Аз никога не съм ходила там и не мога да потвърдя разказаното по-долу. Та, в Холандия, къщите на хорицата били с ниски прозорци, на които нямало пердета (ако имало някакви, то те били от онези малките, дъговидно изрязани, покриващи само най-горната част на прозорците). Именно поради този факт, жените там били превърнали в изкуство украсата на прозорците - цветя по первазите, фигурки, свещи... Та, преподавателя ми разказваше, че той се ужасил от факта, че в делника на тези хора липсва уединението. Просто всеки, който си върви по улицата съвсем спокойно си зяпал в прозорците на хората, а на тях това не им правело впечатление. Преподавателя ми намира историческо обяснение на този факт: В миналото, когато мъжете са отсъствали дълго време - било, защото са пиратствали нейде (:Р), било защото са увеличавали колониалните владения на своята страна (законно пиратство - плячкосвали са чужда собственост, в името на краля), свещеника е бил този, който се е грижил за благоприличието на дома (с други думи – следял какви ги върши жената). Та... за да му е по-лесно, все пак цяло село трябва да наобикаля, прозорците били ниски и без завеси.
Друг интересен факт, разказан пак от същия преподавател: Отнася се за обеците при мъжете. Носенето на обеца при мъжете също датира от древността. Моряците, отново заради дългото отсъствие от дома, трябвало да се “борят” с някои свои естествени нужди, като сексуалното желание, например. С цел да не си посягат един на друг, са търсели редица методи за потискането му и един от най-ефикасните е именно поставянето на обеца. Както е известно, “ухото е мястото, където се срещат каналите за цялата акупунктура” или върху ухото се намират точки за почти всички органи. Тяхната стимулация, съответно влияе върху функцията на тези органи. Е, именно там, където се поставя обецата, били точките, регулиращи сексуалния апетит. Поставянето водело до постоянно стимулиране на тази/тези точки и voilà, резултата е налице;) Е, малка подробност: За намаляване на този апетит било необходимо да се постави обецата на лявото ухо. Поставянето й на дясното водело до обратния ефект (жените да дишат спокойно - обеци на двете уши, неутрализра ефекта);)

Та, мъже, внимавайте къде, какво слагате, че... неочаквани плодове, може да даде това:РРрр
P.S. Интересно ми е, дали някой е имал търпението да изчете всички дрънканици дотук?:)

Хайде на басейн;)

Wednesday, June 28, 2006 by Fenia

Днес от 18ч на басейн Виктория (срещу Пирогов, зад ресторант Томас Кук) ще има салса парти със специален гост - Алберт Торес. Организатор на купона е на Pambos Dancing Centre. Всички, желаещи да се забавляват са добре дошли;)

В този ред на мисли... една обява:
Търся партньор за латино танци във въпросния Pambos Dancing Centre. Няма никакви изисквания към кандидата, освен да има желание да танцува с мен - едно от най-големите дървета (бе..., да не казвам най-голямото) в групата :Р

