<body><script type="text/javascript"> function setAttributeOnload(object, attribute, val) { if(window.addEventListener) { window.addEventListener('load', function(){ object[attribute] = val; }, false); } else { window.attachEvent('onload', function(){ object[attribute] = val; }); } } </script> <div id="navbar-iframe-container"></div> <script type="text/javascript" src="https://apis.google.com/js/plusone.js"></script> <script type="text/javascript"> gapi.load("gapi.iframes:gapi.iframes.style.bubble", function() { if (gapi.iframes && gapi.iframes.getContext) { gapi.iframes.getContext().openChild({ url: 'https://www.blogger.com/navbar.g?targetBlogID\x3d25515225\x26blogName\x3dFenia+in+full+leaf....\x26publishMode\x3dPUBLISH_MODE_BLOGSPOT\x26navbarType\x3dBLUE\x26layoutType\x3dCLASSIC\x26searchRoot\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/search\x26blogLocale\x3den_US\x26v\x3d2\x26homepageUrl\x3dhttp://fenia-in-full-leaf.blogspot.com/\x26vt\x3d-8800067618407860657', where: document.getElementById("navbar-iframe-container"), id: "navbar-iframe" }); } }); </script>

Гарван гарвано око не вади

Friday, September 29, 2006 by Fenia

Много мразя тази поговорка. Намразих я преди около 10-15г, защото с нея един лекар, оправда нежеланието си да изобличи друг лекар. Нямаше никакво значение, че втория с некадърността и некомпетентността си отне човешки живот ( макар и в един зародишен стадий), а като резултат на това, и за затвърждаване на некомпетентността си, неосъществената майка бе на косъм от смъртта. Седмица в реанимацията и денонощните грижи на няколко лекарски екипа, с цената на много усилия успяха да спасят нейния живот!
И ...? Когато бе поискано експертното мнение като доказателство за извършеното, такова бе отказано!!!!

Гарван гарвано око не вади!” – Това бе аргумента за отказ.
Пренасям по аналогия този случай към поредния
скандал с КК “Труд”.

Не ме е яд на Труд!
Не ме яд на желанието на тях и тем подобни да припечелят от слепи и зрящи, от гладни и сити, от нямащи и имащи... от всички....

Не ме е яд!
Такива хора са съществували (няма да ги сравнявам с мародери, защото това означава да се определя като мъртвец, а не искам да съм такъв! ), съществуват и едва ли няколкото възмутени гласа ще ги спрат.

Разбирам ги и защо действат така нагло.
И аз да знам, че зад мен е силата на парите и аз няма да се обяснявам много много. Всички ме подкрепят, страх ги е от мен... Ха, че защо да не го използвам?! Естествено, че няма да търпя никой да ми се противопоставя! Естествено, че и морала няма да ми влияе – та те парите не миришат! Защо тогава да не си ги печеля?! Какво лошо има в това?! Мога, правя го! Направих го веднъж и се получи. Появил се е пак същия проблем – решението е ясно. Естествено, че ще си повтарям докато се получава!

Не ме е яд на тях, не!
Яд ме е на нас, обществото, защото то трябва да е коректива, който да определя кое поведение е допустимо и кое не! То е силата, която може да ги изолира и потопи в забвение!

Голямата новина на седмицата е сигурното членство на България в ЕС. Аз не исках и няма да коментирам този факт. За мен той не носи положително послание.

Да де, но на фона на новината за това членство и на настаналата еуфория си е направо цинично медийнито мълчание по проблема за изключителното притежание от КК Труд на българските класици и народната недостъпност до тях, както и за правата върху съмнително техните преводи....

За каква европейска принадлежност става въпрос? Как би погледнала на това мълчание Европата? А европейските медии, които така много ни “обичат”, какво ли ще кажат за “утрешните си братя”, ако разберат на каква парична подчиненост са те, на практика?

Колко свободни са ни медиите и какво предствляват те? Някаква гилдия, която разпространява само “угодни” новини?! И какво, връщат си услуги едни на други ли? Колко ли проблема съществуват в България, за които не знаем нищо?

Аз не очаквам от медиите да посочат с пръст КК Труд и да кажат, че не са прави. Аз очаквам те да отразят наличието и развитието на всеки един СЪЩЕСТВУВАЩ проблем. Именно заради настаналата информационна изолация, обикновения човечец не е и чувал за КК Труд, Виктор, за изключителните им права върху доста наши класици ...

