публикувам писмото си до един от нас... дано всички, които ни вълнува, "намерим пътя си към него!"

Здравей Детенце,

Ето ме и мен!

Може би си мислиш, че съм те забравила, но... уви, грешиш Почти 10 дена не си бях у дома. Малко странно е да наричам София дом, но... факт.... Странно, как се променят хората.... Ти ме познаваш - обичам Бургас, в цялата му същност ... и все пак, София някак си стана моят дом Не знам дали да съжалявам или да се радвам, но Вие я направихте такава... Да, Тя Взе много от самата мен – изчезна старата, добра Антония и се появи това мое сегашно АЗ. Това АЗ, което се оглежда на всяка крачка, което се улавя, че мрази определени хора, което забрави да се усмихва и което се връща назад единствено, когато се среща с Вас- тези, които някои наричаха секта, а аз – СПОТ – моята единствена и непрежалима рожба. Да, тъгувам за Вас! Обичам Ви и живея чрез Вас!

Ето, че ме нямаше почти 10 дена. Бях 3 дена във Виена. После 4 в Троян и.... ми домъчня за Вас. Не, че бих Ви потърсила! Не, че бих имала време да се обадя и да попитам как сте, но... Вие сте с мен! Обичам Ви!!!!

И така, бях във Виена – град приятен, топъл, дружелюбен. Град, в който „съм посяла част от нас”. Да, там расте и се бори с живота едно малко спотаджийче. Не съм ти разказвала, нямаше и кога, но и... там растем. И....а тамън се „престраши” да ми сподели, че е бременна и .. роди се бебе Мàртин. Да, детенцето се роди в навечерието на 7-мия месец. Получих sms със следното съдържание: „ на 23.09.2008 ( вместо на 23.12.2008, след 23 дневен престой в болницата) в 13:06 се появи на бял свят Мàртин. Със своите 999 гр и 36 см е едно много много малко бебче, но засега е голям борец и се чувства добре в болницата. Поздрави от майката и бащата...” Този sms получих на 05.10.2008 в 09:56ч....

На няколко пъти го четох и препрочитах... Все не можех да повярвам... Бяха минали почти 2 седмици от раждането на детето... Не можех да разбера, защо не съм била част от радостта и тевогата, та аз толкова ги/Ви обичам! И все пак, разбирам ги - тревогите са били и са големи. Там една майка и един баща живеят за „няколкото грама на ден”, които тяхната рожба наддава... Но, това е животът – създава се и съществува независимо от нашата воля....

Имам и друга хубава новина: Двама от нас чакат детенце!;) Както казах и на бъдещата майка – от много отдавна нямам нещо, което да очаквам с нетърпение и... ето, че ми го дариха – едно ново спотаджийче и... има голяма вероятност да са две наведнъж! Живот и здраве – ще видим;)

Друга страхотна вест е, че М. – в Канада ни е дарила с близнаци. Да, тя загуби пътя към нас, а и ние я оставихме да го направи, но... нищо не ни пречи да се порадваме на щастието й, още повече, че знаем, колко много го желаеше тя!Да са ни живи и здрави!


Хъм, малко се поувлякох тази вечер, но виновна е може би бутилката бяло вино до мен... утре може би ще продължа с ред други новини и писания!

С обич,
Антония ВС

Labels: "сектата", сериозно

Приятелите са чудесно нещо! Не съм аз откривателя на този факт, но няма как и да не го спомена. Не се случва всеки ден да ти позвъни стар приятел от “другия край на света” (все пак Сингапур – София са достатъчно отдалечени и предполагат лесна забрава), да ти се накара, че не те е чувал отдавна и вместо да те помоли за услуга или да те ползва за “кошче”, той ти предлага да му отидеш на гости, като ти оставя на разположение цялата си къща. Нима се случва често това? Е, поне на мен не.

Благодаря, дете! За пореден път разтупкваш “моето момичешко, пъстро сърце”:)

**********************************

Отдавна не съм писала глупости тук, а обичам да разсмивам Fobos и uga;)

Та, да разкажа една случка с въпросното приятелче. Времето е нейде преди около 6-7 години. С него поделяхме офис в кооперация, в центъра на София. Ние бяхме на приземния етаж и в офиса се влизаше от вътрешния двор на кооперацията. Една утрин пред вратата на офиса ме чакаха 3-4 човека. Единият от тях бе съсед, който непрекъснато ме дебнеше да си говорим. Да де, но аз имам абсолютна непримиримост към любопитковци разни и си имам начини да ги отказвам, понякога даже доста грубо:(

Та, виждайки го, аз се направих на много заета, забързана, надута... Оказа се, че другите били от енергото, трябвало да подпиша договор с тях, нещо си там партидата... дрън... дрън...