Слънце, жега и воня:(

by Fenia

Уф, със странни нещица трябва да се справям и най – лошото е, че към настоящия момент не съм намерила разрешението им. Проблема е колкото смешно - елементарен, толкова и отвратително – гнусно – неразрешим. Цяла седмица съм сам самичка в офиса (е, в другия има хора, де). Това донякъде е добре, защото е относително спокойно и успявам да поотметна доста работа. От друга страна обаче, няма с кого една приказка да си кажеш, с кого да излезеш на терасата и да му направиш компания да си попуши.... Неизлизането на терасата пък, ме лишава от възможността да си се нарадвам на току-що цъфналите китки, които съм засяла (всеки с проблемите си, а?!):(
И като фон на цялата тази прозаично притихнала и оцветена картина, се явява един умрял плъх!
Факта, че съм от ощетените (орязани, един вид:Рр) деца, които никога не са имали село ме прави дебилно неспособна да се справям с животни и евентуалните проблеми, свързани с тях. А, когато се отнася и до мъртвите такива – направо се вцепенявам (от онзи лигаво-жалостив тип хора съм, просто)! От два дена забелязвам някакви нахвърляни неща в коридора пред вратата на офиса (има някакво пиано, та около него), а и някой ми бе казал, че му се е мяркал плъх пред погледа, и си решавам, че животното си живее тук и затова от вчера странна миризма се прокрадва иззад пианото. Обаждам се на човека, отговарящ за “странните” офисни покупки и му поръчвам капан за мишки. Той обаче, ми обяснява, че според него животното е вече мъртво – миришело на мърша. Аууу, по-добре да не ми го бе казвал! Сама не бих заподозряла подобна гадост:( И тук вече бях заставена (от вонята) да търся разрешение на проблема. Направо съм в паника, че към настоящия момент смърди само два етажа надолу във входа, но утре вонята ще влезе в офиса (през деня работят климатици и е по-хладно, отколкото в коридора) и ….
Веднага поставих задачата да се звънне в ХЕИ и да бъде подаден сигнал, заявка или каквото и да се казва там за случая и да бъдат извикани на адрес. Представете си, що за романтик съм! Да си мисля аз, че в България може да съществува подобна услуга – издирване и изнасяне на живо / мъртво животно?! Къде ти… даже ти се подиграват! По филмите съм гледала – обаждат се на някаква си службичка, идват едни чичковци с костюми и пръскачки, и… проблема е разрешен... Да, сигурно съм голяма глезла, но не мога и да си помисля да пипна подобно нещо:( Та… колегата ми, ми звъни възмутен. ХЕИ го прехвърлят на 4 телефона, след което го препращат към РВМС (Районна Ветеринарно -Медицинска Служба - това май означава тази абревиатура). Там пак го прехвърлят през около 3-4 телефона и накрая му заявяват:
- Господине, ние тук не сме погребална агенция! ... само за птици може!
Добре че, докато напиша постинга, един колега се смили над мен и свърши гадната работа. Да е жив и здрав! А, ако ми се случи това у дома? Няма кой да го махне, няма кой да се погрижи?! Ами ако тръгнат зарази? В края на краищата не се е случило в офиса ми. Можех да кажа, че не ме интересува... ще си се отмирише... И какво? Ще си се разлага ей така, ли? Според мен трябва да си има някаква наредба – при такъв сигнал да се ходи на място, да се изследва животното (от какво е умряло, например), да се пръска срещу зарази и т.н. Аз очаквах да се случи именно нещо подобно, като предполагах, че ще си платя за услугата, ама… уви. Присмех! У нас при всяка услуга, вместо с нас (клиентите) да се съобразяват, ние се съобразяваме с оказващите ни услугата!
Подобен случай имахме преди няколко години (него не можем да го разрешим и до ден днешен). Под другия офис живееха двойка възрастни хора, които гледаха, предполагам, над 10 котки (понастоящем е само мъжът, котките май ги няма, а миризмата е с "милимунда" по-слаба). Нямате си и представа за каква воня става въпрос, когато тези хора отваряха вратата или прозорците си! Никой не искаше да влиза с тях дори в асансьора! Все си мисля, че трябва да има някакви норми, които да се спазват при общото съжителстване. Има някаквa наредба за кооперациите (не можах да намеря точното й наименование, но съм я чела) , мисля от края на 60-те години на миналия век, която не е отменена и продължава да е действаща към момента (това е наредбата, с която се забранява вдигането на шум след 22ч, и др.), и която прави опит за поставяне на някакви ограничения, но никъде не става въпрос за миризми. Та, при проблема с възрастните хора и котките, пак се опитахме чрез ХЕИ да се “спасим”, но тогава ни бе отговорено, че те нямат никакво отношение към частните жилища. Значи, вие може да живеете в съседство с хипер заразна клоака, ама... никой и пръста си няма да мръдне! Опитахме се да се направим на хитри и след време пак им бяхме звъннали. Този път им обяснихме, че под нас живеят двойка възрастни хора, но от доста време не сме ги виждали (което бе факт!), а сега, видиш ли, и някаква миризма се носи откъм жилището им (все си мислехме, че ако стъпнат в този дом, ще трябва да направят нещо именно с цел съхранение на здравето и живота на собствениците му!), но ...уви и това не бе техен проблем (кое ли е, все пак, техен?!) – имало си полиция... Полицията пък каза, че нямат право да влязат в чужд дом... някой собственик / наследник трябвало да ги извика...
То ... някак си... трудно е да се коментира всичко това! Някак си от самосебе си се налагат следните изводи:
1. В България, освен на птиците, здравето и живота на никоя друга жива твар не е от значение ни за ХЕИ, ни за полиция, ни за РВМС....
2. Ако нещо тръгва да ви се случва, за всеобщо добро, трябва да е на обществено място - предпочитани такива са: някоя болница, полиция, а най-доброто - пред кметството, тогава и с камери и фотоапарати ще ви снимат, даже... (днес чух изключително важната новина, че Бат' Бойко щял да присъства на първата копка на поредната метростанция! Браво на него, супер работа е отметнал за деня!)
3. Каквото и да се случва - спасявайте се сами!
P.S. Съжалявам за черния реализъм!

завръщането на детето

Tuesday, June 27, 2006 by Fenia

Позачезнах някой друг дена, ам ... какво да се направи... работа, изпити, положителни емоции, всичко на едно място ;) За първите две няма какво да се говори, а за третото Сиската се е постарала достатъчно добре – дарила ни е с емоционално и картинно разказче;) Е, то не мога да се сдържа и аз да не вметна някоя и друга думичка за това, де;)
Та, значи... в събота (ранна утрин, мнооого ранна) посрещахме Лудечето ( лудо дете ). Истината е, че малкото човече не е нито лудо, нито дете, но... толкова мий милно, че извътре ми иде обръщението;)
Та... пристигането й бе съпроводено с много емоции, на които за жалост не можах да се отдам изцяло ( работата и редицата ми лични проблеми/задължения се поопитаха да ми отровят трепетното очакване, ама... тц, като цяло - не успяха ). Посрещачите бяхме доста “дебилна “ компания. “Доста” като качество, скромно – като бройка – 4;) Ако знаех, че ще ми е толкова забавно с децата, мнооого по-рано щяхме да се "изтресем" на летището, откъдето в последствие (въпреки непрекъснатите ми наставления) бяхме на косъм да ни “изритат”. Ми... картинката бе весела: Вес – с лаптоп в ръце, за да се вижда изписано името на човека, когото чакаме (не сме си били имали разпечатана бележка) ; Сисока – надуваща балон след балон и то, буквално до спукване (а аз се ужасявам от пукане на балони); Драо – изявяващ се в ролята на подивял папарак, ама като гледам какви безфокусни неща е сътворил, май освен папарашкия ентусиазъм, друго не притежава :Р ... е и аз бях там – ам аз си бях културна, мила и добра, каквато съм си по принцип... и само благодарение на това не ни изгониха :РРррр Колкото до Плине, то излезе като “гърмяно зайче” (Сисока го определи така) – някак си абсолютно неадекватно къде и защо се намира;) Но, това си е напълно разбираемо. Все пак, когато 2 г си мечтал за нещо е малко трудничко да “преглътнеш” осъществяването му ;) Но... всичко с времето си....
Сега огънчето е при мен и ще гледам да сбера топлинка и светлинка за после, но и да не успея, не ме е страх - имам си свещичка, за "липсващите" дни;)


Шумулкането продължава, а и вариациите на “големия брат”, също....