Колко сме блогърите?
Наскоро
Валери бе писал нейде, че сме станали над 1000. Нека да предположим, че хората, които само четат, но не пишат са два пъти повече.
Запознатите станахме 3 000.

Да предположим, че другите, пряко засегнатите от конфликта (тук визирам Виктор и неговия сайт) са още толкова.
Станахме 6 000.

Нека да предположим, че всеки е уведомил средно по 3 човека, които са извън групата на вече “преброените”.
...и... станахме 24 000 човека запознати.

Е, нека да предположим, че сметките ми не са точни и да предвидим едно голямо отклонение (в посока увеличение, все пак съм оптимист!) – прибавям към вече изброените техния двоен размер - 48 000.

И така, в някакъв идеален (според мен) вариант има около 72 000 човека, пръснати из целия свят, които са чували за проблема “ КК ”Труд”- класическия господар”.

Да де, ама на половината едва ли им пука, а и много не осъзнават изцяло проблема.....
....намаляхме до 36 000...

От тях поне 1/3 са извън България...
.....или... в най-благоприятния случай, оставаме тук и сега около 24 000...

Математиката не е силата ми и по-добре да се спра, че кой знае какво е изкривяването (макар и да ме съмнява, че е голямо). За сравнение обаче, искам да отбележа, че жителите на Люлин са 120 000 (статистиката е отпреди 5-6 години, така, че с метрото и настаналото оживление там, най-вероятно са около 150 000).

Е, какво бихме могли да направим хората, които представляват около 2 микрорайона на един столичен квартал (напомням, че не сме жители на един квартал, а пръснати из цялата страна)?!

Отговор: Ако продължаваме само да си пишем колко много сме възмутени – нищо!

Викахме Неволята, викахме я, но тя не дойде. Е, ще трябва да се запретнем, ако разбира се, искаме да “преместим каруцата”!

Някои от нас са “навили ръкавите”, а другите.... другите още ги наблюдаваме с интерес. Питаме се: Дали ще успеят да се справят сами? И така, докато се питаме, те може и да се уморят, и да се огорчат, и даже да бъдат смазани от тежестта.... Именно заради това, а и заради факта, че всички ние сме в тази каруца, а искаме и за децата си да я запазим и то в движение, нека най-после да се понапрегнем!

С какво разполагаме – с шепа пръснати хора, неясно законодателство, съмнителен съд и... силен противник;)

Какво е хубаво да направим:

1. Да информираме колко се може повече хора (това, че сме пръснати е минус, който би могъл и да ни е полезен). Понеже медиите ни мълчат и не искат и думичка да изпишат, не е ли хубаво да се опитаме да информираме европейските такива? Те в момента са до болка чувствителни по темата България и готова ли е тя да влезе в цивилизования свят... Е, ние бихме могли да използваме тази им чувствителност и да ги попитаме, как им се струва факта, че медиите у нас си правят услуги едни други, прикривайки съществуващи скандали и пречейки по този начин на тяхното разрешаване.

2. Да се опитаме да осъдим КК"Труд".
Това според мен е обречено на провал, но не означава, че не съм готова да помогна с каквото мога! Според мен законодателството ни не е категорично и това ще е причината да загубим.

3. Да се борим за промяна на закона. Без това, проблемите с КК ”Труд” и сие няма да се разрешат!

4. Да се опитаме да сме единни! - слагам го последно, но е може би най-важното!

дано не сме отново смешни...

Wednesday, September 27, 2006 by Fenia

- Тази вечер съм на мач. ...
- .....
- Да, Левски : Челси...
- ........
- Да, болна съм, но не съм се побъркала...или поне не е от сега:Р Обичам да гледам футболни мачове, но само на стадион. Някак си у дома... пред телевизора – не. Няма я атмосферата, няма я екзалтираната публика... Е, да де, няма ги и откаченяците, и просташките им изпълнения, но там ми е интересно...
Да ми се чуди човек!