Поканих ги в офиса, седнах си на бюрото и взех все така надуто и важно да чета договора. В началото останах с впечатлението, че “им взех страха”. По едно време обаче забелязах, че хората взеха да се посбутват едни такива, да се подсмихват и... някак си ... бе не ме гледаха със страхопочитание :Р

Не можах да си обясня факта до момента, в който не подписах и не ги изпратих до вратата. Връщайки се обратно към бюрото установих, че на радиатора зад него се сушат боксерките и чорапите на същия тоз мой приятел.... бил развален бойлерът в квартирата и му било по-удобно в офиса да се изкъпе... Да де, ама аз до ден днешен се изчервявам като си помисля какви ли картинки е обрисувало въображението на моите посетители, при вида на изпраното:Р

Labels: "сектата", дрън дрън

Сектата ни боледува - няма къде да се събира...

(Василев, така и не изпълни мечтата ни за достъпна кръчма за служители:Р)

Това, съвсем естествено, се отразява на честотата, а от там и на качеството на нашите сбирки. Искрено съм се притеснила, че ще се забравим. За тази промяна обвинявам заведенията. От известно време установявам, че на любимите ми такива нещо им става. Трудно ми е да разбера ЗАЩО в Дивака (да се чете – и идея си нямам)(който и да е от всичките) не запазват места. Това било фирмена политика. Да де, ама ЗАЩО? Каква е разумната причина? Какво пречи в най-новия, например, да оставят горната зала само за резервации?

Вчера ми се наложи да запазвам маса за 20-ина човека и то не в някой лъскав ресторант, а в едно квартално заведение... Да, то това заведение по принцип ми е странно – квартално, ама вечно пълно (като се замисля последните 3-4 пъти със Златева все не си намираме места).

Та, отивам аз да запазя места и мацката, към която се обръщам, веднага ме отрязва:

- А, не може! Как така от днес за утре?! Не!

Аз - усмихната учтиво:

- Ама ... колко дена по-рано са необходими за да си запазя места? Утре няма да работите ли? ЗАЩО да не може?!

Тя - леко разколебана от усмивката и спокойствието ми:

- Момент да видя дали имаме резервации за утре...”.

Аз, имаща едно на ум, зяпвам в тетрадката (да ме не излъже...) и да, нямат резервации за утре. Следва:

- Момент да се обадя на шефа.

Скрива се в кухнята. Е, чак толкоз’ нахална не съм. Не я последвах. Излиза:

- Шефът каза да направите меню”.

Аз: Ама какво меню?! Поводът е рожден ден... всеки ще си поръчва...”.

Тя: Уффф, трябва пак да звънна на шефа

Звъни...: Ми... поводът й (това "й" го подминавам...) бил рожден ден и не можели меню да кажат....

Затваря телефона и ми се усмихва ехидно: Шефът каза, че не може.

Сигурно очакваше да се скарам с нея, ама на мен вече ми бе докривяло и не исках повече да си развалям неделното настроение. Пожелах приятна вечер и се изнесох....

Запазих в съседното заведение, което е на по-хубаво място, с по-хубава гледка (онова в парка), но там ме дразнят в последно време. Откак сложиха тези дървени маси и пейки, целящи да ми покажат, че това е бирария / пицария, а не кафене и откак разни намусени каки се разхождат безцелно, а онзи сервитьор (постоянното присъствие) се тросна на Златката, че си е поръчала точно тази салата (което си бе факт, де, ма що трябва да държи тон? знае ли, че едвам я удържам:Р), а не другата.... ми нещо се скъса в мен! Както и да е... те също трудно се съгласиха да ми запазят места... и то вътре в заведението! Гадост!

Друго “побъркано” заведение е Мис Каприз на Гарибалди. Имам хубави спомени от него (“един сервитьор.... гонещ ме по площада и викащ ме по име”, ама това е друга тема;) ). От танците винаги засядаме там да пийнем по нещо, а който иска и да похапне. Е, ако е пълно заведението, бих разбрала желанието им да си подбират клиентелата, но в последно време не е така или поне не е така по времето, в което ние ходим.

Е, при празно заведение, когато влизат едни 15-ина човека и си поръчват минимум 15 бири, каква е причината да им се сърдиш?! Разбирам да сме някакви прошляци, неуправляеми типове... ?! Нямат основание да ни гонят, а един път точно така са постъпили с нас (аз не съм присъствала, но се чувствам засегната). Защо? Колко консумация на човек трябва да се направи, за да си добре дошъл в едно заведение? Фирмена политика или индивидуално сервитьорско решение е това?