Monday, June 19, 2006 by Fenia

В предния си постинг се чудех на рекламата, която Метромедия си прави непрекъснато, както и на културното обогатяване на ползвателите на метрото, сред които съм и аз. RaynerApe ми обърна внимание на подобряването на имиджа (10х), нещо, на което аз не бях отдала дължимото такова;)
....относно шумуклането около Метромедия – свидетел съм на доста техни кампании. С умиление си спомням, (мисля, че беше в първите години на пускането на метрото), на кръстовището на сегашния бул.Тодор Александров и ул. Опълченска. Там, на големия билборд пред някакво училище имаше постер, изобразяващ трима човека возещи се в метрото и всеки с по едно насинено око. Надписа отдолу бе: “Метромедия – очебийната реклама”. Изкефих й се адски много, а я запомних, защото съвсем естествено вътре в мен “избухна” въпроса: Как ли би изглеждала “очевадната реклама”?!:Ррр
Защо разказвам всичко това?;) Пак се отклоних от набелязаната тема, а тя не е точно Метромедия, PR акциите й и рекламата...
През почивните дни, нейде от телевизионните канали, до ушите ми достигна информация какво ново се правило в метрото, а именно – поставянето на камери на станция Опълченска - 12 камери щели да следят за реда и спокойствието (то и досега си имаше... та пак нещо си шумолят напразно, според мен, ма на... хъммм или просто кмета ни + Мертомедия си правят PR, ама.... слабо ме интересуват... ). Важното за мен бе, информацията относно предстоящото “опасване” с камери на всички метростанции, а скоро и на всички столични детски градини и училища. Та, макар и заглавието да за шумулкането, писанието ми в действителност е за мойта си лична свобода и правото на уж, “силата” да я ограничава... да, де... в името на общото благо...
Знам, че доста хора не биха се съгласили с мен и не виждат нищо лошо с всички средства да се следи за реда и спокойствието на всички нас, но все пак... Камери по по-големите кръстовища са вече факт, в големите магазини – също, а и в банките... Е, сега поставят в метростанциите, утре пред градините и училищата, а в дома си? Там кога да ги чакам?! Абсолютно съм съгласна, че “нашите деца” заслужават най-доброто, в това число и сигурност (и аз чувам, че из училищата стават какви ли не ужасии:( ). Съгласна съм, че и всички граждани го заслужаваме. Съгласна съм, че не трябва да се жалят средства за това, но... не считам, че всякакви мерки са позволени! Това, някой да ме снима, а после да си използва материала както си намери за добре е някак си вмешателство в личния ми живот. Факта, че във всички развити страни, подобно наблюдение съществува, не ме топли! Аз не искам нашата страна да става 100% копие на някоя друга! Да, нека се учим от опита им, но да не копираме 1:1.... Къде са катаджиите? Докога 5 – 10 лв ще “оправдават” извършеното от нас нарушение? Нима ако го нямаше “онзи начин”, а се вземаха точки и книжки за най-дребното нарушение, те нямаше да намалеят драстично? Нима ако полицията си прибираше престъпниците, съдилищата си ги съдиха, а затвориха – държаха, престъпниците и престъпленията нямаше да са рядкост? Защо трябва моята свобода да се ограничава, вместо тяхната? Не, че нещо кой знае колко ме притеснява дали ще ме снимат, нека не съм така разбрана. Поне засега не предвиждам да правя нещо, дет’ после да ми е неудобно да се научи и все пак... Страх ме е от онзи човешки фактор, от който не можем да избягаме! Кофти ми е, че не е много знайно как ще се съхраняват записите, колко време, кой ще има достъп до тях... ей такива нещица... Може би някой ще се зачуди какво толкова ме дразни и се тръшкам? Ми... ето един изключително тъп пример за това, как всеки един от нас, може да стане потърпевш -: какво му пречи на “отоварящия за записите” да си направи копийце за себе си (да, 100% ще си има процедури разни, ама не вярвам някой да го спрат)? Копийце, например, на омъжената комшийката, как се натиска с другия, също женен комшия? Би могъл да ги изнудва, например? Тъпо е, но нищо по-общовалидно не ми хрумва:( Ето и още един глупав пример: Представете си, че след 2-3 години станете обществена личност и в "милата" ни преса се появят снимки на това, как вие сте изглеждали преди време - прическа, облекло, държане (не е необходимо да е нещо фрапиращо - ама една твърде къса пола, например, може да ви накара да се червите, а защо?!).