Към Челси имам някакви лични симпатии, датиращи от предишното им гостуване (мисля, че бе преди 4-5 години). Тогава агитката на Левски бе обидена на отбора си заради лошата им игра през сезона и ги бе бойкотирала. Очакваше се стадиона да е празен. Тогава много се ядосах на левскарите около мен (неколцина колеги, с които ходехме от време на време на мачове). Направих ги “луди”, докато не се съгласиха да отидем на мача. Някак си не бе нормално, според мен, ако се имаш за истински привърженик (няма значение дали е отбор, кауза...), да си такъв само в доброто. Понеже нямало да бием, то нямало никакъв смисъл да ходим....
Да, ама не! “Принудих” ги и отидохме. Времето не бе по-малко гадно, от днес:( Беше студено и ръмеше ситен дъждец. На стадиона бяхме около 100-200 човека. Имам някакъв спомен, че тогава агитката на Челси бе по-многобройна от нас. Това, че ни биха, че играхме направо смешно си бе очаквано. Неочаквана за мен бе играта на Челси - излязоха с резервите си и ме накараха да съжаля нашите:(
С играта си ме накараха да проумея, че във футбола имало някакъв смисъл. Видях с очите си как за секунди се оформят триъгълници, квадрати... как всеки пас е насочен към конкретен човек, а не ей така – изпратен в някаква посока... Гледах със зяпнала уста. Тогава си спомних и за едно грозно руско анимационно филмче от детството си –два отбора от войници, играят футбол. Като дете не виждах никакъв смисъл в него. Гледайки как играят Челси, мислено си го припомних и бе точно като във филмчето – образуват триъгълник и се подреждат така (е, в анимацийката се ограждаха с щитове, де), че никой да не пробие реда, след това за миг се прегрупират в квадрат и... т.н.

Та, тогава съжалих Левски, защото играчите му бяха като фон на красивата игра. Те някак си не участваха в нея, а хаотично търчаха наляво и надясно, без да представляват заплаха или каквото и да е там...

Дано тази вечер нещата да са по-различни.
Да, не отивам с очаквания за победа, но се надявам на добра игра и от наша страна:(

похвално - пепелно

Monday, September 25, 2006 by Fenia

Днес успяха да ми се случат две неща, в резултат на което ми се иска да похваля един и порицая друг човек.

Започвам с похвалата, защото:
1. Като, че ли предпочитам повече да търся кусури на хората, отколкото доброто. Бе, уж се стремя да не е така, но резултата е друг,

и...

2. Човека, който искам да похваля е моят личен лекар, а тях май няма кой да ги похвали...

Това, че съм си имала вземане – даване с личен лекар си е направо новина. Аз не съм от хората, които висят пред лекарските кабинети, правят си всевъзможни прегледи и изпадат в истерия като кихнат. Е, от друга страна пък съм си нормален човек и всяка година изкарвам на крак по някоя и друга настинка, съпроводена с температура...

И така, от началото на здравната реформа до момента, макар и на книга да имам личен лекар (да се разбира, че не му знам ни името, ни адреса на кабинета) никога не съм прибягвала до услугите му. Нямам си и понятие, що е туй направление, периодични (инициирани от някой друг, а не от мен) прегледи и т.н. Причината за това ми неведение е сравнително голямата ми ангажираност, поради което лекар на разстояние по-голямо от 20 минути пеша от Съдебната палата не ми върши работа. Това бе и причината досега никога да не потърся личния си лекар и да предпочитам да си ходя на частни прегледи.

Да живеят колегите!

Една колежка, изпаднала в ужас от мен, реши към м. Юни да ми смени личния лекар. Сама се зае с това – взе ми здравната книжка, намери (по препоръка) личен лекар (и то в необходимата близост!) и ме записа при него.

И така, пипнала първия грип за този есенно – зимен период, а и притеснила се от появата на симптоми, с които използвания от мен лекар на частна практика не мога да занимавам, се престраших и звъннах на въпросния нов мой личен лекар.

Д-р Ирена Дякова, практикуваща във 2-ра поликлиника, е била така добра, че ми е дала визитка с адреси, телефони и часове за прием. Малко притеснено звъннах и останах изненадана. Вместо троснато – раздразнителен глас, отсреща един много мил и подчертано внимателен глас ми обясни, че е хубаво да си запазя час за да не ми се наложи да чакам, като ме разпита подробно какво ми има, та ако е спешно да отида веднага. Часът, който ми бе даден не бе за някой друг ден, а за след 2 часа. Да, отивайки там ми се наложи да изчакам 15-ина минутки за да приключи с пациента преди мен, но мен това не ме раздразни по никакъв начин. Все пак отивам на лекар, а не в бакалница! Влизайки вътре, се оказа, че дамата не само звучи като внимателен човек, а си е такъв и в отношението си към хората. Първото нещо, което ме попита (и ми направи страхотно впечатление – добро) бе, дали боледувам често, защото отдавна не съм идвала и тя (извини ми се за това) не помнела. С усмивка й обясних, че аз никога не съм идвала и тя няма откъде да знае. След това ме разпита за болести, оплаквания (странични, а не моментните), алергии и т.н. Последва преглед, изписване на малко лекарства, съобразявайки се с факта, че предпочитам да не потребявам антибиотици и привикване на контролен преглед в края на седмицата. Изрично ме предупреди, че ако ми стане по-зле трябва да й се обадя и да не се притеснявам да го направя на мобилния телефон (даден също на визитката), ако ми е лошо тези дни и не мога да отида на работа – пак да се обадя – за да ми издаде болничен.