Откак категорично отказах да ходя 1-2 часа по-рано за да пазя места в Дивака (пак към "сектата" се връщам), сменихме бивака. Ходим в заведение, собственост на наш познат. Хубаво, но и там “сектата” нещо не сме долюбвани. Последния път щях да бия сервитьорката. През цялото време се мусеше, хвърляше менюта (кат’ за Златева човек, нали jo-йка?:Р) по масата, почти не говореше, а за финал ни върна сметката, казвайки, че не е точна. Сметката бе (по спомен) 80,15 лв, а ние й бяхме оставили 90 лв. Ок, ясно, че не е изброила парите както трябва, но тя с такъв груб тон ми каза (аз й дадох парите, към мен се обърна), че не е точна, че аз чак се стреснах. Преброих ги, извиках я отново и я попитах колко е тази сметка, да му се не.... - 80,15. Ок – отговорих аз – а тук са 90 лв. И тя не каза и дума....

Ей това май най-много ме нервира! Как не намери дума да се извини или нещо от рода. Чак ме доядя, че забраних на “Кунчихуа” да се скара с нея. Успокоявах го през цялото време, а тя... ама ха!

Друго любимо заведение (за оплюване) – Лагуна. Ми за мен това заведение години наред си е #1. Да, но в последно време сервитьорките и там нещо се промениха / смениха ( заплатите им не са вече така атрактивни, ли, какво ли?!). Допреди няколко месеца лицата там си бях все едни и същи, а сега - все нови и нови физиономии. Оставят ме да чакам за меню (за да ми бъде донесено) по едно 10-15 минути, а аз дори не искам меню, знам си поръчката... Да, но когато им кажа, че искам да поръчвам, аз отново съм оставена да чакам, докато: се забърше съседната маса, докато се донесе нов пепелник ...

Бе, нормални ли са тези хора?

Другото, което изключително много ме дразни в Лагуната, а и в доста други заведения е, че си нямат комплектен прибор за всяка маса! Как е възможно това? Сядаш, поръчваш, носят ти поръчката, молиш за подправки и... те отиват до съседната маса и ги вземат от там. Не по-малко гадно (и смешно, де) е, да вземат твоите, за да ги сложат на масата на новопристигналите. Не разбирам какви претенции за категория може да има подобно заведение?

Друг новопридобит минус на Лагуната е, че не само сервитьорките са станали мърди, но и в кухнята им не са по-бързи. Оказва се съвсем нормално да чакаш около 40 минути за един омлет... Колкото и да ми е любимо заведение, вече съкращавам посещенията там (освен когато нямам време за убиване) и продължавам да се чудя ЗАЩО се случва всичко това? Толкова ли е голям недостигът на заведения, та да си позволяват лукса да гонят по един или друг начин клиентите си?!

Labels: "сектата", дневно - ежедневно..., дрън дрън

А сега сериозно:

Аз съм човек безкрайно организиран, що се отнася до околните. Ако на някой нещо трябва да услужа, ще измисля хиляди врътки да го направя, организирайки 100 човека и отделяйки безкрайно много от все по-липсващото ми свободно време. Когато обаче става въпрос за мен, оооо, тогава нищо не може да ме накара да се помръдна!

Та, аз от около година и половина съм решила, че искам фотоапарат. То не бяха чуденки и питанки (и за това друг път ще разказвам...), но така и не се задействах. Вече решила какво искам, взех да се чудя откъде да си го набавя. Честно казано, опитът ми е нулев и информираността за техническото изпълнение ме правеше абсолютно пасивна и нерешителна, ограничаваща се само да попита тук - там за цената и толкова.

Да де, но имах благоразумието да попитам и Красето за цената в Сингапур ( където той понастоящем си топи д-то из сините води):Р

Ако не бе той, щях да продължавам да въздишам в мечтания, но той организира всичко (включително мен):

Намери човекът заминаващ за натам, нямащ нищо против да занесе парите, а после и да донесе апарата, а аз... аз стоях и чаках да го пипна в ръчички. Бях бомбандирана ежедневно от смс-и и снимки на / с моето съкровище (това ме подлудяваше - караше ме да треперя като малко дете чакащо да отвори всичките безкрайно красиви подаръци под елхата, но трябващо да се съобразява с наставането на някакъв час...), а не смеех да ги споделя с никой. Може би е глупаво, но... такава съм, дорде не го пипна, не вярвам!

А сега, сега вярвам! Вярвам, както винаги в доброто и хората! Вярвам в истинските приятели ("сектата" е доказала себе си във времето....)! Вярвам, че винаги ще ми помогнат, така, както и аз няма да се поколебая да го направя!

Благодаря, Красе! ;)

Labels: "сектата"