В статията чета и за асансьорите ( в ТВ новините съм го пропуснала), които щяло да ги има на всяка станция. Ми то, от пускането в употреба на този, на станция Вардар (това е моята станция) има над половин година (сложиха го заради дело с инвалид, мисля, подробностите нещо ги пропуснах...). Странно ми беше и без това, какъв е смисъла само на една станция да го има този асансьор, а още по-странно ми е, че достъпа до него през повечето време е ограничен с лента?! Вчера за първи път го видях в действие (не за първи път без лента, а за първи път - движещ се) – двойка възрастни хорица го използваха... за половин година, едно ползване... Не разбирайте, че няма желаещи да го ползват. Просто... нещо се притесняват... Вие като виждате нещо често оградено с лента и не сте го виждали да се движи и... ако сте над 70 години... ми... ще си предпочетете, май, да си куцукате едвам едвам по стълбите, държащи се за перилата, нали?:(

за рекламата, гъсока и гостоприемството

Friday, June 16, 2006 by Fenia

От известно време ми се случва (не искам да си призная, че си ми е навик:( ) да закъснявам за работа и в 08:55 да съм в метрото. Та... състоянието ми е определено неадекватно – току-що съм станала, почти тичешком съм взела душ и разстоянието до метрото... естествено изтървам влакчето и се налага да чакам другото... Е, те в това състояние, когато отчаяно се нуждая от бързо разсънване (ще ми се да съм с чаша горещо кафе на терасата на офиса, а отвътре да се чува жива, бодра музика), едно от малкото неща, които ми се иска да чуя е ..... поезия.... Нека не остана погрешно разбрана, обичам поезията, но за да мога я възприема ми трябва определена, моя си, вътрешна нагласа... Също така и не обичам някой друг да ми чете поезия... аз си я възприемам самостоятелно си, по мой си начин... Именно в този ред на мисли, сутрешни четения в метрото ми действат като промиване на мозъка.... някак си направо не мога да осъзная къде се намирам!
Преди около месец – два в медиите доста помпозно бе обявено, че метромедия започвала вечер да пуска музика от различни жанрове, с цел хората да си отпочинат след работния ден и...бла бла (а, ето го и съобщението). Странно ми стана тогава, за това толкова широкомащабно уведомление. Някак си ... необяснимо ми е и до днес ... Доста средства трябва да са дадени за рекламирането му, а не виждам смисъла – нито има начин повече хора да вземат да използват метрото, нито е някаква новост (все пак и преди това си имаше музика и пак от различни жанрове, и пак не бе от хитовата към момента)... Присъщата ми мнителност ме кара да търся “далаверата”, ам... как казах не успявам. Някак си... музикалното, а сега и поетично обогатяване ми идва в повече... Та, ако някой вижда смисъла, нека каже де е, че някак си ... “човърка” ме отвътре;)
******************************************

По повод Сиската и поредното и кофти състояние, днес се присетих за една поредица, която даваха някога мноооого отдавна по телевизията - “Разкази с неочакван край” и единственото филмче, която помня почти изцяло, а също и финалната му реплика: “Никой мъж не заслужава сълзите на една хубава жена!” (обратното, разбира се, важи в пълна сила!).
Така че, хора, не убивайте слънцето във вас! Дайте шанс на себе си и на околните!
***********************

А по адрес на типа, който е попаднал на блога ми, търсейки в гугъл “голи момиченца на плажа”, искам да кажа, че тук НЕ Е ДОБРЕ ДОШЪЛ!

нивгашка виновна! :p~

Thursday, June 15, 2006 by Fenia

Една приятелка, погледнала в блога ми, че току поздравявам по някой рожденик и аха да ми се обиди, защо не съм качила стихотворението, което преди повече от две години съм писала за родената от нея дъщеричка;) Оправданието ми, че не го пазя не я трогна много, защото се оказа, че тя пази мейла, който тогава съм разпратила на компанията като уведомление за щастливото събитие. Та... само и само мир и любов да има, ето съдържанието на мейла ми, адресиран “до всички лели и чичовци”:


“Музата ме пак обхвана и какво получи се в замяна?!
Този кратък стих смутен, що на малката мома е посветен;)

На Ива

Нашта мила кака Радка,
Нашата блондинка сладка,
Със детенце ни дари
И внесе радост в нашите души;)
Момата кръстена е Ива и...
Кат’ мама ще е тя красива,
Умна, трябва да е като мен
И палава, кат’ див елен :p~ “

Те това е! Всичко би било добре, ако детето наистина се казваше Ива;) Все още има спор между мен и кръстницата (тя ме уведоми за раждането и “снесе” подробната информация, включително и за името) чия е грешката, защото, както по-късно се оказа, името на детето е Ина;)
Е, недоразуменията са ежедневие при мен и... разбира се, аз никога не съм виновна:РРррр