Какво мога да кажа? Останах изумена от доброто отношение на жената, от загрижеността й, желанието й да ми е в услуга, да ме улесни и т.н. Никога не съм преставала да вярвам в доброто и хората, а лекарите съм уважавала безкрайно (все пак нявга имах мераци и аз да ставам такава). Радвам се, че днес имах повод, ако не да затвърдя тази си вяра, то поне да видя, че не вярвам в “този, дето духа”!

******************************************

Виж порицанието ми идва малко по-сложно. Може би причината е, че трябва да порицая самата себе си, а нали съм си най-безгрешното, най-доброто, най-най-... бе трудно ми е да го направя... Но, уча се да си признавам грешките и затова “прехапвам езика” и си “посипвам главата с пепел”:


Днес постъпих грозно и много лошо. Обърнах гръб на човек, който вярва безрезервно в мен и в чиято глава нявга набивах, че доброто съществува, че е навсякъде около нас, че трябва да се учим да го виждаме... Накарах го да повярва в мен, приучих го да разчита на мен и понеже взе да го прави прекомерно.... изоставих го.


Е, разбира се, подбрах момент в който да няма нужда от помощ или нещо от рода. Опитах се да обясня, че не мога да бъда на разположение във всеки миг, в който пожелае... И понеже това обяснение е 100-то поред и понеже бе прието с присъщото неразбиране, просто заобиколко казах, че е по-добре повече да не бъда търсена!


Ставайки от пейката и тръгвайки с твърда крачка, всичко вътре в мен се огъна...

Как не ме е срам?! Кой ми дава правото да лъжа по този начин хората? Как този човек ще вярва на хората, като един от малкото, отнесли се добре с него му обръща гръб? Постъпих лошо, много лошо..... и макар егоизмът вътре в мен да нашепва, че така е по-добре и че най-после ще бъда освободена от психическия и физическия тормоз да правя невъзможното за да бъда на разположение, аз все пак не съм щастлива... От дете свикнах да виждам, че човешкото щастие винаги е основано на нечие чуждо нещастие и съм свикнала с този факт и все пак... не съм щастлива.... даже напротив... Нямах сили да постъпвам повече по различен начин, а постъпвайки така, се почувствах още по-зле... мрънн....

статуквото и неговата непреодолимост

Thursday, September 21, 2006 by Fenia

И така, един от вчерашните ми въпроси получи своя отговор..... все пак сградата е била памeтник на културата....

*********************************************

Без връзка с горното ... няколко въпроса:

Защо хората мразят промените? Откъде би могло да дойде подобрение на дадено положение, ако не се предприемат промени? Нима хората сме толкова черногледи, че при една промяна първото, което виждаме или за което мислим, е евентуалното влошаване на ситуацията?!

.....или какво? Мързи ли ни? Предпочитаме да стоим в блатото, вместо да се понапънем и да изпълзим от него?! Защо?

Къде е авантюристът във всеки един от нас?

Помня учителката си по история и обяснението й относно причините за всяка революция: „Управляващите не могат да управляват постарому, а народа не иска да живее постарому!”

Само голям катаклизъм може да доведе до промяна на статуквото. Срещу него „ритат” всички. Няма значение дали са млади или стари, дали са умни или глупави, дали са работливи или мързеливи.... Познатото зло е по-малко зло...

Противници до вчера, днес те са рамо до рамо за да запазят установеното, за да не допуснат новите порядки „в дома си”.

Доводите, които ще бъдат извадени са повече от смехотворни... от рода на тези – с водата от 10-те кладенеца ... И всичко това защо? Е, как защо - само и само да ти се обясни как една промяна не може да бъде направена, колко е безмислена и безполезна...

Как се бори статукво, когато срещу теб е човек, а не управляваща класа, когато искаш да подходиш интелигентно и без сътресения, да угодиш на всички, да предпазиш непредпазливото, да запазиш ценното, да угодиш на тези, на които е невъзможно да угодиш?

„Да живееш във време на промени” било китайско проклятие. Как се нарича тогава участта да трябва да променяш?!

Защо падат сградите?

Wednesday, September 20, 2006 by Fenia

....или по-точно защо падна точно тази сграда? И тук ли проблема е в неспазване на строителните изисквания или има и нещо друго? Дали истината, която ще се каже ще ме удовлетвори? Дали пък аз не съм твърде мнителна?

Предистория: Работя на около 100 м от сградата, която се срути днес в центъра на София. Това е сградата, в която бе магазина на Бата. Казвам „бе”, не защото сградата вече не съществува, а защото преди няколко месеца магазина бе изнесен едва ли не за часове. Единия ден услужливи продавачки ни уведомяват, че на другия ден ще имат голяма разпродажба и е хубаво ако имаме време да наминем, а на следващия ден сутринта, магазина го няма. Защо? Имало е някакъв спор за собствеността на магазина / сградата. Като следствие, магазина стоя няколко месеца опакован с гипсокартон. Пред вратата му винаги имаше около 6-7 охранителя, носещи отличителните знаци на СОТ 91 161, а на разстояние около 5м от тях, на ъгловата масичка на павилиончето, помещаващо се в същата сграда – още толкова охранителя, но на друга фирма. От околните заведения се коментираше, че всяка от страните, които спорят за собствеността си има своята охрана. И наистина, тези момчета стояха там денонощно.

И така, сама ли падна тази сграда? Двете спорещи страни постигнали ли бяха споразумение? Била ли е застрахована сградата? Била ли е някакъв паметник – на културата, архитектурата или др., неразрешаващ да бъде съборена и да бъде строено на нейно място? Правени ли са въобще някога опити да бъде вадено разрешение за строеж?

Моля, ако някой, някъде прочете категорични отговори на един или повече от тези въпроси - да даде знак!

Не искам да мисля, че две млади момичета са загинали заради обикновената човешка алчност или завист (сещате се – тази от рода на– защо той да има, а аз – не?)! Предпочитам небрежността.... Не искам да вярвам, че може да има умисъл в нещо подобно:(

Защо това ме вълнува?

Това, че съм част от това общество и че неговите проблеми касаят и мен, остава някак си в далечината. На преден план е факта, че само чистата случайност е причина до имената на тези две момичета да не се нареди и името на някой от моите колеги, а защо не и моето?! Трима от колегите ми си паркират ежедневно колите именно пред бившия магазин Бата. Едната от тях днес се върна от командировка и утре (вече днес) сутринта щеше да се паркира там. Другите двама от вчера са също в командировка.

Няма как да не си представя, че днешния ден можеше да е от най-обикновените, от тези, в които сутринта чувам хвалбите на двама от тримата (няма място за всички) как са успели да се паркират там, а към 18:15 - те да си тръгнат към колите (работния ни ден приключва в 18:00).

Обадих се на щастливците и им казах да се напият, а като се върнат, ще го повторим заедно – за тяхно и за общо здраве, защото бе страшно! Бе страшно да ти звънят от цялата страна и да те питат ти добре ли си, чувал ли си колегите си и има ли възможност някой от тях по това време да е минавал от там.......

Мисля, че не... не знам... надявам се, че не.... утре (днес) ще разбера!

Бъдете живи и здрави!

Телето си е теле...или пък овца?!

Tuesday, September 19, 2006 by Fenia

Сутринта съвсем случайно наблюдавах по телевизията кратки репортажи за това, което се е случило в Унгария. Естествено първата ми мисъл бе - кога ли ще се поучим от “батковците” си?! Кога ли (и дали някога) и ние ще престанем с овчедушното смирение и примирение към всичко сервирано ни?
Като се замисля, асоциацията ми не е с овца, а с теле и е свързана с една смешна зодиакална анимацийка, която гледах преди доста години:
Зодия Телец - едно теле си лежи спокойно. Отнейде се явява един тореадор. Започва да размахва червеното пищималче пред телето, но не успява дори вниманието му да привлече. След доста усилия се ядосва, разкъсва кърпицата и се захваща да мушка телето с шпагата. Муш - от едната страна, но телето не помръдва. Муууш от другата, а резултата е същия... Ядосва се още повече тореадора.... чупи шпагата.... взема да дърпа телето за рогата, да го рита, да го блъска.... Е, то си е теле и...не помръдва. Съкрушен, останал без сили, тореадора изчезва в далечината.... Животинчето не помръдва... По едно време, то повдига едното си клепаче и оглежда обстановката.... след това повдига и другото клепаче и оглежда и от другата страна... и когато се убеждава, че няма никой повдига едното копитце изпод което проблясва една монетка.
Теленцето през цялото време не е помръдвало за да не види никой скритото му съкровище...
Е, дано нашето съкровище си заслужава нашата търпимост!