споделени емоцийки

Wednesday, June 14, 2006 by Fenia

Ето и малко впечатления от концерта на Стинг ( след помпозните си изказвания по повода, просто няма как, трябва си);)
Та... обичам съвкупните прояви на живо (чшш, не развихряйте въображението си, де;) ), да чувствам около себе си хора, завладяни от еднородни, силни емоции, уникалността на изпълнението, чувството, че е специално за теб, тук и сега... Това е и причината да обичам да ходя на театър (макар и в последно време да нямам време да го правя), на футболни мачове (шшшшт, тихичко, не бързайте да ме корите.... мнооого рядко, само на Любимия отбор и само в агитката и... още по-рядко на мач на националния), а ей го на... и на концерти е същото;) Е, на концерти май е малко по – хубаво или почти толкоз’ хубавко, колкото и на театър. На мачовете малко в повече ми идват псувните. Колкото и да се абстрахирам от тях, все достигат до мен, а веднъж, за малко да набият зарад мен младежа, с когото бях отишла на мача;) В театъра пък, някак си си странно тих. Емоциите са по-притъпени и пречистени... (много мразя "разбори" след постановката от рода на... "какво искаха да ни кажат с това или онова?" ... ми... аз съм си почувствала нещо си и съм се обогатила по някакъв си свой начин, защо вечно трябва да поставям "етикети" на нещата?!). Виж, на концерт си е по-различно - слушаш си музика (която би следвало да е сред любимите ти ), пееш си на воля.... и пак си оставаш в плен на общата емоция.... Ей така си бях и аз на концерта на Стинг. За момент се бях притеснила, защото на мен концерта страшно ми хареса, а около мен чух доста противоположни изказвания. На връщане, обаче пътувах с мои приятели, от които най – после чух така търсените от мен, положителни коментари (не, че са ми бяха необходими, но... някак си...ей така - за "сверяване на часовника"...).
Едно от нещата, които най-напред ми направиха впечатление бе, че стадиона не е пълен. Някак си... неразбираемо е за мен. Учудващо бе и че почти никой от бургаските ми приятели и познати не бяха дошли (не, че от софийските бяха, де). Да, на доста хора Стинг не се харесва особено, ама и на доста се...;) За мен, лично, преживяването бе невероятно! Музиката и озвучаването бяха страхотни, а и обстановката бе някак странно “зареждаща” - изцяло тъмния стадион, добре осветената и светлиннооцветена сцена, светкащите дисплеи на мобилните телефони (повече дисплеи, отколкото запалки присвяткаха), застрашителното приближаване на черни, черни облаци откъм североизток и светкавиците, прорязващи ги от време на време...и... миризмата на дъжд... Всичко това, съчетано с добрата музика ме остави някак си настръхнало бездиханна. Така и не разбрах кога са отминали над 90 минути и дойде време за края ... Просто времето се стопи нейде измежду звуци и светлини. Единственото, което донякъде ме “вадеше” от тази атмосфера бяха светлините на хотел “Котва” (хотела зад стадиона и... съответно оказал се - зад сцената), но... бързо привикнах да ги “трия” от фона;)
Странно ми бе, че повечето хора си губеха (според мен) времето да записват клипчета на мобилните си телефони или да правят снимки с тях. Ами... ако искаш снимки, спокойно би могъл да си купиш с доста по-добро качество, отколкото са тези, които сам правиш там. От друга страна, да си губиш времето в запис на звук... ми пак би могъл да си купиш с перфектно качество... Аз лично записах 15 сек клипче и се отказах. За какво ми е? Та нали съм там за емоцията, за впечатлението... Разни хорица също така се обаждаха на свои познати, за да им пуснат да чуят определена песен...или ... знам ли там за какво... Е, аз пък предпочетох да го напиша тук... за да си припомня след време и да разкажа на "пускащите sms-и":Рр~

търси се: Раундъп за "изгубени илюзии"....

by Fenia

Имам толкова много хубави неща за разказване, толкова много положителни емоции за предаване, а ей на... едно обаждане, виждане и рязко връщане назад :( То... и само обаждането ми бе достатъчно, ма виждането... и отдавна известното ми, доказано по всевъзможни начини просто... си “ме закопа”.... Винаги съм се чудила на приятелите си, които тръгвайки с поредното гадже (мразя тази дума), за пореден път променят стила и обкръжението си. Най-изразителен пример бе една приятелка – ходейки с някакъв рокер, тя бе дива рокерка, после стана чалгаджийка (познайте защо), и запалена латино танцьорка бе; бе и примерното добро момиче, ходещо на литературни разни четения с майката на поредния .... Заради мъжа до себе си, бе готова на всичко. Принципно, в това не бих видяла нищо лошо, ако през всичкото това време тя не сменяше и приятелския си кръг. Аз бях сред “богопомазаните” - като приятелка от детинство, мен така и не ме “захвърли”. Наскоро ( няма и 2 години), друга приятелка постъпи така... Сбра се с един младеж, отиде да живее в покрайнините софийски и неговите приятели станаха нейни.... и ние сме й ненужни.... по-близка дестинация се оказа Ст. Загора, пред кино Арена Запад. Да де, ама... в Ст.З. живее общ техен приятел, а до Арена –аз (само неин приятел....) . Е, заслужава ли си труда.... толкоз път.... заради мен?! Явно не;)
Днес се чух и видях с един също двугодишен призрак. Доста труд ми костваше да го “изджагъркам” от спомените си. Макар и добро призраче (е, не, не се казва Каспър) то все ми напомняше за най-добрия ми приятел, който замина преди две години в странство и... никога не се завърна:( Е, върна се, разбира се и то на няколко пъти, но никога такъв, какъвто бе изпратен. Просто.... не мога да повярвам, че най-добрия ми приятел, този, с който сме били нон стоп заедно, с който сме се разбирали от един поглед.... че този човек така бързо ще се отчужди от мен и общите ни приятели, като цяло.... Тръгнал за далечната чужбина, сам със самия себе си... не мога и да си представя какво му е било. Мислех си, че ще има нужда от нас, че ще търси контакт с нас, че цялата компания сме означавали нещо за него.... Е, не... прибрал се е в събота и... аз съм първата (от нашата компания), на която се обажда и то защо?! Просто, защото има да ми връща една книга, която на всичкото отгоре не е и моя (най-после ще я върна на Злате!)....
Не знам, винаги съм поставяла приятелите си над всичко (дори и над самата мен). Винаги съм мислела за тях, като за най – ценното, което имам.... Сбъркана ли съм нещо? Не трябва ли да бъде така? Кажете ми, моля? Малко сте хората, поглеждащи тук, а и почти никой не коментира, но сега имам нужда от коментар! Моля! Кажете ми, къде греша? Мимикрията, нормално явление ли е при хората? Толкова ли сме податливи на околната среда и такива големи интересчии ли сме, че да захвърлим нещо толкова добро и чисто, като истинския приятел... ей, така... с лека ръка?

Не мога да си избия от главата един цитат от “Изгубени илюзии” на Балзак:
“...човек в по-голямата част от живота си плеви от сърцето си онова, което е поникнало там през юнушеството му...”
Колко ли илюзии имам да плевя и къде е хербицида, с чиято помощ да го направя?!

Правилната комбинация;)

Tuesday, June 13, 2006 by Fenia

Ей ме на, завърнах се и... както обикновено, Сисока бе на линия ( sms и online ). Веднага ми бяха зададени редица въпроси, сред които - дали съм заредила батериите и дали утре ще съм на работа, че да знае дали да чака постинг ( Ей, гъсок, обичам си те, бре! ;) )
Отговорите са – да, да.... Истината е, че не само съм заредила батериите ами направо съм се „напомпила” с емоции и впечатления. Толкова мий хубавко, че се чудя, ще ли да мога да заспя;) Всячески се опитвам да удължа обзелото ме сладко блаженство, което в случая постигам с чашка изстудено бяло вино и мариновани (от сестра ми) миди.... мммм.... няма подобна вкусотия и чудесия... Но за това... някой друг път... сега съм заета...ммм.....да...мммм....страхотно....ммм...
Наздраве ! ;)

Танцувай с нас

Friday, June 09, 2006 by Fenia

Утре, 10.06.2006г (събота) от 18 до 22ч., пред НДК, всички почитатели на добрата музика и танци ще имат възможността да се порадват / включат в голяма танцова фиеста, организирана от Pambos dancing center. Идеята е събитието да стане традиция и ежегодишно да се чества. Целта на инициативата не е нито рекламна, нито комерсиална, а просто създаване на малко настроение у хората;) Поканата за събитието е тук. Молбата ми е, който може да присъства (аз самата няма да мога:( ), а после - да разкаже ;)
Малко (да не кажа много) ми е кофти от факта, че няма да бъда пред НДК, но... от друга страна ми е и хипер приятно, защото причината за отсъствието ми е заминаването ми за Бургас. В случая, това е извънредно заминаване, даващо ми възможност в понеделник да бъда на стадиона в Несебър, където Стинг ще изнесе концерт, част от европейското му турне, на което представя новия си албум “Broken Music”;)

Голямото стискане започва

by Fenia

Вчера (08.06.2006) в 23:00 Дойчин Боянов и Николай Петков потеглиха към поредното си предизвикателство. Бяха изпратени от близки и приятели с пожелания за успех и благополучно завръщане!

Желаещите биха могли да следят за новини от експедицията тук.
Късмет, момчета, стискаме ви палци!;)

Слънчеви захранки

Thursday, June 08, 2006 by Fenia

Отвратителен е начина, по който времето влияе на настроението ми... или по - точно – по който лошото време ми влияе (като че ли... не се оплаквам от зависимостта си от доброто време ;) ). Толкова ми е смръщено и студено (за настроението става дума), че нямам ищах за нищо. Може би причината е, че отново ми се струпват страшно много неща и всички са спешни и просто..... за пореден път се опитвам да “разчиствам” около себе си, та да остане време за нещата, които обичам...и на..няма и няма.... Имам чувството, че се вътря около оста си (като куче, гонещо опашката си). Вчера в един разговор се опитаха да ми обяснят, че е време да се спра за малко, а аз някак си не мога да обясня, че от една страна не искам да спирам, а от друга – ми то ... аз не правя нищо... или по-скоро не виждам реалния успех в нищо... Уж непрекъснато “бутам” нещо нанякъде, уж съм все на “финалната права” и на... не съм мръднала и на йота :( Ми... някак си... не е честно...
Може би причината за “здрача” около мен е, че нищо откровено хубаво не ми се е случвало напоследък, а аз не съм свикнала така. Винаги около мен има хора или ситуации, които да ме топлят. Може би това се дължи на чувствителността ми към заобикалящото, както и вечно положителната ми нагласа... не знам, но факт е, че в момента съм върху подвижни пясъци и не смея да дишам дори (а съм си поела въздух, а съм потънала)... Ако не са единичните проблясъци около мен.... да ме е обгърнала задушаващата тъма... Ей на, вчера това бяха случайната ми среща с Дойчи в центъра, както и парчето торта, донесено ми от приятелка в края на деня, не за нещо друго, а защото през м. Ноември имаше рожден ден, а не бе в България да почерпи... та на... Е, аз си я познавам прекалено добре за да знам, че това е измислена причина за да почерпи ....ей така, просто... защото й е било кеф да ме зарадва с нещо... ( в случая – с парче еклерова торта от онез’ най-любимите ми, дет’ в “Лагуна” ги предлагат. Който не ги е опитвал и има възможност - да бяга бързо натам;) ).
Днешния проблясък отново бе безкрайно красив. И този път бе храница, макар и не от така добре познатия ни физически вид;) Това бе захранка за мечтите ми през следващите две седмици... Поех я по безкрайно любимия си начин – в ранната утрин, с чаша горещо кафе в ръка;) Това донякъде повдигна настроението ми и ми даде възможност за “глътка въздух” без затъване ;) И как няма... Плине най-после ми бе писала и то по онзи типичен за нея слънчево – детски начин, каращ ме да се усмихвам широко... И така... най-после започваме да правим планове за след 24-ти и макар и да са още мъгляви (а може би и точно това им е хубавото) са безкрайно сладки... сладки, защото са безкрайно възможни, защото са изпълнени с балони, торти, люлки и веселие, с море, пясък, слънце и безсънни нощи:Р