Корфу / Керкера - първи впечатления

by Fenia

И така, както всички ученици, така и аз бавно набирам темпове през новата учебна година. Миналия вторник започнаха танците, днес стартира френския, а към 01-ви Октомври се очаква началото и на университетската ми занимавка...

Хубаво е да поразкажа малко и за почивката си....най-малкото съм обещала на неколцина:)

За разлика от Антония аз бях на организирана почивка и останах доволна от избора си. Прекарах страхотно. Организацията бе перфектна и почти няма от какво да се оплача. И макар да съм много доволна, все пак ще се въздържа да спомена коя е агенцията, с която пътувах, защото се чувствам малко прецакана от нея. От друга страна, не съм 100% сигурна, че те са виновни и че аз нямам и грам вина (винаги съществува възможността аз да не съм недоразбрала нещо.... макар, че едва ли;Р).

Бе обявена почивка в четиризвезден хотел. Аз лично не съм някакъв върл звездогонец. За мен е важно да съм на чисто и приветливо място. Малко преди деня за отпътуване бях попитана дали имам нещо против да не съм в централната част на хотела, а в странично крило. Ако не бях съгласна, трябваше да се откажа от почивката. Аз нямам никакви претенции и даже ми е по-удобно да не съм около ресторанта, бара и т.н. в един хотел. Именно поради това нямах нищо против да съм в крилото. Да де, но на място се оказа, че половината група е в обявения хотел, а другите не сме в крило, а в друг хотел. Да, истина е, че „моят” хотел бе долепен до 4-звездния и си е направо като крило... и все пак той е с 2 звезди.

В момента уча Управление в туризма и знам много добре, че за категоризацията на един хотел е необходим набор от услуги, които той трябва да предлага. „Моят” хотел нямаше ресторант и това бе причина(та) за по-ниската му категоризация. Честно казано, радвам се, че бях в него (храненето бе в ресторанта на 4-звездния хотел), защото отговаряше напълно на скромните ми изисквания. Бе задоволително чисто и уютно. Всяка стая бе с телевизор (нещо без което не мога... срамота!), климатик, хладилник и тераса с невероятна гледка.

По-късно се оказа, че 4-звездния хотел, макар и да притежава абсолютно същата гледка (все пак са залепени един за друг), освен море, скали и дървета (които имахме и ние), те имаха късмета да гледат и към задния двор на ресторанта. Сещате се... разни каси, коли, които разтоварват и т.н.

Друго предимство на „моя” хотел бе неизменното присъствие на Василис – представител на хотела (да го наречем рецепционист), с когото обичах да си комуникирам и шегувам.

Трудно ми е да кажа каквото и да е за пътя до Корфу / Керкера, поради факта, че кача ли се в превозно средство и заспивам като бебе.

„Признах те, щом успя да спиш по всички тези завои... " – това бяха думите на приятелката ми по повод последната фаза от пътя. Тя я сравни с Беклемето, но над 10 пъти по-дълго. Аз не мога да кажа нищо. Заспах нейде след София и с кратки пробуждания около границата, която преминахме в галоп (хората не могат да ми повярват, че аз така минавам граница.... ), се събудих в Игуменица. Качихме се на ферибота (на всеки един час има ферибот Игуменица - Керкера) и с кеф пих първото си кафе (не прекъснах съня си дори и в почивката...даже не слязох от автобуса). Приятелката ми умираше от страх, а аз се радвах на синята вода и островите оставащи в далечината. Керкера / Корфу го различихме отдалеч по непрекъснато кацащите и излитащи самолети. Отдалеч изглежда много красив и много зелен, какъвто се оказа и в действителност, де;)

След около час и половина път с ферибот стъпихме на острова и след още двадесетина минути бях разтоварила багажа в гардероба и бях готова за плаж.