Благодаря ви, мили мои “проблясъци”, мили мои слънчеви захранки, благодаря ви, че ми давате трепкащата светлинка, която да следвам;)

Усмихнат спомен

Tuesday, June 06, 2006 by Fenia

От доста време ме преследва един спомен и току ме кара да се усмихвам в най-кофтито ми моменти... Използвам го за прецакване на гадното си настроение... някакъв вид защитна реакция;) Та, ей го на...
Преди много много години си имах съквартирантка. Най-добрата съквартирантка на света. Казваше се (и още си се казва) Яница и... не случайно бе наречена пияница;) Та... една съботна (или неделна) утрин, въпросната Яница се опитва да ме измъкне от леглото. Да де.... ама това са дните, които браня “с нокти и зъби” от чуждите посегателства, дните, в които оставям програмата абсолютно свободна (“накъдрям” я в движение), дните, в които се наспивам като за последно... И така... часът е около 11, аз си спя, а тя отдавна е будна и й е скучно;) Опита се да ме погъделичка, да ме оскубе, дръпне за носа.... Резултата – обръщане на другата страна и измърморване... Та...не се стърпя тя, стана, отиде в другата стая и по едно време пристига в стаята и я чувам как хрупа нещо... Отварям едното око – тя стои пред мен и яростно хрупа една огромна зелена ябълка... из стаята се носи аромат на кафе ... (мнооого хитро.... прекрасно знае, че това ще ме разбуди... )... Отварям и другото око ( вече ме е досмешало... ) и престорено ядосано й казвам:
- А така, Янче, хапвай ябълки, хапвай... Чувала съм, че една ябълка сутрин и една ябълка преди лягане е вярната рецепта за красота.... а... тъй кат’ та гледам...имаш нужда...
Яница, обаче, продължава ожесточено да хрупа... премигва два пъти и ми отговаря:
- А аз, теб като гледам, по едно кило на ден трябва да ядеш....
И ако с този си спомен съм накарала една, макар и малка усмивка да се появи поне у един от вас... ми... тогава денят е хубав и усмихнат и аз мен ;)

Боли, да си паднеш на гърба, нали?

Monday, June 05, 2006 by Fenia

Понеделник сутрин ... отпочинал си, бодър си (относително), весел си (все пак още нямаш несвършени задачи... слънчицето грее, макар и доста “хапещо”... Какво по-хубаво от това да си отишъл по-рано от обикновено на работа, да си пийваш кафето и четеш кой какво е спретнал из блоговете в почивните дни... да посрещаш усмихнато колегите си и да си подмятате по някоя закачка... и хоооп, работния ти ден започва и първата “гръмотевица” изтрясква над слънчевото ти бюро... В моя случай е телефонен звън и непознат ядосан глас започва да нарежда нещо... Шах! Дорде се осъзная кой е и за какво става дума... минава известно време... Та, като започват едни упреци към “моите хора”... кой какво свършил, пък как не го свършил... пък как те изрядни, а ние...хем неизрядни, хем сме се били и оплакали, та на тях проблеми сме докарали... Лелеее.... аз само мигам и немея... нищо от това не ми е известно, нищо от това не ми е разбираемо... Изля си дамата, каквото й бе на душата (в 09:15ч.) и... останахме с обещанието да се чуем пак... Спретнах си веднага едно малко “разследване “ и... какво се получава? Ми... нищо от това не е вярно, даже напротив.... Да де, ама колко по-лесно е, да вдигнеш телефона и да си изкараш всичко що има да си изкарваш - на човека отсреща... ей така, воден само и единствено от егоистичното – “на мен кат’ мий зле и на другия не трябва да му е добре”! Та, що пък, ей така, на, за спорта просто..... вместо да се опиташ да проведеш един нормален диалог (още повече, че човека срещу теб определено се стреми към него) и да не се опиташ да “откриеш истината”, да “видиш и другата страна”, що да не вземеш, че да му вдигнеш един скандал, без да му дадеш и за минутка думата, а?! Колко ли по-лекичко ти става на душата? Ми да, прехвърлил си твоята болка ей там...на другия и .... той да се спасява! Какво значение има, че деня до тоз’ момент му е бил хубав и слънчево-хапещ? Какво значение че, този ден е понеделник и някак си...кофти му тръгва седмицата? Ама, защо е необходимо да се мисли за другите? Защо? Егоизма, той е бъдещето на света! Оцелявай сам за себе си... всичко друго и всички други са без значение! Ама, че тъпа история!

И сега какво? Какво спечели въпросния човек? Какво получи от скандала рано сутринта? Покой за душата? Едва ли... В крайна сметка се оказа, че ние сме изрядните, а те – не. И понеже всичко е документално доказуемо.... поисках да ми бъдат изпратени по факса толкоз' спорните неща (щот’ тя и упорита, на всичкото отгоре - продължава да твърди, че не е така, както я уверявам;) )... И сега? Сега ми е смешно – тъжно.... Смешно, защото няма какво да ми бъде изпратено на факса и дамата сама ще се убеди в това (представям си физиономията й, като осъзнае този факт). Ще се убеди и, че е вдигала скандали за непроверени неща... Тъжно...заради “разваления” ми понеделник и най-вече ...заради самата нея. Сега, тя ще трябва да се чуе с мен и да ми го съобщи.... А аз как трябва да реагирам? Имам три варианта:
  1. Хипер гаден: Да й вдигна в отговор двойно по-голям скандал – хем на нея, хем на отдела й, та и на шефа й ...за капак...
  2. Средно гаден: Да й се изсмея по телефона и да й обясня надменно как друг път не трябва да не ме занимава с глупости....
  3. Просто човешки: Да приема вежливо извиненията й и да се разберем друг път при някакъв проблем да се чуваме овреме, за да избягваме недоразуменията...
    Как мислите, кой вариант ще избера?
    Та Вие, мили мои приятели, моля, мислете, преди да вземате прибързани решения ( пък било то и да проведете един телефонен разговор)! Мислете, че се обръщате към един жив човек, с негови собствени тревоги, проблеми и неволи, с негови собствени добри и лоши настроения.... Не бързайте, не мислете само за себе си! ..... А, ако поне за миг сте способни да помислите и за някой друг, то бихте могли да се подпишете тук. Да се подпишете, мислейки за онези от нас, за които никой не мисли... или ако мисли, то е в посоката как да ги прецака, а в случая - как на тях, незрящите, да продаде книги ... И какво като правото е на собствениците на правата? Къде остава добрата воля и мисълта за ближния? А благотворителността? Как вместо воя, че са загубили (безкрайно спорно) парици, не казаха: Хей, хора, Вие, които не можете да прочетете издаваните от нас прекрасни книги, бъдете свободни да използвате всичко притежавано от нас ( с некомерсиална цел ) за да се докоснете до красотата на невидимото за Вас.... Как пък не стана? И как целият този панаир се развива пред очите ни в момент, когато говорим за нови времена, времена на хуманност, отвореност към хората и към света, промяна на мисленето, когато ревем срещу съществуващите граници и мечтаем за свят без такива....е, те тогава си задавам логичния (за мен) въпрос ... защо е необходимо пак да издигаме граници, да се обграждаме с глухота и слепота към всичко около нас, да се опитваме да вземем и още, и още, и още от другите...дори и от нямащите.... Вместо да се чудим как да им улесним живота, ние ще си търсим правата.... Ето на, пиша си и си мисля, ми... не е възможно “хората” от Труд да не са разбрали грешката си (та то реки от думи потекоха), но... подобно на дамата от моя телефонен разговор, не искат да си “паднат на гърба”. Толкова ли е тежко да напишат едно извинително писмо с няколко прости думи “извинете, действахме импулсивно, оказахме се незрящи за Вашите проблеми, не преценихме правилно ситуацията..... извинете!...”. Какво по-достойно от това виждайки грешката си, да я признаеш? Колко би им струвала проявата на благородство спрямо тези, които се нуждаят просто от “капка” внимание и подкрепа.... И всичко в името на онзи по-добър и по-смислен свят към който се стремим, и в който си струва да живеем.... но дали ще го доживеем?

Рожденици, рожденици и пак рожденици....

Thursday, June 01, 2006 by Fenia

Това е още един мой, много любим човек (е, щом пиша за него тук, няма начин да не е;) ). Това е един човек, с много тънко чувство за хумор и безкрайно отдаден на нещата и хората, които обича, човек, с когото съм скъсала 3 чифта обувки по време на танци (малко като в приказката, а?;) ), човек, успял да ме избута, изтегли, извлачи при зимни условия (повярвайте ми, това е подвиг;) ) до в. Мусала и да ми подари най-страхотното посрещане на Нова Година, човек, овладял нормалните си човешки страхове и скочил (Слава Богу, завързан с въже!) от доста мостове, изкачил и невероятните 8848 м без кислороден апарат и станал първия българин успял да го направи (година по-късно, 2005, се опита да изкачи и по-страшния К2, но остана възпрепятстван от лошо време). Всичко това и още много е Дойчин Боянов - човека, който идната седмица отново заминава за Пакистан, притеглен от нови сурови висоти....

Честита годишнина, Дойчи! Бъди все така напорист, целеустремен и винаги завръщащ се при своите приятели! Успех!
P.S. Поместената по-горе снимка, както и по-голямата част от използваните от мен снимки са дело на Красимир Тодоров.

ABC

потърси - намери

последни писания

последни коментари

архив

меденки - любимки

благинки

admin

Powered by Blogger

eXTReMe Tracker