Хотела ми бе на около 200 – 300 метра от плажа, като пътя ми минаваше през центъра на селището, състоящ се от множество магазинчета и заведенийца. Оказа се, че доста от китайските парцалки и джунджурии са намерили свое място и там (не само в Агиос Георгиос – моето селище, а навсякъде из Керкера). Плажа на Агиос Георгиос е много хубав. Представлява дълга пясъчна ивица, оградена със скали. Изключително неприятно впечатление ми направи факта, че по-голямата част от ивицата бе заета от платени чадъри и шезлонги (7Е) и че се почиства само тази част. Незаетите с шезлонги части (това в никакъв случай не бяха някакви странични или крайни части) просто не се почистваха. Е, „прасетата” явно са навсякъде. Всеки път, преди да си постеля хавлията, трябваше да почиствам пясъка от фасове и голямо количество малки, обли камъчета. Колкото до водата... ще продължа утре... или днес;)

тежестта на едно пиано

Sunday, September 17, 2006 by Fenia

Есенната депресия и как да се опазим от нея. Това е темата, която звучи в момента по телевизията. Рецептата била повече сън и нова романтична връзка. Хъмм, гадже, шъ тъ сменям, тъй да знаиш:РРрр

Извън шегата, вчера си мислех точно по този въпрос. Седмицата ми бе изключително напрегната. В рамките на седемте следотпускарски дни през главата ми преминаха доста нещица: едно неочаквано присъствие, изненадало и зарадвало ме неимоверно много (макар и предизвикалия го повод да бе от най-лошите); изпращане на същото човече; установяване, че в мое присъствие някои хора са работили здраво в посока на дискредитиране на хора, с които работим от години заедно... Резултата можеше да е много лош за тях... Доста нерви ми костваше да осъзная какво се случва (установяването на посоката не бе трудно... източника ми е до болка познат и проблеми винаги ще имам), още толкова да докажа неоснователността на обвиненията (трудността бе именно липсата им) и... да се опитам да обърна нещата.... Резултата е повече от задоволителен.... надявам се.... След първоначалния „шамар” и шока от него съм готова за бъдещите сблъсъци. На практика всяка „битка” трябва да ни прави по-силни, но дали е така?

Някога преди мноооого години имаше някакво младежко предаване, чието име не помня. Веднъж го гледах случайно. Водещата го бе „изнесла” в неформалната обстановка на една пейка пред НДК и интервюираше млади хора, питайки ги за проблемите и как се справят с тях. По едно време дойде едно момче с един контрабас на гърба си, застана пред водещата и я загледа втренчено. Тя бързо преодоля собственото си стъписване от погледа на младежа, покани го да приседне, поразговориха се (той се оказа добър събеседник).... Оказа се, че това била „неговата пейка” – всеки ден свирел, седейки на нея... Тя му зададе резонните си въпроси и накрая шеговито го попита:

- Какво не би могъл да понесеш на гърба си?

Той се позамисли, усмихна се и каза:

- Ми... едно пиано.

Иска ми се да имам неговата увереност, иска ми се да влагам по-малко нерви във всеки проблем, иска ми се хората да бъдат по-добри едни към други... Разбира се, идеалист съм, но не очаквам това да стане бързо. Но ако все пак се случи осезаемо, ще „задишам” по-леко....

Дали в резултат на нервите, които скъсах през седмицата или в резултат на есенната депресия, за която стана въпрос в тазвечерните новини, но вчера страдах от невероятно главоболие. Сутринта обаче, вместо да си отспя, трябваше да стана доста рано според собствения си съботно-неделен стандарт и да отида да запиша племенника си за изпит. Доста усилия на волята ми костваше да се вдигна и да отида в центъра. Главоболието ми бе толкова силно, че чак очите ми се насълзяваха от болка и единствената ми мисъл бе да свърша работата и да се „занеса” обратно у дома.

Защо разказвам всичко това? Колкото и да съм свикнала с нивото на обслужване в страната ни, винаги оставам шокирана от факта, че именно хората, с които трябва да комуникаш (обикновено това са хората на най-ниските нива в йерархията) се изкарват най-заетите, най-важните и именно те са способни точно с две приказки да те вбесят. Не омаловажавам ничий труд. Напротив! Считам, че всеки по своему е значим.. На работното си място, аз се стремя да не показвам настроението си. Често то е ужасно, но го отнасят най-близките ми. С какво непознатите или колегите ми са ми виновни? Е, де да мислеха така всички....

И така, заставам пред касата за да платя таксата от 64$ и 15 лв и подавам 64$ и 20 лв. (напомням – едва си държа главата изправена). За познаващите ме е излишно да обяснявам, че съм била изключително учтива....

И така, касиерката в една уважавана организация, след неуспеха ми да й събера точно 15лв започна да ми реди изречения от рода на:

1. Вие какво си мислите, че ние сме банка ли?

2. Кога ще се научите да идвате с точно пари?

3. Какво ви пречи поне левовете ви да са точно?

Странно, но измисли още доста изречения в този дух.

В първия миг не осъзнах за какво става дума.... До нея имаше купчинка с банкноти и в едната имаше 2 х 5лв.От друга страна, датата за записване и съответно плащане, след дълго колебание (трябваше да звъня 3 пъти за да разбера в края на краищата дали са я променили или не) бе предварително определена. Не е ли нормално една касиерка, като знае, че има да събира пари да си предвиди дребни? Също така, не е ли нормално да вземе да се „тръшка” едва когато остане без никаква възможност да връща (ако ме бе помолила учтиво, аз щях да се поразходя и да й набавя дребни)? Нима в България е по-лесно да развалиш чуждестранна, вместо местна валута? Какъв е смисъла да ми прехвърля отрицателната си енергия? Дали от това й е станало по-леко?

Честно казано поколебах се дали да й спретна едно скандалче. Трябва да е благодарна на главоболието ми. Задоволих се само да я изгледам страшно. Тя явно разбра намека ми и млъкна като отрязана, но... това, разбира се не ми оправи горчивия вкус в устата. Оправи го по-късно едно малко момиченце на видима възраст около 6 годинки. Разминавах се с нея и майка й, когато чух репликата на детето:

- Мамо, аз всяка вечер се моля ти да имаш три дечица. Аз да съм най-голямата, едно братче и едно сестриче....

Не можах да устоя и се извърнах. Нито майката, нито детето ме забелязаха, но дълго време ги наблюдавах. Очите ми бяха пълни със сълзи, но този път не от болката, а от обзелото ме умиление:)

Ехх, тази моя пуста чувствителност.......:Р

кратко следпочивно

Wednesday, September 13, 2006 by Fenia

Нещо не успявам да намеря време и/или думи за да попиша тук, а доста неща се случиха... Може би затова ми е и толкова трудно :(


Почивката отмина и макар, че от краят й ме делят само четири дни, вече имам нужда от нова... Винаги съм си мислела, че след всяка отпуска трябва да се дава време за "влизане в час". Това "влизане" трябва да е мноооого бавно, изключително внимателно, носител на наелектризиращо - положителни емоции. Да де, но реалността рядко е такава... :(

Обещах да разкажа как съм си прекарала на о-в Корфу / Керкера, но ще започна с малко снимки и обобщеното: супер!:)

А, ако в момента чуваш нечие неодобрително дуднене, то не бой се - това са Сиската и/или Златката. Но... не им обръщай внимание. Те най-добре знаят, че рано или късно ще си кажа всичко:)





Това бе изгледа на хотелската ми стая;)






А с тази снимка искам да си припомням колко невероятно бистри са водите там...








... кадаифено - многослойни са скалите...











...смешно гладни са им рибите---->












<-----странно-красиви са им залезите [подсети ме да разкажа за странната им красота и за "откриването на топлата вода" от мен;) ]...












... и ... размазано-доволни са туристите;)

Ала "Малкия принц":

Monday, September 11, 2006 by Fenia


Из един телефонен разговор:

- Ама вие сте се подписали на длъжността главен счетоводител?!
- E, кой да се подпише, като по времето, по която се издава този документ, аз съм изпълнявала тази длъжност?!
- Ама вие сега с този документ искате да се пенсионирате...
- Е, да не би главните счетоводители да не се пенсионират?!?
- Не знам, трябва да попитам!


Разговорът е между "нещастен", бивш, главен счетоводител, лелеещ желание да се пенсионира, и “компетентно” лице от НОИ...

Малко ми прилича на разговора между малкия принц и пияницата :)

ABC

потърси - намери

последни писания

последни коментари

архив

меденки - любимки

благинки

admin

Powered by Blogger

eXTReMe Tracker